От гледната точка на днешния ден можем да открием доста сходства между романите „Тютюн“ и „Соления залив“. Освен по засегнатата проблематика, те са сравними и по обем, и по дълбочина и сила на въздействието на художествения изказ, както и, донякъде, по перипетиите пред публикуването им за широката читателска публика. Добре известни са подробностите около случая „Тютюн“, върху който не смятам да се спирам в детайли в настоящата статия. Като се има предвид господстващата в онези години конюнктура, принудила дори убеден и активен член на БКП като Димитър Димов да си наложи автоцензура, е повече от разбираемо защо „Соления залив“ остава скрит в продължение на десетилетия, за да „блесне“ в пълното си литературно великолепие едва наскоро, но, вероятно, напълно навреме, за да може да бъде обективно оценен, осъзнат и разбран.
Важно отправно начало в сравнителния анализ на двете произведения е също обстоятелството, че и двамата автори са непосредствени свидетели на социално-политическите превратности на своето време. Това обяснява защо написаното от тях носи характеристиките на полу-мемоарна литература, при което стриктната, почти научна коректност към всичко действително случило се не само, че не отнема нищо от художествена сила на повествованието, но превръща „Тютюн“ и „Соления залив“ в два алтернативни, взаимно допълващи се и същевременно достатъчно реалистични разказа за времето на Втората световна война и съдбата на България, предопределена от нея.
Може би най-ярко открояващата се пресечна точка между романите на Димитър Димов и Яна Язова е майсторски изпълненото съотношение „слово-образ“ в хода на конструирането на историческия наратив. Разбира се, сюжетното действие във всеки от двата романа е позиционирано времево и събитийно по различен начин, с оглед специфичните моменти в личните биографии на двамата автори. Така погледът на Димов е обърнат към съдбата на Пиринския край и особено към българското и германско военно-временно присъствие в Беломорието, докато Яна Язова отделя сериозно внимание на съюзническите бомбардировки над София през 1943-1944 г. Това съвсем не е случайно. Както е добре известно, Димов израства под покровителството на втория си баща, който е тютюнев експерт, ползва неговите записки и архиви и така успява да пресъздаде една повече от автентична картина на тежките условия на работа в тютюневите складове, механизмите на тютюневата търговия, спекулативните практики и политико-икономически обвързаности, съпътстващи конкуренцията за пазари за българските тютюни в чужбина. За бомбардировките той не споменава почти нищо, освен съвсем краткото описание на „разрушената“ и „изгорена от бомбите“ София, поместено някак „между другото“ почти в края на неговия роман. В периода 1943 - 1944 г, Димов пътува на специализация в чужбина и натрупва много повече непосредствени впечатления за случващото се навсякъде другаде в Европа, но не и в своята родина. Яна Язова, напротив, фокусира своето житейско и авторско внимание към морския бряг и живота по Черноморието. При нея има ясно изразен, силно емоционално наситен афинитет към Морето. Тя често пътува до Варна, влюбва се в художника на „рибарския живот“ Марио Жеков и често може да бъде видяна в неговата компания сред артистичните среди на Стария Созопол. Ето защо основните житейски противопоставяния в нейният роман са поставени в контекста на развитието солната индустрия около т.нар. от нея „Морски град“ (най-вероятно днешно Поморие – б.а.), но далеч не в педантичните икономически детайли, на които залага Димитър Димов. Акцентът върху епизодите с бомбардировките – заемащи цели 48 страници от текста на „Соления залив“ – също съвсем не е случаен. Язова е не просто съвременник и непосредствен свидетел на унищожението на стария сецесионов облик на столичния град. Бомбардировките оставят незаличим отпечатък в нейното съзнание, тъй като тя самата оцелява като по чудо по време на голямото въздушно нападение над София през март 1944 г, криейки се в подземията на Съдебната палата.
