Срещата Путин-Байдън в Женева като политическо дежа вю

 

Свидетели сме на едно политическо дежа вю. Женева през 1985 г. и Женева през 2021 г.! Различни години, едно и също място и две срещи, натоварени със сходни пропагандни и медийни послания, но безспорно задаващи нови геополитически посоки… Всъщност, това политическо шоу никога не е свършвало вече 35 години. Добавят се само допълнителни нюанси в основния сюжет. Това е една „позиционна война“, в която САЩ си повярваха, че са победили.

 

Свидетели сме на поредното потвърждение на правотата на онова философско твърдение, че историческото развитие прилича на спирала от цикли, всеки следващ от които повтаря, за да донадгради някой от предишните. Често това надграждане се оказва гротескно, с променени роли на „победителите“ и „победените“. 

 

Днес, 35 години след онази първа напрегната среща между Рейгън и Горбачов през есента на 1985 г, в западните СМИ отново звучи една твърди позната „анти“ риторика, а двамата лидери на двата световни силови полюса отново разговарят край Женевското езеро. Имената на играчите днес са други, но играта, правилата и целите й са същите. Дори основните въпроси от дневния ред на двете Женевски срещи са идентични: установяване на рамките на възможния конструктивен диалог; очакванията, че “другият” ще отстъпи; споделеното виждане, че е нужен глобален контрол върху въоръженията и ядрено сдържане; декларациите за ненамеса във вътрешните работи на всяка от двете велики държави, но същевременно и дефиниране на „червените линии“, отвъд които е забранено да се преминава. През 1985 г. за Москва това бяха Прибалтика и Афганистан; днес са Крим, Украйна, Беларус, Иран и Сирия; за САЩ и тогава, и сега ключов остава въпросът за спазването на „човешките права“, разбирани обаче преди всичко като права на опозицията срещу управляващия в Москва „режим“. Защото САЩ не правят и никога не са правили разлика между СССР и Русия. Такова задълбочаване е ненужно, излишно затормозяващо удобно разчетения механизъм на тяхната глобална стратегия. Защото, без подобно „задълбочаване”, „правилните“ лозунги звучат по-лесно смилаемо за световните маси. А и през 1985 г. все пак Байдън е сенатор и член на Сенатската комисия по външни отношения и като такъв следи отблизо развитието на американско-съветските контакти както при президента Рейгън, така и при Джордж Буш. И, ето, чак днес най-после му се пада да довърши лично тяхното „велико дело“ във вечната идеологическа борба срещу „Съветите“.... Той обаче пропуска едно: сегашната Русия не е някогашния отслабен икономически и политически СССР и Путин не е Горбачов. Както и Навални не е Елцин. Макар че и Елцин по-късно се оказа не точно онзи, за когото го мислеха. Освен усет към водката, той имаше и нюх към политиката. Все пак именно той откри и посочи Путин. САЩ също не са това, което бяха. Колкото и да е невероятно, сегашната Америка е много по-различна от онази в края на 80-те години на ХХ век. Днешната Америка, всъщност, много повече прилича на тогавашния СССР и подобно на него разчита на стари лаври. В това е нейната дългосрочна стратегическа грешка. 

 

В края на 80-те години се проведоха 5 ключови „срещи на върха“ между лидерите на Изтока и Запада. Последната от тях се състоя в Малта през декември 1989 г, когато се потвърди официално разпадането на Ялтенско-Потсдамското статукво с неговите „сфери на влияние“, установени след края на Втората световна война. Последва саморазпускането на Организацията на Варшавския договор, Съвета за икономическа взаимопомощ, на целия Източен блок и разпадането на СССР. Кога ли ще се случи „новата Малта“ и какво ще ни донесе тя?

 

Поредният „нов световен ред“ ще бъде установен скоро. А какво ще бъде мястото на България в него? Ще бъде ли тя пак изоставена и предадена и ще се окаже ли днешният ни „по-голям брат“ поредният погрешно избран „политически роднина“?

