петък, 22 юни 2018 г.

Символиката на една дата - 22 юни 1941 г.

След всичко, прочетено из нета днес по повод годишнината от датата 22 юни 1941 г. - нападението на германския Вермахт над СССР, чувствам определен професионален дълг. Народът - и десни, и леви, и всякакви цветове на обществено-политическия спектър - оказва се, масово идея си няма какво точно е станало на тази популярна, но реално все още енигматична дата...
 
Та, какво се случи всъщност на датата 22 юни 1941 г.? Германия (Третият Райх) нападна СССР. С това, за СССР, започна Великата Отечествена война. Тук трябва да уточним, че Великата Отечествена война е нов етап от Втората световна война, която започва 2 години по-рано, с германското, а впоследствие и съветското, нападение над Полша. Тогава, през есента на 1939 г., Германия и СССР все още са съюзници, съгласно Пакта Рибентроп-Молотов, чието действие е фактически прекратено именно с германското нахлуване в СССР през юни 1941 г. Ето защо руснаците, освен всичко друго, приемат този акт на германска териториална агресия като жестоко предателство от довчерашния политически “приятел”, чийто символ става една средновековна крепост - цитаделата в Брест-Литовск.
Точно в Брест-Литовск на 22 септември 1939 г. се провежда голям съвместен парад на Вермахта и Червената армия, след като Хитлер и Сталин са се договорили как да си разпределят територията на Полша. Тогава градът с крепостта е предаден от германците на СССР и влиза в състава на съветската държава.
Две години по-късно Великата Отечествена война започва - много символично - отново от Брестката крепост. Тя е един от първите военно-стратегически обекти, който германците нападат в ранната сутрин на 22 юни 1941 г. Затова и днес в Русия я наричат “крепост-герой” и в памет на нейните защитници е поставен специален мемориален блок в комплекса на Паметника на незнайния воин в Москва.
И още нещо, наистина съвсем слабо известно: популярното наименование “знаме на Победата” е използвано за първи път от... нацистките пропагандни издания - по повод издигането на флага със свастиката върху Брестката цитадела през 1941 г.... Когато през май 1945 г. съветските войски влизат в Берлин, “знамето на Победата” - този път червеното, с кръстосаните сърп и чук - е издигнато на покрива на Райхстага... Символично, като триумфално отмъщение за предаденото доверие!


Замисляли ли сте се досега за това? Аз не бях. И когато сравних двете снимки, просто не можех да повярвам колко много са “едни и същи”... Причините за една война винаги са в символичните детайли. Те винаги подсказват и предупреждават предварително. Може би, ако държавите и техните политически ръководители се бяха научили да разгадават по-добре тези подсказки, войните щяха да могат да бъдат предотвратявани навреме...
Добре е да се замислим по-сериозно върху дълбоката символика на датата 22 юни 1941 г. Независимо дали сме леви, десни, националисти, патриоти или просто обикновени фейсбук хейтъри.






сряда, 9 май 2018 г.

За Деня на Победата (не Деня на Европа)

Днес аз празнувам Деня на Победата - на съветската армия над нацистка Германия във Втората световна война. Празнувам го, защото съм солидарна с идеите за свобода и човешки права, за справедливост и мога да разбера руския народ, който губи повече от 30 млн. души (по последни данни) в една война, която не той започва. Сигурно е много страшно целият живот на родът ти и твоят собствен да бъде белязан от подмига на един загинал герой - дядо ти, когото ти винаги си искал, но никога не си могъл да познаваш... Празнувам Деня на Победата, защото без този ден, Декларацията Шуман въобще нямаше да я има, респективно нямаше да стане възможен днешният ЕС, още по-малко пък Българското европредседателство...
Празнувам Деня на Победата още, защото съвременна България нямаше да бъде това, което е - като държавна територия, все пак обхващаща значителна част от българските етнически предели на Балканите, без застъпничеството на Сталин пред западните съюзници Великобритания и САЩ на Парижката мирна конференция.
Празнувам Деня на Победата, защото за капитулацията на нацистка Германия дава своя достоен боен принос (и множество жертви) и Българската армия, която участва в състава на съветската в последната фаза на войната. Моят дядо е участвал в нея, стигнал е до Унгария имаше ордени и нищо не искаше да разказва...
И не на последно място - празнувам Деня на Победата, защото съм потресена как една идеология като националсоциализма, която в началото залага на далеч не лоши тези за икономическо развитие и защита на националните интереси, е могла да се изроди само за няколко години до постулати за тотално световно господство, геноцид на цял един народ и унищожаване на една голяма част от човечеството. Когато ние, изследователите, успеем да обясним тази загадка, тогава ще бъде истинският Ден на Европа - защото тогава наистина ще можем да кажем, че сме се застраховали от появата на бъдещи аналози на Хитлер.

