Легендата за Гяур калеси или падането на Петрич под османска власт през ХІV век

Това е легендата за падането под османска власт на крепостта Петрица, около която през късното българско Средновековие се формира днешният град Петрич. Сигурно малко от вас са чували тази история. Тя не е толкова популярна като сказанието за вкаменената ръка на турчина, посегнал да съсече патриарх Евтимий след превземането на Търновград. Нейното популяризиране с туристическа цел днес също е трудно, защото от самата крепост не е останало почти нищо, а понеже историята днес е и политнекоректна, възстановяването на Петричката крепост със съвременните възможности на финансовите програми на ЕС и интерактивните модерни технологии не е първостепенен приоритет за местните общински власти. Аз обаче обичам да се движа по ръба на политкоректното, както добре си ме знаете. И затова сега ще ви разкажа легендата за крепостта Петрица така, както никой до момента не я е разказвал.

Преди време на музикалния фестивал „Златен кестен“ прозвуча една песен, съчинена въз основа на тази легенда, която тогава спечели и някаква награда, не помня точно каква. Тя започваше така: „Три месечини в приказка една изсипват над Беласица елмази. Три бели нощи храбрата мома на Петрич българската вяра пази…“ Средновековна България, края на ХІV век – точно кога, не е известно. Столицата на Второто българско царство Търновград вече е превзета от войските на Баязид Светкавицата. Той е събрал под знамената си всякакви хора – етнически турци и отхвърлени от местните общества представители на всички балкански народи. Те са увлечени от идеологията на джихада (свещената война) и ги обединяват новаторските за времето си идеи за социално равенство, залегнали в Корана. Сред тях има и много българи, недоволни от деспотичната власт на царе и боляри… Тази разнородна войска, развяваща знамената на Исляма, превзема повечето големи центрове на държавната власт в тогавашна България за краткия период от 20-30 години, между 1370 г. и 1400 г. Така падат днешните София, Кюстендил, Пловдив, Търново, Видин, Никопол. Спорадична съпротива продължават да оказват в своите замъци отделни боляри с ограничена власт върху малки парчета земя, които много дълго преди това вече са били на практика независими от централното царско управление. Такъв е случаят и с крепостта Петрица. Запазени документи каква е била съдбата на нейните господари от мъжки пол днес липсват. Вероятно са били убити в голямата битка на Косово поле през 1389 г. или впоследствие, в честите тогава сражения с османските отряди, нападащи изневиделица навсякъде и по всяко време. Затова, когато най-накрая част от тези войски обсаждат гр. Петрич и неговия болярски замък, отбраната на крепостта се ръководи от жена. Коя е била тя, днес не знаем. Местните хора са я запомнили като чудно красива и отчаяно смела. Със сигурност е била с благороднически произход – жена, сестра или дъщеря на местния феодал, който при обсадата вече не е бил между живите. Защо „със сигурност“ ли? Защото – както ще разберете по-нататък от легендата – турците са я наричали с тяхната дума „ханъм“ – не, не правете веднага първосигналната асоциация с османските хареми. И до харема ще стигнем, но нека първо да уточним, че на турски „ханъм“ означава именно важна жена, благородничка, т.е. „госпожа“, а не просто „кадън“, което е общоупотребяваната дума за „жена“. Та, войводата от Петрица е била болярка, уважавана от останалите мъже-защитници на крепостта и освен това явно е била и умел войн, щом е останала в народната памет как размахва меч между бойниците на крепостните стени. Турският отряд – и който там още е участвал в него, както вече обясних по-горе – не може да превземе крепостта цели три денонощия, което говори за много добре организирана отбрана. И тук идва романтично-трагичният момент – османският военачалник, беят, който води обсадата, е привлечен от красивата болярка, която дръзва да му се противопостави така отчаяно смело. Той й изпраща подаръци, обяснява й се в любов, предлага й да му стане жена – естествено, една от многото, както е според османските закони. Тя му отказва. Връща даровете. Тогава той побеснява и нарежда крепостта да бъде подпалена, надявайки се, че като лумне пожарът, тя ще отвори вратите, ще излезе навън и ще се предаде. Тя обаче остава вътре, заедно с всички от своите хора…. Когато най-накрая изнасят обгорялото й тяло, беят стои дълго безмълвен до нея. После нарежда да я погребат както е по християнския обичай (!) и на гроба й да засадят червени божури. И до днес в местността, където се намират останките на крепостта Петрица, над петричкия квартал Виздол, всяка пролет цъфтят червени божури. Заради тази легенда червеният божур е част от културно-историческата символика на Петрич и само тук се нарича „цвете на девойката“ (по-правилното е „на господарката, болярката, дамата“) в превод от турското „ханъм чичек“. А пък крепостта се помни като „Гяур калеси“ – „Крепост на българите“ (по-правилното е „на неверниците“) като вид признание на завоевателите, че тук българите са извършили безпримерен подвиг. 

Ако искате да посетите мястото, тръгнете по туристическата пътека над ресторант „Яворите“. Там има указателна табела с надпис: „Гаур калеси“. Ако бях аз кмет на Петрич, все пак щях да сложа надпис: „Крепост Петрица“, ама, хайде, както и да е. А изображението в началото на тази страница е генерирано с AI Midjourney и смея да кажа, че се получи стряскащо автентично…

 

За Деня на Победата на Обединена Европа

 

Днес аз празнувам Деня на Победата над нацистка Германия във Втората световна война. И го празнувам, защото съм солидарна с идеите за свобода и човешки права, за справедливост и мога да разбера жертвата на многонационалния съветски народ, който губи повече от 30 млн. души (по последни данни) в една война, която не той започва.

Това не е „День Победы“, който повечето от вас веднага ще свържат със Сталин, СССР и Парада на Червения площад. Това не е и „Денят на Европа“, в който едни „велики мъже“ са подписали Декларацията „Шуман“. Това е Денят на Победата на Обединена Европа – онази, чиито обединени нации с общи усилия победиха една изродена идеология, отричаща всичко човешко. И, да, те го направиха всички заедно, заедно със СССР, заедно с армията на СССР и заедно с многонационалния народ на тогавашната съветска държава. Това са историческите факти. И историческият пример – за всички нас, техните наследници, внуци и правнуци.