 

Спиралата на историята започна да се върти отново. И това съвсем не беше толкова неочаквано…

И пак за Паметника на Съветската армия

Паметникът на Съветската армия в София трябва да не се закача - т.е., да не се пипа, драска, маже с боя, чупи, руши или мести някъде си, пък дори и в Музея на социалистическото изкуство.

Защо мястото му си е точно там, където е? Преди всичко, за да напомня до какво води политическата недалновидност и некадърност. И не, тук нямам предвид „комунистите“. На второ място, за да показва, как не се прави външна политика и как е недопустимо и пагубно, когато тя е насочена срещу държави, с които имаме трайно съвпадащи интереси (геополитически, икономически, културни и всякакви), докато същевременно бива поставяна в угода на други едни държави, с които нямаме и никога не сме имали нищо общо, освен частния интерес на ограничен кръг от висшия ни политически и икономически елит. Оставям на вас да се сетите за какво говоря!

А ето и някои факти:

- На паметника на Съветската армия има надпис, според който признателният български народ благодари на своите “освободители”. Точно така! За онези българи, от онова време, съветската армия, навлязла на територията на България, е освободила страната от политическата, икономическа и военна обвързаност с Нацистка Германия, която към 1944 г. вече е донесла на нашата държава поредната национална катастрофа.

- Ако не беше влязла Червената армия в България през есента на 1944 г. – което се случва по-скоро по инициатива на Георги Димитров, отколкото на самия Сталин (който не знае, да се информира) - та, ако не бяха дошли руснаците, щяха да дойдат турците, понеже алтернативната идея на Чърчил е била да има британски десант на Балканите по море, съчетан с турска окупация на вражеския германски сателит България по суша.

- За предходното тире има документи. Няма обаче никакви документи в ясно потвърждение на това, че Хитлер е щял наистина да ни даде – трайно и завинаги – нито Беломорието, нито Вардарска Македония.

- Към есента на 1944 г. на огромната част от българите им е било омръзнало, както от войната с постоянните реквизиции на стоки от първа необходимост за Източния фронт, така и от разни надути германци да им се разхождат навсякъде из страната и да им демонстрират как са от “една по-висша раса”.

- Най-големите германофили през 40-те години на ХХ век в България са били представителите на висшия икономически и политически елит, които са извличали от съюза с Третия Райх огромни печалби, далеч не в интерес на държавата, още по-малко за благото на обикновения народ.

- Германците далеч не са били толкова “добрички” към българите, колкото днес ни се внушава. В селото на едните ми баба и дядо, примерно, са били разквартирувани интелигентни офицери и те са се държали прилично, но в селото на другите ми баба и дядо същите тези германци са дамгосвали хората като животни с печати от нагорещено желязо…

- Това, което се случва в България през септември 1944 г, е желано от по-голямата част от българите и посрещнато с ентусиазъм като “революция”, носеща надежди за по-добро бъдеще.

- “Народният съд” е учреден, съгласно международните задължения на България, поети включително към Великобритания и САЩ. “Народни съдилища” се организират във всички бивши германски сателити, включително и във Франция, която действа като фактически съюзник на Тристранния пакт, заради колаборационистката политика на маршал Петен. А това, че у нас - типично по български - сме се изтрепали на база лично отмъщение още много преди да започне да действа Народният съд, е една съвсем различна тема, с която Червената армия и Сталин имат малко общо.

Така че, нещата не трябва да се вадят конюнктурно от техния исторически контекст и да се използват за целите на съвременната политическа употреба. А точно това правят всички, които днес настояват за премахването на Паметника на Съветската армия и периодично го драскат и цапат с червена боя. Впрочем, в родовите биографии на тази група хора ясно прозират корени и връзки с германския нацизъм. А иначе на мнозинството от обикновените и нормални българи днес – както и през есента на 1944 г. – също отдавна му омръзна от погрешно интерпретирани “национални идеали”, от изкуствено наслагвана конфронтация, този паметник не му пречи с нищо и това мнозинство няма нищо против той да продължи да изпълнява и в бъдеще своята основна функция – да пази жива паметта за едни не толкова отдавнашни исторически събития, които е добре да не забравяме,… за да не ни се случат отново.