Войната и произтичащите от нея политически противоречия са основен конструктивен елемент от цялостния сюжет както при Димитър Димов, така и при Яна Язова, като и двамата пречупват своите авторски оценки през призмата на философските търсения на епохата. Но, докато Димитър Димов вярва в животворната енергия на „здравите сили“ у народа и това го кара да бъде толерантен към, макар и не приемащ безусловно, налагащите се нови марксически идеи, Яна Язова гради своя разказ чрез крайни контрасти, с уклон към психологическия фатализъм, напомнящ нихилистичната философия на Фридрих Ницше. Така още при въвеждането на образа на главната героиня Ирина в „Тютюн“ на преден план се откроява искреното й съчувствие към бедните студенти-комунисти и присмеха й над бутафорната идеологизация на студентския живот в София до степен на абсурдност. Винаги подхождаща към живота с тънка лекарска ирония, Ирина до последно остава „гласът на разума“ сред общия хаос от страсти, надпревара за богатство и политически борби. В предадените от нейно име разсъждения върху живота във всичките му аспекти може да се разпознае в най-пълна степен „езоповският език“ на самия Димов, който се опитва да остане максимално безпристрастен критик на своето време. За разлика от него, Яна Язова е доста по-крайна в авторската си присъда, особено по отношение на податливостта на нейните герои пред обсебващата сила на идеологията. Подобно на Димов тя също се опитва да разбере техните мотиви, но не и да ги приеме. Затова Фердинанд изслушва Русан Кондуктора, но е безмилостно прям в опита си да обори наивните му мечти за „свобода, равенство и „братство“. Сам изминал вече достатъчно дълъг житейски път, той знае, че подобни химери се свеждат просто до задоволяване на „обикновените ежедневни нужди за храна и подслон“ и са едно измамно отражение на „човешката борба за просъществуване“. По този категоричен начин Язова осъжда комунистическата идея като утопия, защото тя не е съвместима с практическата действителност точно в това, конкретното, познатото на Русан и Фердинанд, несъвършено общество от 40-те години на ХХ век. Всъщност, авторката поддържа тезата, че идеята сама по себе си не е била изначално лоша, но, тъй като се е оказала недостижима за непросветените и нисши духов хора – както разочаровано установява Фердинанд – тя не е успяла да ги „поправи“, те са я „развалили“ с озлоблението си и стремежа да я използват за постигане на личен реванш в реалния живот. Обяснението на този елемент от българската народопсихология звучи очевидно просто: българите са свикнали да бъдат „роби“, да се поставят доброволно в състояния на външни зависимости от „пришълци“ и „чужденци“ и, бидейки недостойни за свободата си, просто са сменили „старите“ господари с „нови“ и то далеч не по-добри. За да се стигне до момента, който ще превърне в „искри и дим“ всички Русанови човешки чувства и идеали, партизанинът Русан ще се изправи срещу човека Русан и ще се окаже принуден да „стреля в сърцето си“, за да не попадне под куршумите на собствените си „другари“ като поредната невинна жертва на „Народния съд“.
Когато говорим за контрастната образност в романа на Яна Язова, си заслужава да поразсъждаваме върху предложения от нея вариант на опозицията „свои“ – „чужди“. Русан Кондуктора, който е става един от пионерите на новите, „чуждестранни“ идеи, в крайна сметка е предаден в искрената си вяра не от друг, а от „своите“. Беро-Беро, напротив, очаква да се изправи в последната си битка срещу работниците, на които цял живот е бил „господар“, срещу „неговите хора“, а се оказва обкръжен и принуден да се сражава срещу „чужденци“. Противопоставяйки индиректно житейските съдби на тези двама герои на „Соления залив“, Яна Язова поставя въпроса коя зависимост е по-страшна: от „чуждата“ или от „своята“ власт и през тази философска призма търси границата между „старото“ и „новото“ време, очертана от историята буквално за една нощ.