Тогава, преди 77 години, многонационалният съветски народ (в който рамо до рамо се биеха днешните руснаци, съвременните украинци, етническите поляци и внуците на някогашните монголци, литовци, латвийци, естонци, както и волжки българи) успя да спре – често с голи ръце и с телата си – завоевателния поход на Хитлер на Изток, целящ – ни повече, ни по-малко – пълното физическо унищожение на славянския етнос и цивилизация. Не вярвате? Пише го черно на бяло в запазените в архивите на няколко европейски държави нацистки официални документи.

Да, след това Червената армия тръгна на Запад. За да прогони нацистите от подчинената на Хитлер Европа. Тогава Хитлер беше „обединил“ Европа под военния ботуш на Вермахта и под червеното знаме с черната свастика. Държави като Франция, Испания, Белгия, Дания, Австрия, Чехословакия и Полша се предадоха почти без съпротива. Техните правителства приветстваха открито националсоциалистическата идея или поне я приеха със съучастническо мълчание. Италия беше официален и най-силен съюзник на Хитлер, водена от Бенито Мусолини. Великобритания само успя да се опълчи, на „новия световен ред“ на нацизма, но малко остана също да бъде подчинена. Спаси я островното и географско местоположение и все още несъвършените тогавашни военни технологии, които не можаха да гарантират безусловната германска победа в „битката за Британия“. Ето така изглеждаше „обединена Европа“ към пролетта на 1945 г, когато съветските войски започнаха своето контранастъпление по Дунавското направление и разтуриха европейското националсоциалистическо политическо статукво. Тогава за СССР, но и за народите на Европа това беше „освобождение“; за правителствата от Антихитлеристката коалиция беше „съвместна победа“. Ядро на тази международна коалиция срещу Хитлер бяха СССР, САЩ и Великобритания, а в хода на съветския поход към Европа се присъединиха и повечето европейски (и не само) държави. Тогава, през 1945 г., Обединените нации победиха опита за налагане на еднолично авторитарно световно господство и се съгласиха, че никога повече няма да допуснат отричане на правото на живот на цели народи и геноцида над цели две цивилизационни общности – еврейската и славянската. Затова се създадоха организации като ООН, това беше и политическата среда, която направи възможно подписването на Римския договор и раждането на бъдещия Европейски съюз. Затова да отричаш Деня на Победата днес, независимо от тежестта на привежданите идеологически и политически аргументи, е все едно да отричаш съществуването на цялата съвременна европейска цивилизация. Не, през 1945 г. СССР не беше агресор, нападнал народите на Европа, а съветските войници бяха „окупатори“ само за все още управляващите към онзи исторически момент европейски пронацистки правителства.

Между другото, ако денят на Победата над нацизма не се беше случил през 1945 г, днес нямаше да я има съвременна Украйна или поне не с държавния статут и географски граници, в които съществува към днешна дата. Съвременната украинска държавна територия е политически подарък от Сталин и Хрушчов, които на два пъти в историята дават на тази страна територии и относително независим статут, които пък стоят в основата на политическите претенции на съвременната украинска политическа власт. За това също има достатъчно много запазени документи.

Ако го нямаше Денят на Победата през 1945 г, и днешните граници на България нямаше да са същите. От някогашните исторически територии на българския етнос на Балканите днес щеше а е останала (в най-добрия случай) май само Мизия, ако не беше дипломатическото застъпничество на Сталин и съветския външен министър Вячеслав Молотов пред Великобритания и САЩ на Парижката мирна конференция. Благодарение на тази политическа подкрепа, българската държава не само, че не загуби територии, но и спечели такива. Безпрецедентно за един доскорошен германски сателит, България излиза от войната с териториално разширение – в Южна Добруджа, тъй като в Париж съюзниците от Антихитлеристката коалиция се съгласяват да признаят действието на Крайовската спогодба от 1940 г. и потвърждават това с подписите си под Парижкия мирен договор.

Празнувам Деня на Победата, защото за капитулацията на нацистка Германия загиват и 40 000 българи – от Българската армия, която участва на страната, не просто на СССР, а на съюзените държави от Антихитлеристката коалиция в последната фаза на войната. Българският генерал Владимир Стойчев е единственият чуждестранен главнокомандващ, поканен да участва в големия Парад на Победата в Москва на 24 юни 1945 г. Независимо от конюнктурните моменти, които стоят зад това българско участие в този парад, това е висша военна чест, оказана от Сталин на България и то при положение, че само година по-рано страната ни е официален логистичен плацдарм за  войските Вермахта, които се бият на Източния фронт.

Ето защо аз празнувам 9 май като Ден на Победата именно на Обединена Европа – в най-общ смисъл, а също и като един доста „български“ празник в контекста на онова объркано бурно време. Историческите събития никога не трябва да бъдат изваждани от контекста на своето време и да бъдат интерпретирани от гледната точка на съвременните политически противоборства. Преди 77 години капитулацията на Третия Райх (който е нещо различно от държавата Германия и германския народ) поставя едно ново начало за цялото човечеството. То носи мир и значителен просперитет за много народи не само в Европа в продължение на повече от половин век. Затова това начало е положително. Епохата, която следва за нас в България, е пълна с политически грешки, но това вече е въпрос на последващо неумение за адекватно практическо приложение на един хубав първоначален замисъл. А случилото се в онези години – на нас, повече, отколкото на всеки друг – трябва да ни служи за пример. За да не повтаряме отново и отново едни и същи исторически грешки.

