Автор: Ирина Якимова
Според информацията в аналитичните материали, изготвени през 1989 г. от специалната комисия под ръководството на „идеолога на перестройката“ Александър Яковлев, преориентацията, към която се стреми България, не се вписва в сценария, предвиден от Кремъл за бъдещото „перестроечно“ развитие на страните от Източна Европа. Михаил Горбачов и неговите сътрудници Анатолий Черняев, Георгий Шахназаров, Вадим Медведев, Александър Яковлев, Едуард Шевернадзе в своите изявления, статии и мемоари не отричат, че „съветската доминация“ в Източна Европа е била вече „обречена“ още в средата на 80-те години на ХХ в. Те поддържат тезата, че на финала на Студената война няма победители и всички жители на Европа вече живеят в „общ европейски дом“. С оглед на това се прави извод, че в крайна сметка съюзниците на СССР ще отхвърлят окончателно социалистическата идеология и ще бъдат привлечени от „силовото магнитно поле на Запада“. В Москва изглеждат склонни да приемат неизбежността на този процес, но само дотолкова, доколкото той не нарушава съветското влияние в източноевропейските страни, съветската сфера на сигурност и ревностно изграждания през 80-те години престиж на СССР като демократичен фактор и носител на мир в световен мащаб. В името на тази главна стратегическа цел в Кремъл са готови да се откажат доброволно от онези лостове на властта, „които са неконкурентоспособни на принципите на международните отношения“. Сценарият допуска най-много европейските социалистически страни да заемат едно бъдещо междинно място на континента, което ще увеличи политическата стабилност в Европа, ще ускори разоръжаването и ще допринесе за нарастването на значимостта на европейския фактор в световната икономика и политика. Междинното положение се разбира като нова средна позиция на източноевропейските държави, които постепенно трябва да преминат от сферата на монополното влияние на СССР в сферата на взаимното и общо влияние на СССР и Европейския „общ пазар“. Тази идея намира конкретен практически израз в споразумението за взаимно признаване на източната и западната интеграционни общности. Породено от усещането за все по-засилващо се икономическо изоставане на Източна Европа, то е реализирано на 25 юни 1988 г. с подписването на Съвместната декларация за установяване на официални отношения между СИВ и ЕИО. Но според анализаторите в Кремъл, присъединяването на държавите от Източния блок към европейския икономически съюз не може да стане веднага, това трябва да бъде продължителен, стриктно координиран процес, който задължително се разглежда през призмата на съветския интерес за получаване на улеснен достъп до западноевропейския пазар. Следователно, Москва се стреми да направи еволюционните процеси в Източна Европа предсказуеми, като ги постави под собствен контрол. Към контрол върху ставащото на Изток се ориентират и западните политици и анализатори, които също виждат държавите от Източния блок като буферна зона между двете големи глобални геополитически пространства. На Запад предупреждават, че непремерената игра с проблемите на социалистическата общност или нейната ускорена дезинтеграция, може да предизвика непредвидими последици, за каквито не са готови нито в СССР, нито в САЩ, нито в едва започналата да изгражда своя собствена геополитическа идентичност Европейска общност. Затова заинтересованите кръгове в САЩ и Западна Европа залагат на сложното съчетание от умерена дипломация, широка пропаганда и конспиративни действия, опитвайки се да тласнат процесите на „демократизация“ в европейския социалистически Изток и „кооперирането“ на икономическите структури с капиталистическия Запад в изгодната за тях посока. Официалните западни представители са инструктирани да заемат позиция на изчакване. Такова е общото впечатление от стенограмата от разговора между Тодор Живков и първия заместник държавен секретар на САЩ – Джон Уайтхед, на 4 февруари 1987 г. в резиденция Бояна. Същото се отнася и за спомената вече визита на Франц-Йозеф Щраус, за когото всички идеи на Живков, надхвърлящи сферата на икономическите отношения, звучат прекалено „революционно“. От друга страна обаче, по инициатива на САЩ, именно в края на 80-те години на ХХ век се разгръща най-мащабната до момента пропагандна кампания срещу социалистическите режими в Източна Европа. Кампанията използва широко възможностите на новите информационни технологии с цел да се „подкопае контрола от държавата върху населението“, като се очаква това да допринесе за „съживяването и утвърждаването на капиталистическата система и задълбочаване на проблемите на социалистическите страни“. Същността на западната стратегия може да бъде открита в „свръхсекретната“ разработка на ЦРУ от месец март 1989 г., в която периодът от края на 80-те години на ХХ в. се определя като „преход, потенциално толкова важен, колкото времето непосредствено след войната“. В този контекст следва и конкретната инструкция относно действията на американската външна политика. Авторите на документа изрично подчертават, че те трябва да бъдат насочени така, че да провокират Съветите да се развиват в посоката, в която САЩ желаят. Така в края на 80-те години на ХХ в., поради намесата на сложни икономически и политически мотиви, българското ръководство губи благосклонното отношение на СССР, без да успее да подсигури своите реформаторски идеи с необходимата подкрепа от Запад. Страната не успява да намери адекватен изход от задълбочаващата се криза в икономиката и в цялото общество. Възможностите на системата изглеждат изчерпани. Опитите за икономическо лавиране между Изтока и Запада в крайна сметка лишават страната от възможността за собствен избор. България е принудена да изиграе отредената ѝ роля в разработения от Москва и подкрепен косвено от САЩ и Запада сценарий за „организираното разрушаване“ на Източния блок. Динамичното развитите на събитията до края на 1989 г. и серията политически сътресения във всички държави от региона в крайна сметка безвъзвратно лишават СССР от източноевропейския геостратегически пояс на сигурност. България попада в нововъзникналата буферна зона на „бившите социалистически страни“, в която нейното външнополитическо положение се оказва неясно. Първият етап на българската прозападна ориентация завършва с принудителната оставка на Тодор Живков на 10 ноември 1989 г., за да продължи през 90-те години на ХХ в. в коренно различни условия, по нови пътища и под нова форма.
