понеделник, 17 май 2021 г.

И пак за Паметника на Съветската армия

Паметникът на Съветската армия в София трябва да не се закача - т.е., да не се пипа, драска, маже с боя, чупи, руши или мести някъде си, пък дори и в Музея на социалистическото изкуство.

Защо мястото му си е точно там, където е? Преди всичко, за да напомня до какво води политическата недалновидност и некадърност. И не, тук нямам предвид „комунистите“. На второ място, за да показва, как не се прави външна политика и как е недопустимо и пагубно, когато тя е насочена срещу държави, с които имаме трайно съвпадащи интереси (геополитически, икономически, културни и всякакви), докато същевременно бива поставяна в угода на други едни държави, с които нямаме и никога не сме имали нищо общо, освен частния интерес на ограничен кръг от висшия ни политически и икономически елит. Оставям на вас да се сетите за какво говоря!

А ето и някои факти:

- На паметника на Съветската армия има надпис, според който признателният български народ благодари на своите “освободители”. Точно така! За онези българи, от онова време, съветската армия, навлязла на територията на България, е освободила страната от политическата, икономическа и военна обвързаност с Нацистка Германия, която към 1944 г. вече е донесла на нашата държава поредната национална катастрофа.

- Ако не беше влязла Червената армия в България през есента на 1944 г. – което се случва по-скоро по инициатива на Георги Димитров, отколкото на самия Сталин (който не знае, да се информира) - та, ако не бяха дошли руснаците, щяха да дойдат турците, понеже алтернативната идея на Чърчил е била да има британски десант на Балканите по море, съчетан с турска окупация на вражеския германски сателит България по суша.

- За предходното тире има документи. Няма обаче никакви документи в ясно потвърждение на това, че Хитлер е щял наистина да ни даде – трайно и завинаги – нито Беломорието, нито Вардарска Македония.

- Към есента на 1944 г. на огромната част от българите им е било омръзнало, както от войната с постоянните реквизиции на стоки от първа необходимост за Източния фронт, така и от разни надути германци да им се разхождат навсякъде из страната и да им демонстрират как са от “една по-висша раса”.

- Най-големите германофили през 40-те години на ХХ век в България са били представителите на висшия икономически и политически елит, които са извличали от съюза с Третия Райх огромни печалби, далеч не в интерес на държавата, още по-малко за благото на обикновения народ.

- Германците далеч не са били толкова “добрички” към българите, колкото днес ни се внушава. В селото на едните ми баба и дядо, примерно, са били разквартирувани интелигентни офицери и те са се държали прилично, но в селото на другите ми баба и дядо същите тези германци са дамгосвали хората като животни с печати от нагорещено желязо…

- Това, което се случва в България през септември 1944 г, е желано от по-голямата част от българите и посрещнато с ентусиазъм като “революция”, носеща надежди за по-добро бъдеще.

- “Народният съд” е учреден, съгласно международните задължения на България, поети включително към Великобритания и САЩ. “Народни съдилища” се организират във всички бивши германски сателити, включително и във Франция, която действа като фактически съюзник на Тристранния пакт, заради колаборационистката политика на маршал Петен. А това, че у нас - типично по български - сме се изтрепали на база лично отмъщение още много преди да започне да действа Народният съд, е една съвсем различна тема, с която Червената армия и Сталин имат малко общо.

Така че, нещата не трябва да се вадят конюнктурно от техния исторически контекст и да се използват за целите на съвременната политическа употреба. А точно това правят всички, които днес настояват за премахването на Паметника на Съветската армия и периодично го драскат и цапат с червена боя. Впрочем, в родовите биографии на тази група хора ясно прозират корени и връзки с германския нацизъм. А иначе на мнозинството от обикновените и нормални българи днес – както и през есента на 1944 г. – също отдавна му омръзна от погрешно интерпретирани “национални идеали”, от изкуствено наслагвана конфронтация, този паметник не му пречи с нищо и това мнозинство няма нищо против той да продължи да изпълнява и в бъдеще своята основна функция – да пази жива паметта за едни не толкова отдавнашни исторически събития, които е добре да не забравяме,… за да не ни се случат отново.

 

сряда, 3 март 2021 г.

Да си спомним за Руско-турската война от 1877-1878 г.

 

Да си спомним за Руско-турската война от 1877-1878 г. – онази, която върна България на европейската политическа карта след 500 години забрава. Да си спомним за духа на войната. За силата на духа. За безграничната способност на човешката воля да устои на всички изпитания, на ужаса, болката; да противостои на яростта на природните стихии, на леда и студа, на неизвестното; да преодолее всички препятствия, но да издържи. В името на една идея, на мечтата за една нова, почти утопична държава, където няма робство…няма крепостничество…няма рая и господари…няма султан…и няма цар… а има само един прероден и обединен народ, наивен все още в политическото си незнание… единствения такъв народ в цяла Европа… горд народ от хора с равни права в една „чиста и свята република“, както беше заръчал Левски…
 
Много от онези, които подкрепиха военната кампания на руския император и застанаха под знамената с двуглавия орел, които вървяха през Дунав и през суровите снегове на Балкана, някъде много назад във вековете произхождаха от същия този народ и съдбите им бяха преплетени с неговата с незабравими и неразривни родови връзки. Те не се биеха за едната войнска слава и не обслужваха чужди интереси така, както го правеха Осман паша и Сюлейман паша. Те вярваха в историческото възмездие и – в някакъв смисъл – търсеха себе си. Истината за себе си. Своята съдбовна житейска мисия. Затова те не се страхуваха от смъртта. Защото чувстваха, че ги води една по-висша сила. Славянското единство. Да, може и така да го наречем, въпреки че зад тази политическа фраза стоеше нещо много по-голямо. Шипка помни. Шипка знае. И не само това, че там заедно рамо до рамо се сражаваха руски генерали и български опълченци, но и това, че в онези драматични дни българите всъщност спасиха честта – и крайната победа – на руската армия. Това беше финалната равносметка от борбата на духа на предците за душите на потомците. Русия сбъдна за България мечтата да бъде свободна държава, а България й върна държавническото величие.
 
Това беше последната истинска религиозна война в европейската история, в която от бойните знамена, спокоен и съсредоточен, гледаше самият Син Божий. Той пазеше тези знамена и не позволяваше те да паднат във вражески ръце. Защото Бог беше решил, че държавата България трябва да съществува в земите и в границите на своето някогашно царство и, че тя трябва да бъде отвоювана точно със силата на руското оръжие. Руското. Не английското, не френското, не германското. Дори не австрийското и унгарското. Връщането на България на политическата арена на Стара Европа не беше удобно за никого от „големите“ на ХІХ век. Само за Русия, чийто имперски интереси някак си съвпаднаха с нашите, българските. И все още съвпадат…
 
Да си спомним Руско-турската война от 1877-1878 г. Но не през призмата на днешните изкривени идеологеми. В тази война загинаха над 100 000 войници на Руската империя, в чийто състав имаше и руснаци, и украинци, и финландци, и белоруси, и поляци, и литовци. Живота си загубиха също 1347 български опълченци, 1350 румънци, 2400 сърби и черногорци. Всички те се биха храбро и достойно под руските знамена за каузата на българското бъдеще. Нека да е светла и неугасваща паметта им!
 
А на Шипка днес всичко е спокойно, заснежено и пусто. Мрачно, като пред балканска буря.