Новият световен ред и мястото на България

Не мислех да коментирам международните събития напоследък. Но като виждам какво се случва в българското обществено пространство, явно е дошло времето всеки да заяви ясно своята позиция. Започвам с това, че не одобрявам разрешаването на каквито и да било държавни проблеми и конфликти с военни средства. Като дипломиран историк и дипломат неизменно вярвам в силата на преговорите и потенциала на съвместното сътрудничество, които би следвало да бъдат основата на международните отношения на ХХІ век. Не подкрепям войната, агресията, расизма, нацизма, поставянето на едни човешки същества като „по-висша“ раса от други, не подкрепям скрития зад параван геноцид, изопачаването на фактите и медийното им представяне само от една гледна точка и даже от обърната наопаки гледна точка. Третата световна война тече в момента, тя е информационна война и битка за контрол над човешкото съзнание, което се оказва плашещо податливо на външни манипулации. В епохата на Третата световна война всички познати геополитически теории за обяснение на света вече са невалидни, тя опроверга всички тези на велики умове като Франсис Фукуяма, Самюъл Хънтигтън и в значителна степен Збигнев Бжежински. Третата световна война е пряко продължение на Втората, но с други средства (все още) след един период на позиционно идеологическо противостоене от около 50 години и последвалия го 30-годишен преходен период на препозициониране на основните глобални пространствени играчи.

Днес отново говорим за „нов световен ред“. Както преди 30 години. Както преди 80 години. Защо? Защото, за да бъде траен, „новият световен ред“ трябва преди всичко да бъде справедлив и да не допуска господство на фалшиви идеи, фалшиви ценности и унищожение на цели народностни общности под лозунга на поредната великодържавна националистическа идея. Ето, това не можаха да постигнат народите и политиците през ХХ век, по тази линия се провалиха и през първите 20 години от ХХІ-ото столетие. Просто не е за вярване, че днес, повече от половин столетие след официалното заклеймяване на нацизма като идеология, провокираща към масови престъпления срещу човечеството, след подписването на Римския договор за създаването на една обединена европейска общност, която трябваше вече да е прераснала в Европейски съединени щати; днес, когато народите особено на Стария континент отдавна трябваше да са надживели своите териториални претенции и междунационални противоречия, някой отново се опитва да ни вкара в затворения и доказано пагубен кръг на абсурдни исторически отживелици. Днес учудващо много хора са склонни да повярват, че Путин наистина иска да възстанови СССР; че Зеленски милее за „единна“ и „независима“ Украйна точно както някога Богдан Хмелницки; че Полша може да върне легендарната слава на Реч Посполита. Днешната война в Украйна със сигурност ще разкъса наведнъж и вероятно завинаги именно този исторически възел. А сигурните последици ще бъдат поне две: поредната промяна на регионалния, европейски и световен баланс на силите и непозната до момента по мащабите си трансформация на цялото евразийско геополитическо пространство. Погледнати от България от позицията на днешния ден, някъде през ранната пролет на 2022 г, тези процеси изглеждат твърде сложни и доста опасни, защото все оше е невъзможно да бъдат напълно осмислени във всичките им възможни аспекти на развитие. И понеже нашата страна е един от емблематичните преки потърпевши от подобни процеси в не толкова далечното минало, логично би било да се очаква, че ние, българите, би трябвало вече да сме научили историческия си урок и да не се поддаваме така лекомислено на разделения от типа „фили“ и „фоби“, „комунисти“ и „демократи“, „червени“ и „сини“, „за правителството“ и „против властта“ (без значение коя), всякакви „про“ и „анти“. Или пък не?

            Да, аз съм „русофилка“. Харесвам руската музика, руската литература, руската природа, руската салата, руската водка и сельодка. Приемам обективния факт, че с Русия ни дели едно тясно море и ни свързват векове общи културни традиции, че съвременната ни българска държава нямаше да я има на картата, без подкрепата на руския император и героизма на 200 000 руски войници, загинали за нашето освобождение. Това са обективните обстоятелства. Ние с Русия сме част от едно и също „цивилизационно ядро“, както са го нарекли едни много по-велики от мен умове. И не, не подкрепям войната – на всички нива и по всички фронтове. Не подкрепям  военната агресия – от всички агресори. И съм „за“ мира, добросъседството и сътрудничеството на Балканите, в Европа и по света. Защото съм преди всичко българка. А България, точно поради кръстопътното си положение между „великите“ на историята, би следвало да бъде международният балансьор в балканските и световни конфликти. Никога не сте виждали България в тази й роля и светлина, нали?

Големият проблем на България от век и половина насам винаги е бил, че ние никога не дораснахме до тази своя „висша“ историческа роля, до тази златна възможност, която ни дава именно нашето геополитическо положение тук, в зоната на вече „сблъсък“ между поне три империи и три континента. В продължение на век и половина за нашите политически елити беше винаги по-лесно да „гравитират“, да заявят лоялност към една или друга „суперсила“, отколкото да поддържат неутралната позиция на „равноотдалеченост“ и равнопоставено партньорство и с Изтока, и със Запада. Причините за това са много повече субективни, отколкото обективни и затова няма да ги коментирам. Тук ще кажа обаче, че – поради тези причини – България пропусна „да види“ обратния завой, който за 30 години след разпадането на СССР Русия направи в посока към ново народностно консолидиране и икономическо стабилизиране. Защото Горбачов изостави нас и целия Източен блок, за да „спаси“ Русия. Дали го е направил съзнателно или не, знае той самият и онези, които извършиха „перестройката“. И които тласнаха новосформираната Руска федерация по пътя на методичното и планово изграждане на една нова империя. Има един стих на Пушкин, който гласи, че „Русия с един аршин не можеш да я измериш“. А пък Бисмарк предупреждава, че „Русия никога не е толкова силна или толкова слаба, колкото изглежда“. Между другото, Путин навремето го „откри“ и „назначи“ не друг, а Борис Елцин…

