За Деня на Победата (не Деня на Европа)

Днес аз празнувам Деня на Победата - на съветската армия над нацистка Германия във Втората световна война. Празнувам го, защото съм солидарна с идеите за свобода и човешки права, за справедливост и мога да разбера руския народ, който губи повече от 30 млн. души (по последни данни) в една война, която не той започва. Сигурно е много страшно целият живот на родът ти и твоят собствен да бъде белязан от подмига на един загинал герой - дядо ти, когото ти винаги си искал, но никога не си могъл да познаваш... Празнувам Деня на Победата, защото без този ден, Декларацията Шуман въобще нямаше да я има, респективно нямаше да стане възможен днешният ЕС, още по-малко пък Българското европредседателство...
Празнувам Деня на Победата още, защото съвременна България нямаше да бъде това, което е - като държавна територия, все пак обхващаща значителна част от българските етнически предели на Балканите, без застъпничеството на Сталин пред западните съюзници Великобритания и САЩ на Парижката мирна конференция.
Празнувам Деня на Победата, защото за капитулацията на нацистка Германия дава своя достоен боен принос (и множество жертви) и Българската армия, която участва в състава на съветската в последната фаза на войната. Моят дядо е участвал в нея, стигнал е до Унгария имаше ордени и нищо не искаше да разказва...
И не на последно място - празнувам Деня на Победата, защото съм потресена как една идеология като националсоциализма, която в началото залага на далеч не лоши тези за икономическо развитие и защита на националните интереси, е могла да се изроди само за няколко години до постулати за тотално световно господство, геноцид на цял един народ и унищожаване на една голяма част от човечеството. Когато ние, изследователите, успеем да обясним тази загадка, тогава ще бъде истинският Ден на Европа - защото тогава наистина ще можем да кажем, че сме се застраховали от появата на бъдещи аналози на Хитлер.

Затова празнувам 9 май именно като Ден на Победата - на доброто над злото, в най-общ смисъл и в контекста на онова объркано бурно време. Историческите събития никога не трябва да бъдат изваждани от контекста на своето време и да бъдат интерпретирани от гледната точка на съвременните политически противоборства. Преди 73 години капитулацията на Третия Райх (който е нещо различно от държавата Германия и германския народ) пред СССР и Червената армия поставя едно ново начало за Европа и човечеството. То води до мир и значителен просперитет за много народи в продължение на повече от половин век. Затова това начало е положително. Епохата, която следва, е пълна с политически грешки, но това вече е въпрос на последващо неумение за адекватно практическо приложение на един хубав замисъл.

Затова нека не опорочаваме датата 9 май. Това е международен празник, признат много преди нашата постмодерна, отпичаща всичко епоха и трябва да бъде уважаван като такъв. Поне заради стремежа към нещо “ново”, към “промяна”, за която загиват милиони хора, включително 40 000 българи. В името на тяхната памет.

България и неоосманската геополитическа “душевност”

Навремето, когато още “падането на България под турско робство” се изучаваше в учебниците именно с тази си терминология, когато четяхме Григорий Цамблак в оригинал и анализирахме “Антихрист” на Емилиян Станев, си виках: “Лелее, ние днес въобще не осъзнаваме какво е преживял тоя народ някога! Добре, че в днешното време, колкото и да сме разделени, поне няма кой да дойде да ни завладее...” Това беше през 90-те и тогава идея си нямах, че по някаква странна телепатия мислите ми могат да се окажат пророчески!

Днес, в началото на 21 век, след 10-годишно еврочленство и в апогея на Българското председателство на ЕС акцентът на общественото внимание вече не е толкова комунизмът - за него някак си ни писна да слушаме; не е Студената война, която уж свърши; акцентът не е дори самото еврочленство, което само допреди няколко години се възприемаше като най-великото достижение на модерната ни епоха! Акцентът е... опасността от турска териториална агресия и потенциалната заплаха от ислямизиране на страната ни!!!! 

Историята наистина се повтаря по спирала - в българския случай, дори по окръжност. Сега си представям как Григорий Цамблак, а след него цяла редица български герои и мъченици, хвърлили безразсъдно младия си живот на вятъра на онова, което доскоро наричахме “национална революция” - а днес отричаме като проста проява на “тероризъм” - се обръщат в гроба, готови да излязат, да дойдат тук и да ни посекат със сабите си... още преди да са дошли башибозуците... Последният от тази редица е Тодор Живков. Да, той, същият - който се опита да предвиди и предотврати това, което ни заплашва от Югоизток в момента, чрез “възродителния процес”... Представям си го и него - стои пред микрофона с ония големите очила, с леката уж глупава усмивка и изтърсва в неповторимия си стил: “Тая година полуанекс, догодина - цял!” Разбирайте, към Неоосманската империя. 

Звучи парадоксално, гротескно даже. Още повече, защото се случва в 21 век и защото от последното османско нашествие на Балканите са минали вече 600 години. И нищо явно не се е променило. Същото разделено общество, същите политически грешки, същата безучастна и по-скоро враждебна Европа, същото подценяване и поощряване на ислямския фанатизъм... Освен... да, освен Русия! 

Има една единствена, но съществена разлика - геополитическата позиция на Русия, която за всичките тези векове, също отричана и подценявана политически, успя да се превърне не само в “Трети Рим”, но и да надмине представите за духовно и военно могъщество. 

Дотук историята помни 12 руско-турски войни. Без да искам да съм лош пророк, смятам, че в нашето съвремие предстои да станем свидетели на 13-тата. 13 е фатално число, казват. За кого, скоро ще разберем. Дано поне този път да не е за нас, българите. Ние не искаме да воюваме, но не искаме и да бъдем заличени от европейската карта. Може би тук е мястото да напиша колко е велик Бойко Борисов и как умело балансира под разнопосочния агресивен натиск, на който е подложен. Да, балансира някак си. С цената на какво - и това ще го разберем скоро. И понеже тръгнах с историческите паралели, Иван Шишман едно време също е балансирал и знаем как е завършил - и той, и държавата му. 

Живеем в не просто интересно, а съдбоносно време. Днес, повече от всякога за последните 600 години зависи от нас по кой път искаме да вървим. Да, въпросът отново е в “цивилизационния избор”. Явно този избор не е идентичен с членството ни в Европейския съюз, още по-малко в НАТО. Геополитически ние принадлежим и сме свързани с Изтока, с евразийското континентално пространство. Така е било, така и ще бъде. Все пак България е била велика сила в епохата, когато съществува Византийската империя - по-същество евразийски геостратегически мегасубект. В днешно време това пространство се заема най-общо от две държави с претенции за пространствено величие - Турция на Ердоган и Русия на Путин. Вече почти 30 години стратегическото ни партньорство със Запада ни тласка към естествен съюз с Турция. Само че, Ердоган не е “приятелят на България” Ататюрк и, както сам той призна наскоро, ние попадаме в “душевните” граници на неговата нова европейска империя. Не знам за вас, но аз лично предпочитам да съм под “душевната” опека на Путин, отколкото на Ердоган. Първият ми е по-симпатичен някак. По-близък културно, ценностно и изобщо, исторически. Тук не говорим за комунизъм и демокрация, говорим за истинска цивилизационна принадлежност, изначална и доказана във времето...

Между другото, романът “Антихрист” на Емилиян Станев към днешна дата звучи стряскащо актуално, сякаш в много отношения описва съвременната епоха. Интересни неща има там, поучителни. Стига да има кой да ги разчете и осмисли.