Димитър Димов също използва широко опозицията „старо“ - „ново“, но без присъстващия при Язова краен философско-политически контекст. В „Тютюн“ акцентът е по-скоро върху социалните конфликти и по тази причина образът на „старото“ е някак „приземен“. Това е „старият свят“ на капитала, на крайната бедност, на моралната деградация. Всъщност, и Димитър Димов, и Яна Язова отделят значително сюжетно пространство в своите романи, за да разкритикуват с цялата сила на белетристичното перо този изчерпан от съдържание „стар свят“. Авторски намеци в този смисъл могат да се открият в „Соления залив“ при разгръщането на образите на Катерина, която е вечно „болна от несговорчивост и несъгласие“ с хората, защото не иска да участва в техните дребнави сплетни, както и на Фердинанд – винаги „чужд сред своите“, с алтернативно мнение и гледна точка. По много подобен начин у Димов „не на място“ изглеждат Костов, Ирина, дори германеца със сърце на заблуден идеалист фон Гайер. Те всички са хора, неразривно свързани със „стария свят“, носещи в себе си пълното съзнание за своя житейски и ценностен упадък и затова готови за едно „повторно начало“, в което се надяват да открият надежда за спасение. Присъствието на всеки от тези герои – във всеки от двата романа – създава у читателя усещането за едно трепетно очакване на „промяната“, която и Язова, и Димов възприемат като настъпване на „новото време“, в най-общ и не дотам ясен смисъл.
Авторското отношение на двамата към този „нов свят“ обаче, е различно. Димитър Димов вярва в неговия положителен потенциал да създаде едно по-справедливо общество, без всевластни олигарси като Борис Морев. Това е един мирен свят, много по-спокоен и по-справедлив. Свят, в който господства „равният и велик патос на всекидневието“, а трудът на всеки човек е обективно оценен както при Чингис – отритнатият доскоро, беден студент по медицина, влязъл в партизанските редици, достигнал до положението на военен лекар, за да открие най-накрая своето лично семейно щастие. Противопоставяйки тази идеалистична представа за „светлото бъдеще“ на „мрачното минало“, на различни места в своя роман Димитър Димов убеждава читателя, че „светът на капитала“ е достигнал предела на своя потенциал за развитие най-вече, защото всички нравствени норми в него са били необратимо опорочени и изгубени завинаги. В този остарял обществен строй на „господари и роби“ има нещо „тъпо, жестоко и противно на човешкия разум“, „нещо безумно и ненаситно, което поглъщаше хората, смазваше устрема, убиваше радостта, подиграваше се на благородното и забравяше подвига“. Авторът внимателно и методично прокарва тезата, че именно неограничената и безконтролна власт на парите е унищожила всяка здравословна жизнена енергия, убивайки „не само работниците, но и господарите“. Затова, човекът, издигнат от „стария свят“ при Димитър Димов е представен като изроден продукт на капитала, безвъзвратно „пропуснал живота“, заради „тези безполезни, ненужни пари“. Неговият образ е придобил „антихуманни“ черти и той се е превърнал в „пълно отрицание на всичко човешко“. Затова авторското дискредитирането на Борис, Костов, Ирина е съвсем целенасочено и завършва логично с тяхната физическа смърт. Защото новият свят, за който мечтае Димов, е несъвместим с „отломките от старото“ и в него трябва да присъстват само романтични герои – като
отдалия живота си на борбата срещу „властта на олигархите“ партизански командир Динко, „генерала от съпротивата“ Павел Морев или пък ремсиста подполковник Данкин.