Междувременно българският политически елит и немалка част от обществото ни са застинали някъде в „края на историята“, обявен от Фукуяма в началото на 90-те години. Или пък в есента на 1989 г. Или може би още в есента на 1944 г. Само да кажа, че и аз имам роднина, осъден от комунистическата власт и лежал в затвора. Бил е повярвал на „едно“ посолство, у нас е идвала „една“ дипломатическа кола, баба и дядо имат снимки в „едни“ западни вестници. Но оттогава изминаха вече повече от 70 години, смениха се няколко поколения, а световното развитие върви неумолимо по своите неведоми пътища напред. Затова не е добре човек да живее в началото на ХХІ век, а да е застинал ментално и психически в 1989 г или 1944 г. Без съществено значение в коя от двете години точно, понеже смисълът е еднакъв, а последиците от подобно „застиване“ сходни. Днес светът е съвършено различен от от онзи преди повече от 70 години и продължава да се променя. А за нас, българите, дори и за склонните към по-критично и обективно политическо мислене, историята май свърши с приемането ни в НАТО и ЕС в началото на „нулевите“ години. В тази точка приключи нашият „преход към демокрация и пазарни икономика“, там се застопори нашият модерен „национален идеал“ и „цивилизационен избор“. Отвъд този предел нямаше друго. Сякаш това беше крайната точка на нашите възможности за развитие и израстване като общество и нация. И никой не допускаше, че след този „край“ може един ден да ни се наложи да се изправим пред ново „начало“. До вчера. Буквално. Защото днес отново колелото на историята ни постави на геополитическия кръстопът, където обаче вече нито Изтокът, нито Западът са същите. Не само Русия – не са същите и НАТО, и ЕС, и САЩ.

Навремето политическите стратези отвъд Океана успяха да убедят тогавашните европейски управляващи елити, че САЩ са станали абсолютен и всесилен победител в Студената война. В специфичните условия на тогавашната постсоциалистическа България те използваха натрупаните социално-политически недоволства и нерешени исторически противоречия, насърчиха „синята революция“ и чрез методичното прилагане на инструментите на „меката сила“, ни тласнаха по пътя на ускорената и не напълно и добре обмислена интеграция в евроатлантическото пространство. После започна „голямата пренастройка“ – икономическа, политическа и ценностно-психологическа. Това бяха „българските проекции“ на хибридната война на Запада срещу Изтока (като условни глобални категории) и този сложен механизъм работеше безотказно в продължение на три десетилетия с един единствен недостатък – той създаваше измамно усещане за сигурност, уникалност и „единственост“, а всъщност беше изцяло изграден върху високомерното подценяване на всеки евентуален геополитически конкурент. Така се стигна до днешната ситуация, в която, само за няколко години, уж стабилното глобално еднополюсно статукво бързо се оказа многополюсно, а Изтокът изведнъж показа претенции – но и реален потенциал – за водещи позиции, за каквито Западът дори не беше подозирал. И докато, нашите медийни „експерти“ ни заливат от телевизионния екран с претенциозни „анализи“, базирани на остарели понятия и представи, съществуващата система на международните отношения с нейните познати структури за икономическа интеграция и сигурност никога не са били по-близо до своя реален разпад отколкото са в момента. И, ако досега те нямаха алтернатива след изчезването на СИВ и Организацията на Варшавския договор в началото на 90-те, сега, в началото на ХХІ век, вече имат. Алтернативната система за икономически обмен и сигурност вече е вход на формиране извън евроатлантическото пространство с активното участие на държави като Китай, Индия, Бразилия, ЮАР. Това е обективен процес, който тече независимо от нашето желание и явно ще задава в значителна степен векторите на развитие на света поне през следващите 50 години. Дали ни харесва или не, е без никакво значение. От голямо значение ще бъде обаче дали ние като държава и регионален балансьор между новосформиращите се световни геополитически реалии ще се окажем най-после на необходимото историческо ниво. Можем да го постигнем по няколко начина. На първо място, като не участваме, под никаква форма, в чужди военни конфликти; като не забравяме принципа за „Европа на нациите“ и си гледаме преди всичко нашия национален интерес по примера на Полша и Унгария; като се ръководим в отношенията си с другите държави не от емоционалното „про“ и „анти“, а от стремежа да търсим възможните ниши на сътрудничество с всички потенциални външни партньори. Ако не успеем, толкоз по-зле за нас. Тогава никой няма да ни е виновен. А че колелото на историята се върти и събитията се повтарят периодично, но винаги с надграждане, го е казал Хегел.

Два разказа за войната: „Тютюн“ на Димитър Димов vs. „Соления залив“ на Яна Язова

 

Тази статия предлага паралелен прочит на романа „Тютюн“ на Димитър Димов и романа „Соления залив“ на Яна Язова – две от най-значимите произведения в съвременната българска литература, които, единствените от своя жанр, са не просто ситуирани сюжетно в епохата на мащабните социално-политически трансформации, провокирани от избухването на Втората световна война, но и представящи едновременно художествено и стриктно исторически-издържано разглежданите събития в тяхната многоаспектна сложност и дълбочина. Въпреки сходната тематика обаче, до настоящия момент не е правен сравнителен анализ на двата романа, нито от гледна точка на литературната критика, нито от тази на литературната история. В тази статия съм се опитала да запълня, доколкото е по силите ми, тази научна празнина като представя своя опит за такъв кратък сравнителен поглед. Позволила съм си да използвам може би малко нетрадиционна изследователска призма, тъй като акцентът ми не е върху това как е поставена „личността в историята“, на „личната драма на общия исторически фон“, а по-скоро върху наистина прецизната историчност, поставяща на една и съща аналитична плоскост двамата автори и техните произведения. Разсъжденията и изводите ми съвсем съзнателно са базирани върху текста на  първоначалния вариант на романа „Тютюн“ – т.нар. негова „първа редакция“ от 1951 г. като най-меродавна за автентичното мнение и оценка на Димитър Димов относно описваните от него събития. Що се отнася до дилогията „Соления залив“ на Яна Язова, избрах да разгледам него, а не „кратката“ му версия, придобила популярност под заглавието „Война“, защото в първата част, озаглавена в пълното издание от 2003 г. „Голямо и малко“, се съдържат някои детайли от характерите на герои като Катерина, Фердинанд и Русан, които помагат по-правилно да бъдат разбрани политико-философските противопоставяния в отношенията между тях впоследствие, на фона на разгръщането на историческите събития.

