Свидетели сме на едно политическо дежа вю. Женева през 1985 г. и Женева през 2021 г.! Различни години, едно и също място и две срещи, натоварени със сходни пропагандни и медийни послания, но безспорно задаващи нови геополитически посоки… Всъщност, това политическо шоу никога не е свършвало вече 35 години. Добавят се само допълнителни нюанси в основния сюжет. Това е една „позиционна война“, в която САЩ си повярваха, че са победили.
Свидетели сме на поредното потвърждение на правотата на онова философско твърдение, че историческото развитие прилича на спирала от цикли, всеки следващ от които повтаря, за да донадгради някой от предишните. Често това надграждане се оказва гротескно, с променени роли на „победителите“ и „победените“.
Днес, 35 години след онази първа напрегната среща между Рейгън и Горбачов през есента на 1985 г, в западните СМИ отново звучи една твърди позната „анти“ риторика, а двамата лидери на двата световни силови полюса отново разговарят край Женевското езеро. Имената на играчите днес са други, но играта, правилата и целите й са същите. Дори основните въпроси от дневния ред на двете Женевски срещи са идентични: установяване на рамките на възможния конструктивен диалог; очакванията, че “другият” ще отстъпи; споделеното виждане, че е нужен глобален контрол върху въоръженията и ядрено сдържане; декларациите за ненамеса във вътрешните работи на всяка от двете велики държави, но същевременно и дефиниране на „червените линии“, отвъд които е забранено да се преминава. През 1985 г. за Москва това бяха Прибалтика и Афганистан; днес са Крим, Украйна, Беларус, Иран и Сирия; за САЩ и тогава, и сега ключов остава въпросът за спазването на „човешките права“, разбирани обаче преди всичко като права на опозицията срещу управляващия в Москва „режим“. Защото САЩ не правят и никога не са правили разлика между СССР и Русия. Такова задълбочаване е ненужно, излишно затормозяващо удобно разчетения механизъм на тяхната глобална стратегия. Защото, без подобно „задълбочаване”, „правилните“ лозунги звучат по-лесно смилаемо за световните маси. А и през 1985 г. все пак Байдън е сенатор и член на Сенатската комисия по външни отношения и като такъв следи отблизо развитието на американско-съветските контакти както при президента Рейгън, така и при Джордж Буш. И, ето, чак днес най-после му се пада да довърши лично тяхното „велико дело“ във вечната идеологическа борба срещу „Съветите“.... Той обаче пропуска едно: сегашната Русия не е някогашния отслабен икономически и политически СССР и Путин не е Горбачов. Както и Навални не е Елцин. Макар че и Елцин по-късно се оказа не точно онзи, за когото го мислеха. Освен усет към водката, той имаше и нюх към политиката. Все пак именно той откри и посочи Путин. САЩ също не са това, което бяха. Колкото и да е невероятно, сегашната Америка е много по-различна от онази в края на 80-те години на ХХ век. Днешната Америка, всъщност, много повече прилича на тогавашния СССР и подобно на него разчита на стари лаври. В това е нейната дългосрочна стратегическа грешка.
В края на 80-те години се проведоха 5 ключови „срещи на върха“ между лидерите на Изтока и Запада. Последната от тях се състоя в Малта през декември 1989 г, когато се потвърди официално разпадането на Ялтенско-Потсдамското статукво с неговите „сфери на влияние“, установени след края на Втората световна война. Последва саморазпускането на Организацията на Варшавския договор, Съвета за икономическа взаимопомощ, на целия Източен блок и разпадането на СССР. Кога ли ще се случи „новата Малта“ и какво ще ни донесе тя?
Поредният „нов световен ред“ ще бъде установен скоро. А какво ще бъде мястото на България в него? Ще бъде ли тя пак изоставена и предадена и ще се окаже ли днешният ни „по-голям брат“ поредният погрешно избран „политически роднина“?
Спиралата на историята започна да се върти отново. И това съвсем не беше толкова неочаквано…