Точно обратното, в „Соления залив“ Яна Язова разсъждава върху силата на човешкия дух и неговата способност да съхранява градивния си потенциал, въпреки бурите на времето. В такъв ред на мисли капиталът, според нея, е директен продукт не на друго, а на креативността, волята и отдадеността на отделната личност. Това разбиране за капитализма като обществен строй е въплътено както в образа на Беро-Беро, така и в този на Катерина – и двамата, забогатели, благодарение на труда на „своите две ръце“. Нещо повече – авторката старателно убеждава читателя, че останалите жители на „Соления залив“ са бедни не, поради обективно наложеното несправедливо разпределение на материалните блага само между „господарите“, а защото са били неспособни сами да организират успешното им разпределение помежду си в „работническия колектив“. Язова не вярва, че такива хора могат да изградят „светлото бъдеще“, проповядвано от идеологията на комунизма и затова предпочита да даде „втори шанс“ на запазените „там, някъде“ жизнени сили на „стария свят“. Наистина, и в нейния разказ – подобно на Борис Морев и Костов в „Тютюн“ – Беро-Беро и Фердинанд, като „хора от миналото“, чиито професионални и житейски съдби са неразривно преплетени и зависими от съществуването на „стария свят“, в крайна сметка се оказват „излишни“ за „новото време“. Но остава Катерина. Катерина, която – също като Ирина при Димитър Димов – е „случаен пришълец“ в света на капитала, издигнала се до най-висшите слоеве на буржоазното общество, но никога не успяла да се впише напълно в него. Катерина на Яна Язова остава в значителна степен „чиста душа“, морално съхранена „отломка от старото“, ако използваме отново определението на Димитър Димов. Неприемаща обществените догми на „стария свят“, заклеймили я завинаги, заради миналото на нейната майка и особената й връзка с Фердинанд, за нея се оказва невъзможно да намери своето място и в „новото време“, в което жените са груби и безскрупулни, с „широки червени ленти през гърдите“, бродят из планините „заедно с въоръжените мъже“ и носят на себе си „тяхното мъжко облекло и оръжие“. При тези обстоятелства доброволната изолация остава за Катерина единственият здравословен изход. Точно както самата Язова и тя се затваря в собствена си вселена от потиснати страсти, за да оцелее физически, но и да се подготви духовно за голямата си житейска мисия: да съхрани и „сглоби“ отломките на разрушеното „старо“ като отгледа внуците на своята неочаквана и непозволена любов – загиналият в неравната битка с „новата власт“ някогашен „господар на Соления залив“ Беро-Беро.
Колкото повече напредва ходът на сюжетното действие в романа-шедьовър на Яна Язова, толкова по-мащабно пред читателя се разкрива бездънната бездна, в която се е сринал българският национален дух и от която са изскочили неподозирани демони на крайна жестокост, лична омраза и потъпкване на всички идеали и всичко човешко. На фона на морето от чувства, от философски находки, авторката разгръща майсторски една несравнима по дълбочина картина на историческите превратности, сполетели България през есента на 1944 г. Георги Мишев неслучайно отбелязва, че тя е единствената сред съвременните български писатели, която обрисува атмосферата на тези събития така „силно и ярко“. Тук бих добавила, че Язова е първа и до момента единствена в модерната българската художествена литература, успяла да представи така издържано-аналитично Втората световна война именно като глобален „двубой“ между Изтока и Запада, оставайки същевременно еднакво скептична и към „стария“, и към „новия“ политически ред, и към „старото“, и към „новото“ геополитическо статукво. Нейният Фердинанд, чийто непосредствен прототип в реалния живот е проф. Александър Балабанов – е отявлен критик на външната политика на Царството и лично на цар Борис, който в най-критичните за живота на България години се е уединил „в едно опасно самовластие“, без да посвети никого в своите политически ходове, за да осигури така необходимата управленска приемственост. Освен недоверието към безизразния поглед в „чуждестранните очи“ на Борис ІІІ, фрапиращо смело звучи и риторичният въпрос на Катерина „какъв цар е бил този“. И това съвсем не е всичко. Язова отива още по-далеч в болезненото си несъгласие с политическото безсилие на регенти и министри, прозиращо зад празните им коледни пожелания от страниците на вестниците, когато над България се изсипват бомби, а българското „стадо“ се е „разпиляло“ на „нас“ – т.е. криещите се по зимниците наплашени граждани-интелектуалци – и „онези“, другите, избрали да избягат по горите – т.е. партизаните, възприемащи всички останали като народни „врагове“. „Колкото една власт затъва по-дълбоко, толкова повече говори“, отсича Яна Язова със същата строга острота, с която заклеймява и захвърленото в уличния прах от комунистите българско национално знаме. Навлизайки дълбоко в дебрите на националната народопсихология, тя размишлява върху изначално погрешния политически път на страната, върху необмислената ориентация към Нацистка Германия, оказала се точно толкова стратегически неправилна, колкото и последвалото обвързване със СССР. Но Язова „сваля вината“ от българите, напомняйки, че и германците, и руснаците са дошли като нежелани гости. „Българският селянин“ – неопределен, но ярък събирателен образ – посреща еднакво резервирано както „стария Дойчо“, който „блести като железен“ на брега на Дунава през 1941 г, така и съветските войници през 1944 г, следващи „стъпките на заминалите си германци“. Затова и „революцията“ от 9 септември 1944 г. за Язова, всъщност, е псевдореволюция, тъй като е дала безконтролна власт на една „чужда тълпа“, довела е до самозабрава и саморазправа под маската на лозунгите за свобода и победа над „фашизма“ и, в крайна сметка, се е изродила до крайни форми на терор и политическа тирания.