От гледната точка на днешния ден можем да открием доста сходства между романите „Тютюн“ и „Соления залив“. Освен по засегнатата проблематика, те са сравними и по обем, и по дълбочина и сила на въздействието на художествения изказ, както и, донякъде, по перипетиите пред публикуването им за широката читателска публика. Добре известни са подробностите около случая „Тютюн“, върху който не смятам да се спирам в детайли в настоящата статия. Като се има предвид господстващата в онези години конюнктура, принудила дори убеден и активен член на БКП като Димитър Димов да си наложи автоцензура, е повече от разбираемо защо „Соления залив“ остава скрит в продължение на десетилетия, за да „блесне“ в пълното си литературно великолепие едва наскоро, но, вероятно, напълно навреме, за да може да бъде обективно оценен, осъзнат и разбран.

Важно отправно начало в сравнителния анализ на двете произведения е също обстоятелството, че и двамата автори са непосредствени свидетели на социално-политическите превратности на своето време. Това обяснява защо написаното от тях носи характеристиките на полу-мемоарна литература, при което стриктната, почти научна коректност към всичко действително случило се не само, че не отнема нищо от художествена сила на повествованието, но превръща „Тютюн“ и „Соления залив“ в два алтернативни, взаимно допълващи се и същевременно достатъчно реалистични разказа за времето на Втората световна война и съдбата на България, предопределена от нея.

Може би най-ярко открояващата се пресечна точка между романите на Димитър Димов и Яна Язова е майсторски изпълненото съотношение „слово-образ“ в хода на конструирането на историческия наратив. Разбира се, сюжетното действие във всеки от двата романа е позиционирано времево и събитийно по различен начин, с оглед специфичните моменти в личните биографии на двамата автори. Така погледът на Димов е обърнат към съдбата на Пиринския край и особено към българското и германско военно-временно присъствие в Беломорието, докато Яна Язова отделя сериозно внимание на съюзническите бомбардировки над София през 1943-1944 г. Това съвсем не е случайно. Както е добре известно, Димов израства под покровителството на втория си баща, който е тютюнев експерт, ползва неговите записки и архиви и така успява да пресъздаде една повече от автентична картина на тежките условия на работа в тютюневите складове, механизмите на тютюневата търговия, спекулативните практики и политико-икономически обвързаности, съпътстващи конкуренцията за пазари за българските тютюни в чужбина. За бомбардировките той не споменава почти нищо, освен съвсем краткото описание на „разрушената“ и „изгорена от бомбите“ София, поместено някак „между другото“ почти в края на неговия роман. В периода 1943 - 1944 г, Димов пътува на специализация в чужбина и натрупва много повече непосредствени впечатления за случващото се навсякъде другаде в Европа, но не и в своята родина. Яна Язова, напротив, фокусира своето житейско и авторско внимание към морския бряг и живота по Черноморието. При нея има ясно изразен, силно емоционално наситен афинитет към Морето. Тя често пътува до Варна, влюбва се в художника на „рибарския живот“ Марио Жеков и често може да бъде видяна в неговата компания сред артистичните среди на Стария Созопол. Ето защо основните житейски противопоставяния в нейният роман са поставени в контекста на развитието солната индустрия около т.нар. от нея „Морски град“ (най-вероятно днешно Поморие – б.а.), но далеч не в педантичните икономически детайли, на които залага Димитър Димов. Акцентът върху епизодите с бомбардировките – заемащи цели 48 страници от текста на „Соления залив“ – също съвсем не е случаен. Язова е не просто съвременник и непосредствен свидетел на унищожението на стария сецесионов облик на столичния град. Бомбардировките оставят незаличим отпечатък в нейното съзнание, тъй като тя самата оцелява като по чудо по време на голямото въздушно нападение над София през март 1944 г, криейки се в подземията на Съдебната палата.

Войната и произтичащите от нея политически противоречия са основен конструктивен елемент от цялостния сюжет както при Димитър Димов, така и при Яна Язова, като и двамата пречупват своите авторски оценки през призмата на философските търсения на епохата. Но, докато Димитър Димов вярва в животворната енергия на „здравите сили“ у народа и това го кара да бъде толерантен към, макар и не приемащ безусловно, налагащите се нови марксически идеи, Яна Язова гради своя разказ чрез крайни контрасти, с уклон към психологическия фатализъм, напомнящ нихилистичната философия на Фридрих Ницше. Така още при въвеждането на образа на главната героиня Ирина в „Тютюн“ на преден план се откроява искреното й съчувствие към бедните студенти-комунисти и присмеха й над бутафорната идеологизация на студентския живот в София до степен на абсурдност. Винаги подхождаща към живота с тънка лекарска ирония, Ирина до последно остава „гласът на разума“ сред общия хаос от страсти, надпревара за богатство и политически борби. В предадените от нейно име разсъждения върху живота във всичките му аспекти може да се разпознае в най-пълна степен „езоповският език“ на самия Димов, който се опитва да остане максимално безпристрастен критик на своето време. За разлика от него, Яна Язова е доста по-крайна в авторската си присъда, особено по отношение на податливостта на нейните герои пред обсебващата сила на идеологията. Подобно на Димов тя също се опитва да разбере техните мотиви, но не и да ги приеме. Затова Фердинанд изслушва Русан Кондуктора, но е безмилостно прям в опита си да обори наивните му мечти за „свобода, равенство и „братство“. Сам изминал вече достатъчно дълъг житейски път, той знае, че подобни химери се свеждат просто до задоволяване на „обикновените ежедневни нужди за храна и подслон“ и са едно измамно отражение на „човешката борба за просъществуване“. По този категоричен начин Язова осъжда комунистическата идея като утопия, защото тя не е съвместима с практическата действителност точно в това, конкретното, познатото на Русан и Фердинанд, несъвършено общество от 40-те години на ХХ век. Всъщност, авторката поддържа тезата, че идеята сама по себе си не е била изначално лоша, но, тъй като се е оказала недостижима за непросветените и нисши духов хора – както разочаровано установява Фердинанд – тя не е успяла да ги „поправи“, те са я „развалили“ с озлоблението си и стремежа да я използват за постигане на личен реванш в реалния живот. Обяснението на този елемент от българската народопсихология звучи очевидно просто: българите са свикнали да бъдат „роби“, да се поставят доброволно в състояния на външни зависимости от „пришълци“ и „чужденци“ и, бидейки недостойни за свободата си, просто са сменили „старите“ господари с „нови“ и то далеч не по-добри. За да се стигне до момента, който ще превърне в „искри и дим“ всички Русанови човешки чувства и идеали, партизанинът Русан ще се изправи срещу човека Русан и ще се окаже принуден да „стреля в сърцето си“, за да не попадне под куршумите на собствените си „другари“ като поредната невинна жертва на „Народния съд“.

Когато говорим за контрастната образност в романа на Яна Язова, си заслужава да поразсъждаваме върху предложения от нея вариант на опозицията „свои“ – „чужди“. Русан Кондуктора, който е става един от пионерите на новите, „чуждестранни“ идеи, в крайна сметка е предаден в искрената си вяра не от друг, а от „своите“. Беро-Беро, напротив, очаква да се изправи в последната си битка срещу работниците, на които цял живот е бил „господар“, срещу „неговите хора“, а се оказва обкръжен и принуден да се сражава срещу „чужденци“. Противопоставяйки индиректно житейските съдби на тези двама герои на „Соления залив“, Яна Язова поставя въпроса коя зависимост е по-страшна: от „чуждата“ или от „своята“ власт и през тази философска призма търси границата между „старото“ и „новото“ време, очертана от историята буквално за една нощ.

Димитър Димов също използва широко опозицията „старо“ - „ново“, но без присъстващия при Язова краен философско-политически контекст. В „Тютюн“ акцентът е по-скоро върху социалните конфликти и по тази причина образът на „старото“ е някак „приземен“. Това е „старият свят“ на капитала, на крайната бедност, на моралната деградация. Всъщност, и Димитър Димов, и Яна Язова отделят значително сюжетно пространство в своите романи, за да разкритикуват с цялата сила на белетристичното перо този изчерпан от съдържание „стар свят“. Авторски намеци в този смисъл могат да се открият в „Соления залив“ при разгръщането на образите на Катерина, която е вечно „болна от несговорчивост и несъгласие“ с хората, защото не иска да участва в техните дребнави сплетни, както и на Фердинанд – винаги „чужд сред своите“, с алтернативно мнение и гледна точка. По много подобен начин у Димов „не на място“ изглеждат Костов, Ирина, дори германеца със сърце на заблуден идеалист фон Гайер. Те всички са хора, неразривно свързани със „стария свят“, носещи в себе си пълното съзнание за своя житейски и ценностен упадък и затова готови за едно „повторно начало“, в което се надяват да открият надежда за спасение. Присъствието на всеки от тези герои – във всеки от двата романа – създава у читателя усещането за едно трепетно очакване на „промяната“, която и Язова, и Димов възприемат като настъпване на „новото време“, в най-общ и не дотам ясен смисъл.

Авторското отношение на двамата към този „нов свят“ обаче, е различно. Димитър Димов вярва в неговия положителен потенциал да създаде едно по-справедливо общество, без всевластни олигарси като Борис Морев. Това е един мирен свят, много по-спокоен и по-справедлив. Свят, в който господства „равният и велик патос на всекидневието“, а трудът на всеки човек е обективно оценен както при Чингис – отритнатият доскоро, беден студент по медицина, влязъл в партизанските редици, достигнал до положението на военен лекар, за да открие най-накрая своето лично семейно щастие. Противопоставяйки тази идеалистична представа за „светлото бъдеще“ на „мрачното минало“, на различни места в своя роман Димитър Димов убеждава читателя, че „светът на капитала“ е достигнал предела на своя потенциал за развитие най-вече, защото всички нравствени норми в него са били необратимо опорочени и изгубени завинаги. В този остарял обществен строй на „господари и роби“ има нещо „тъпо, жестоко и противно на човешкия разум“, „нещо безумно и ненаситно, което поглъщаше хората, смазваше устрема, убиваше радостта, подиграваше се на благородното и забравяше подвига“. Авторът внимателно и методично прокарва тезата, че именно неограничената и безконтролна власт на парите е унищожила всяка здравословна жизнена енергия, убивайки „не само работниците, но и господарите“. Затова, човекът, издигнат от „стария свят“ при Димитър Димов е представен като изроден продукт на капитала, безвъзвратно „пропуснал живота“, заради „тези безполезни, ненужни пари“. Неговият образ е придобил „антихуманни“ черти и той се е превърнал в „пълно отрицание на всичко човешко“. Затова авторското дискредитирането на Борис, Костов, Ирина е съвсем целенасочено и завършва логично с тяхната физическа смърт. Защото новият свят, за който мечтае Димов, е несъвместим с „отломките от старото“ и в него трябва да присъстват само романтични герои – като

отдалия живота си на борбата срещу „властта на олигархите“ партизански командир Динко, „генерала от съпротивата“ Павел Морев или пък ремсиста подполковник Данкин.