Димитър Димов, от своя страна, представя една малко по-нюансирана картина на тези събития. По отношение на самата война, двамата с Язова са на почти еднакво мнение: тя е била „самоубийство“, както за България, така и за Германия и не би могла да донесе истинска победа на нито един от народите на Европа, защото за първи път в историята „човек се бие срещу машина“, не „герой срещу герой, а материал срещу материал“. На този фон „войнствените демонстрации“ на „миниатюрната българска флота“ в Черно море, която „показва зъби“ като „малко безобидно зверче“ „в полза на бъдещия си съюзник“ изглеждат смешни, а политическите лутания, увлекли безразсъдно българските войски в пагубния марш на Вермахта към „новите земи“ на Егейска Македония – безумни. Пронизващата емоция в кратката констатация: „Походът за Беломорието започваше“, разтърсва с болезненото усещане за обреченост. Авторски вметки като тази ни казват на практика всичко за мнението и оценката на Димитър Димов за българската окупация на „новите земи“ и репресиите над местното гръцко население, за неговото недоверие към политическите обещания на германците, че искат да осигурят на България „велико бъдеще“, за последвалото оттегляне на българската военно-временна администрация от Беломорието, за предаването на властта там на частите на гръцката лява съпротива в лицето на ЕАМ. Авторът е категоричен, че българският съюз с Третия Райх е бил погрешен и то не само, защото е донесъл измамно териториално разширение. Димов отрича привидната полза от този съюз най-вече, защото вярва, че той е довел до общото срастване на националното стопанство и държавната политика с корпоративните интереси на „транснационалните“ – както бихме ги нарекли днес – гиганти на международната тютюнева промишленост, създавайки икономически „чудовища“ като „Никотиана“.
Що се отнася конкретно до темата за преврата на 9 септември 1944 г, интересно е обстоятелството, че както Яна Язова, така и Димитър Димов избират да не разказват от първо лице за навлизането на Червената армия в България и последвалата смяна на властта. И при двамата тази тема е представена опосредствано, като новини, дочути от другаде, като нещо по-скоро невероятно и трудно за осмисляне в рамките на познатите категории на „стария свят“. Така Беро-Беро по-скоро „надушва“ „тънка, лоша миризма“ на „заразна болест“, разнесена във въздуха от „колебливия“ лош вятър от Север (Източния фронт – б.а.), а Ирина и фон Гайър научават някак случайно и между другото, че „в София има ново правителство“. След това първоначално споделено недоумение обаче, отново изпъква смелата критична острота на авторското повествование в „Соления залив“ в контраст с внимателните и често индиректни оценки в „Тютюн“. Язова не се страхува да изправя своя читател пред непрекъснати провокативни въпроси – като, например, този дали „революцията“ не е донесла на народа не „свобода“, а едно ново „робство“ или питането дали пък това да си заклеймен като „фашист“ не е един вид знак на особено „отличие“, с една дума „титла“ и показател за неподвластно на конюнктурата достойнство. Димитър Димов не е толкова смел. Няма как да бъде, тъй като той все пак е автор на вече установеното след 9 септември 1944 г. статукво и е „повярвал“ сам в неизбежността и правдивостта на неговата „морална санкция“. Тук не бих спорила дали тя е била само „илюзия на историята“, както пише Тончо Жечев. Факт е обаче, че Димов не включва в своя роман нищо от ексцесиите и убийствата от есента на 1944 и пролетта на 1945 г, преди и по време на „Народния съд“, в пълно противоречие с Язова, която посвещава на тези епизоди около 80 страници. В „Тютюн“ няма кървави сцени като нейните. Но, въпреки този своеобразен отказ от говорене по темата, между редовете в разказа на Димов неизменно се прокрадва една „тънка червена линия“, която преминава през всички етапи от развитието на сюжета и може да се проследи през вътрешните колебания, породени от носталгията по охолния „буржоазен“ живот у Макс Ешкенази, чак до към самия финал, когато тя отново обърква строгата и целенасочена партийна мисъл, този път на Павел Морев. Прикривайки истинското си мнение с предварителната застраховка, че всеки от тях двамата носи някъде дълбоко в себе си по нещо „от другия свят“, Димитър Димов всъщност прави индиректното внушение, че комунистическият идеал е точно толкова обсебващ, колкото тъмната сила на капитала. И точно по същия начин, както алчността към парите и властта е превърнала Борис в „морално нищожество“, така и безусловното преследване на партийните постулати е направило неговия брат Павел неспособен и несвободен да живее пълноценно, да се отдаде на своите естествени човешки чувства. Но – сякаш, за да не остане читателят с опасно и неправилно впечатление – Димитър Димов веднага бърза да подчертае, че това все пак е равносметка, касаеща отделната личност, чиито терзания са далеч по-маловажни от голямото „общочовешко добро“. Именно такава е генералната гледна точка, от която той разглежда поврата на 9 септември 1944 г. и точно затова – в коренно противоречие с оценките на Яна Язова в „Соления залив“ – в неговия роман настъпващата „нова епоха“ носи положителен обществен заряд, въплътен в сцените с „хилядите работници“ от тютюневите складове, посрещащи „с ликуване“ слизането на партизанските отряди в селата или в онзи момент, когато Ирина разменя учудени погледни със съветското момиче-регулировчик, поставено да контролира реда в придвижването около Орлов мост. За да се стигне до финалната – и някак умишлено примирителна оценка за всичко случило се, синтезирана в известната максима на марксисткото учение: „Страданието изостря борбата и движи света напред“.
За романа „Тютюн“ е изписано много. Романът „Соления залив“ пък е толкова многопластов, че той винаги ще представлява безкрайно благодатно четиво за всяко проницателно изследователско око. Анализирайки двете произведения от позицията на модерното ни време и през специфичната призма на съдържащия се в тях историцизъм, можем категорично да твърдим, че със своя алтернативен и допълващ се подход към точното пресъздаване на историческите събития, Димитър Димов и Яна Язова, всеки по своему, предлагат на вниманието на професионално подготвения читател неповторима и безценна информация – заради педантичната коректност към обективната фактология и критичния авторски поглед не само върху съдбата на отделните герои, но и върху политическите и идеологически противоречия в един от най-драматичните периоди от новата българска история, чийто анализ все още предизвиква множество емоционално обременени спорове. Двата романа, независимо от своя характер на литературни произведения, представляват незаменимо допълнение към „сухия“ текст на познатите и достъпни архивни документи, тъй като спомагат изключително много за формирането на една по-цялостна и „многоцветна“ представа за историческите събития, за протичащите в България социално-политически процеси през 40-те години на ХХ век. Затова те заслужават да бъдат обект на изследване, далеч не само от гледната точка на литературната критика. Тяхната стойност като незаменим източник на историческо познание тепърва ще да бъде оценявана по своето заслужено достойнство.