Точно обратното, в „Соления залив“ Яна Язова разсъждава върху силата на човешкия дух и неговата способност да съхранява градивния си потенциал, въпреки бурите на времето. В такъв ред на мисли капиталът, според нея, е директен продукт не на друго, а на креативността, волята и отдадеността на отделната личност. Това разбиране за капитализма като обществен строй е въплътено както в образа на Беро-Беро, така и в този на Катерина – и двамата, забогатели, благодарение на труда на „своите две ръце“. Нещо повече – авторката старателно убеждава читателя, че останалите жители на „Соления залив“ са бедни не, поради обективно наложеното несправедливо разпределение на материалните блага само между „господарите“, а защото са били неспособни сами да организират успешното им разпределение помежду си в „работническия колектив“. Язова не вярва, че такива хора могат да изградят „светлото бъдеще“, проповядвано от идеологията на комунизма и затова предпочита да даде „втори шанс“ на запазените „там, някъде“ жизнени сили на „стария свят“. Наистина, и в нейния разказ – подобно на Борис Морев и Костов в „Тютюн“ – Беро-Беро и Фердинанд, като „хора от миналото“, чиито професионални и житейски съдби са неразривно преплетени и зависими от съществуването на „стария свят“, в крайна сметка се оказват „излишни“ за „новото време“. Но остава Катерина. Катерина, която – също като Ирина при Димитър Димов – е „случаен пришълец“ в света на капитала, издигнала се до най-висшите слоеве на буржоазното общество, но никога не успяла да се впише напълно в него. Катерина на Яна Язова остава в значителна степен „чиста душа“, морално съхранена „отломка от старото“, ако използваме отново определението на Димитър Димов. Неприемаща обществените догми на „стария свят“, заклеймили я завинаги, заради миналото на нейната майка и особената й връзка с Фердинанд, за нея се оказва невъзможно да намери своето място и в „новото време“, в което жените са груби и безскрупулни, с „широки червени ленти през гърдите“, бродят из планините „заедно с въоръжените мъже“ и носят на себе си „тяхното мъжко облекло и оръжие“. При тези обстоятелства доброволната изолация остава за Катерина единственият здравословен изход. Точно както самата Язова и тя се затваря в собствена си вселена от потиснати страсти, за да оцелее физически, но и да се подготви духовно за голямата си житейска мисия: да съхрани и „сглоби“ отломките на разрушеното „старо“ като отгледа внуците на своята неочаквана и непозволена любов – загиналият в неравната битка с „новата власт“ някогашен „господар на Соления залив“ Беро-Беро.

Колкото повече напредва ходът на сюжетното действие в романа-шедьовър на Яна Язова, толкова по-мащабно пред читателя се разкрива бездънната бездна, в която се е сринал българският национален дух и от която са изскочили неподозирани демони на крайна жестокост, лична омраза и потъпкване на всички идеали и всичко човешко. На фона на морето от чувства, от философски находки, авторката разгръща майсторски една несравнима по дълбочина картина на историческите превратности, сполетели България през есента на 1944 г. Георги Мишев неслучайно отбелязва, че тя е единствената сред съвременните български писатели, която обрисува атмосферата на тези събития така „силно и ярко“. Тук бих добавила, че Язова е първа и до момента единствена в модерната българската художествена литература, успяла да представи така издържано-аналитично Втората световна война именно като глобален „двубой“ между Изтока и Запада, оставайки същевременно еднакво скептична и към „стария“, и към „новия“ политически ред, и към „старото“, и към „новото“ геополитическо статукво. Нейният Фердинанд, чийто непосредствен прототип в реалния живот е проф. Александър Балабанов – е отявлен критик на външната политика на Царството и лично на цар Борис, който в най-критичните за живота на България години се е уединил „в едно опасно самовластие“, без да посвети никого в своите политически ходове, за да осигури така необходимата управленска приемственост. Освен недоверието към безизразния поглед в „чуждестранните очи“ на Борис ІІІ, фрапиращо смело звучи и риторичният въпрос на Катерина „какъв цар е бил този“. И това съвсем не е всичко. Язова отива още по-далеч в болезненото си несъгласие с политическото безсилие на регенти и министри, прозиращо зад празните им коледни пожелания от страниците на вестниците, когато над България се изсипват бомби, а българското „стадо“ се е „разпиляло“ на „нас“ – т.е. криещите се по зимниците наплашени граждани-интелектуалци – и „онези“, другите, избрали да избягат по горите – т.е. партизаните, възприемащи всички останали като народни „врагове“. „Колкото една власт затъва по-дълбоко, толкова повече говори“, отсича Яна Язова със същата строга острота, с която заклеймява и захвърленото в уличния прах от комунистите българско национално знаме. Навлизайки дълбоко в дебрите на националната народопсихология, тя размишлява върху изначално погрешния политически път на страната, върху необмислената ориентация към Нацистка Германия, оказала се точно толкова стратегически неправилна, колкото и последвалото обвързване със СССР. Но Язова „сваля вината“ от българите, напомняйки, че и германците, и руснаците са дошли като нежелани гости. „Българският селянин“ – неопределен, но ярък събирателен образ – посреща еднакво резервирано както „стария Дойчо“, който „блести като железен“ на брега на Дунава през 1941 г, така и съветските войници през 1944 г, следващи „стъпките на заминалите си германци“. Затова и „революцията“ от 9 септември 1944 г. за Язова, всъщност, е псевдореволюция, тъй като е дала безконтролна власт на една „чужда тълпа“, довела е до самозабрава и саморазправа под маската на лозунгите за свобода и победа над „фашизма“ и, в крайна сметка, се е изродила до крайни форми на терор и политическа тирания.

            Димитър Димов, от своя страна, представя една малко по-нюансирана картина на тези събития. По отношение на самата война, двамата с Язова са на почти еднакво мнение: тя е била „самоубийство“, както за България, така и за Германия и не би могла да донесе истинска победа на нито един от народите на Европа, защото за първи път в историята „човек се бие срещу машина“, не „герой срещу герой, а материал срещу материал“. На този фон „войнствените демонстрации“ на „миниатюрната българска флота“ в Черно море, която „показва зъби“ като „малко безобидно зверче“ „в полза на бъдещия си съюзник“ изглеждат смешни, а политическите лутания, увлекли безразсъдно българските войски в пагубния марш на Вермахта към „новите земи“ на Егейска Македония – безумни. Пронизващата емоция в кратката констатация: „Походът за Беломорието започваше“, разтърсва с болезненото усещане за обреченост. Авторски вметки като тази ни казват на практика всичко за мнението и оценката на Димитър Димов за българската окупация на „новите земи“ и репресиите над местното гръцко население, за неговото недоверие към политическите обещания на германците, че искат да осигурят на България „велико бъдеще“, за последвалото оттегляне на българската военно-временна администрация от Беломорието, за предаването на властта там на частите на гръцката лява съпротива в лицето на ЕАМ. Авторът е категоричен, че българският съюз с Третия Райх е бил погрешен и то не само, защото е донесъл измамно териториално разширение. Димов отрича привидната полза от този съюз най-вече, защото вярва, че той е довел до общото срастване на националното стопанство и държавната политика с корпоративните интереси на „транснационалните“ – както бихме ги нарекли днес – гиганти на международната тютюнева промишленост, създавайки икономически „чудовища“ като „Никотиана“.

Що се отнася конкретно до темата за преврата на 9 септември 1944 г, интересно е обстоятелството, че както Яна Язова, така и Димитър Димов избират да не разказват от първо лице за навлизането на Червената армия в България и последвалата смяна на властта. И при двамата тази тема е представена опосредствано, като новини, дочути от другаде, като нещо по-скоро невероятно и трудно за осмисляне в рамките на познатите категории на „стария свят“. Така Беро-Беро по-скоро „надушва“ „тънка, лоша миризма“ на „заразна болест“, разнесена във въздуха от „колебливия“ лош вятър от Север (Източния фронт – б.а.), а Ирина и фон Гайър научават някак случайно и между другото, че „в София има ново правителство“. След това първоначално споделено недоумение обаче, отново изпъква смелата критична острота на авторското повествование в „Соления залив“ в контраст с внимателните и често индиректни оценки в „Тютюн“. Язова не се страхува да изправя своя читател пред непрекъснати провокативни въпроси – като, например, този дали „революцията“ не е донесла на народа не „свобода“, а едно ново „робство“ или питането дали пък това да си заклеймен като „фашист“ не е един вид знак на особено „отличие“, с една дума „титла“ и показател за неподвластно на конюнктурата достойнство. Димитър Димов не е толкова смел. Няма как да бъде, тъй като той все пак е автор на вече установеното след 9 септември 1944 г. статукво и е „повярвал“ сам в неизбежността и правдивостта на неговата „морална санкция“. Тук не бих спорила дали тя е била само „илюзия на историята“, както пише Тончо Жечев. Факт е обаче, че Димов не включва в своя роман нищо от ексцесиите и убийствата от есента на 1944 и пролетта на 1945 г, преди и по време на „Народния съд“, в пълно противоречие с Язова, която посвещава на тези епизоди около 80 страници. В „Тютюн“ няма кървави сцени като нейните. Но, въпреки този своеобразен отказ от говорене по темата, между редовете в разказа на Димов неизменно се прокрадва една „тънка червена линия“, която преминава през всички етапи от развитието на сюжета и може да се проследи през вътрешните колебания, породени от носталгията по охолния „буржоазен“ живот у Макс Ешкенази, чак до към самия финал, когато тя отново обърква строгата и целенасочена партийна мисъл, този път на Павел Морев. Прикривайки истинското си мнение с предварителната застраховка, че всеки от тях двамата носи някъде дълбоко в себе си по нещо „от другия свят“, Димитър Димов всъщност прави индиректното внушение, че комунистическият идеал е точно толкова обсебващ, колкото тъмната сила на капитала. И точно по същия начин, както алчността към парите и властта е превърнала Борис в „морално нищожество“, така и безусловното преследване на партийните постулати е направило неговия брат Павел неспособен и несвободен да живее пълноценно, да се отдаде на своите естествени човешки чувства. Но – сякаш, за да не остане читателят с опасно и неправилно впечатление – Димитър Димов веднага бърза да подчертае, че това все пак е равносметка, касаеща отделната личност, чиито терзания са далеч по-маловажни от голямото „общочовешко добро“. Именно такава е генералната гледна точка, от която той разглежда поврата на 9 септември 1944 г. и точно затова – в коренно противоречие с оценките на Яна Язова в „Соления залив“ – в неговия роман настъпващата „нова епоха“ носи положителен обществен заряд, въплътен в сцените с „хилядите работници“ от тютюневите складове, посрещащи „с ликуване“ слизането на партизанските отряди в селата или в онзи момент, когато Ирина разменя учудени погледни със съветското момиче-регулировчик, поставено да контролира реда в придвижването около Орлов мост. За да се стигне до финалната – и някак умишлено примирителна оценка за всичко случило се, синтезирана в известната максима на марксисткото учение: „Страданието изостря борбата и движи света напред“.

За романа „Тютюн“ е изписано много. Романът „Соления залив“ пък е толкова многопластов, че той винаги ще представлява безкрайно благодатно четиво за всяко проницателно изследователско око. Анализирайки двете произведения от позицията на модерното ни време и през специфичната призма на съдържащия се в тях историцизъм, можем категорично да твърдим, че със своя алтернативен и допълващ се подход към точното пресъздаване на историческите събития, Димитър Димов и Яна Язова, всеки по своему, предлагат на вниманието на професионално подготвения читател неповторима и безценна информация – заради педантичната коректност към обективната фактология и критичния авторски поглед не само върху съдбата на отделните герои, но и върху политическите и идеологически противоречия в един от най-драматичните периоди от новата българска история, чийто анализ все още предизвиква множество емоционално обременени спорове. Двата романа, независимо от своя характер на литературни произведения, представляват незаменимо допълнение към „сухия“ текст на познатите и достъпни архивни документи, тъй като спомагат изключително много за формирането на една по-цялостна и „многоцветна“ представа за историческите събития, за протичащите в България социално-политически процеси през 40-те години на ХХ век. Затова те заслужават да бъдат обект на изследване, далеч не само от гледната точка на литературната критика. Тяхната стойност като незаменим източник на историческо познание тепърва ще да бъде оценявана по своето заслужено достойнство.