Затова празнувам 9 май именно като Ден на Победата - на доброто над злото, в най-общ смисъл и в контекста на онова объркано бурно време. Историческите събития никога не трябва да бъдат изваждани от контекста на своето време и да бъдат интерпретирани от гледната точка на съвременните политически противоборства. Преди 73 години капитулацията на Третия Райх (който е нещо различно от държавата Германия и германския народ) пред СССР и Червената армия поставя едно ново начало за Европа и човечеството. То води до мир и значителен просперитет за много народи в продължение на повече от половин век. Затова това начало е положително. Епохата, която следва, е пълна с политически грешки, но това вече е въпрос на последващо неумение за адекватно практическо приложение на един хубав замисъл.

Затова нека не опорочаваме датата 9 май. Това е международен празник, признат много преди нашата постмодерна, отпичаща всичко епоха и трябва да бъде уважаван като такъв. Поне заради стремежа към нещо “ново”, към “промяна”, за която загиват милиони хора, включително 40 000 българи. В името на тяхната памет.

четвъртък, 22 март 2018 г.

България и неоосманската геополитическа “душевност”

Навремето, когато още “падането на България под турско робство” се изучаваше в учебниците именно с тази си терминология, когато четяхме Григорий Цамблак в оригинал и анализирахме “Антихрист” на Емилиян Станев, си виках: “Лелее, ние днес въобще не осъзнаваме какво е преживял тоя народ някога! Добре, че в днешното време, колкото и да сме разделени, поне няма кой да дойде да ни завладее...” Това беше през 90-те и тогава идея си нямах, че по някаква странна телепатия мислите ми могат да се окажат пророчески!

Днес, в началото на 21 век, след 10-годишно еврочленство и в апогея на Българското председателство на ЕС акцентът на общественото внимание вече не е толкова комунизмът - за него някак си ни писна да слушаме; не е Студената война, която уж свърши; акцентът не е дори самото еврочленство, което само допреди няколко години се възприемаше като най-великото достижение на модерната ни епоха! Акцентът е... опасността от турска териториална агресия и потенциалната заплаха от ислямизиране на страната ни!!!! 

Историята наистина се повтаря по спирала - в българския случай, дори по окръжност. Сега си представям как Григорий Цамблак, а след него цяла редица български герои и мъченици, хвърлили безразсъдно младия си живот на вятъра на онова, което доскоро наричахме “национална революция” - а днес отричаме като проста проява на “тероризъм” - се обръщат в гроба, готови да излязат, да дойдат тук и да ни посекат със сабите си... още преди да са дошли башибозуците... Последният от тази редица е Тодор Живков. Да, той, същият - който се опита да предвиди и предотврати това, което ни заплашва от Югоизток в момента, чрез “възродителния процес”... Представям си го и него - стои пред микрофона с ония големите очила, с леката уж глупава усмивка и изтърсва в неповторимия си стил: “Тая година полуанекс, догодина - цял!” Разбирайте, към Неоосманската империя. 

Звучи парадоксално, гротескно даже. Още повече, защото се случва в 21 век и защото от последното османско нашествие на Балканите са минали вече 600 години. И нищо явно не се е променило. Същото разделено общество, същите политически грешки, същата безучастна и по-скоро враждебна Европа, същото подценяване и поощряване на ислямския фанатизъм... Освен... да, освен Русия! 

Има една единствена, но съществена разлика - геополитическата позиция на Русия, която за всичките тези векове, също отричана и подценявана политически, успя да се превърне не само в “Трети Рим”, но и да надмине представите за духовно и военно могъщество. 
Дотук историята помни 12 руско-турски войни. Без да искам да съм лош пророк, смятам, че в нашето съвремие предстои да станем свидетели на 13-тата. 13 е фатално число, казват. За кого, скоро ще разберем. Дано поне този път да не е за нас, българите. Ние не искаме да воюваме, но не искаме и да бъдем заличени от европейската карта. Може би тук е мястото да напиша колко е велик Бойко Борисов и как умело балансира под разнопосочния агресивен натиск, на който е подложен. Да, балансира някак си. С цената на какво - и това ще го разберем скоро. И понеже тръгнах с историческите паралели, Иван Шишман едно време също е балансирал и знаем как е завършил - и той, и държавата му. 

Живеем в не просто интересно, а съдбоносно време. Днес, повече от всякога за последните 600 години зависи от нас по кой път искаме да вървим. Да, въпросът отново е в “цивилизационния избор”. Явно този избор не е идентичен с членството ни в Европейския съюз, още по-малко в НАТО. Геополитически ние принадлежим и сме свързани с Изтока, с евразийското континентално пространство. Така е било, така и ще бъде. Все пак България е била велика сила в епохата, когато съществува Византийската империя - по-същество евразийски геостратегически мегасубект. В днешно време това пространство се заема най-общо от две държави с претенции за пространствено величие - Турция на Ердоган и Русия на Путин. Вече почти 30 години стратегическото ни партньорство със Запада ни тласка към естествен съюз с Турция. Само че, Ердоган не е “приятелят на България” Ататюрк и, както сам той призна наскоро, ние попадаме в “душевните” граници на неговата нова европейска империя. Не знам за вас, но аз лично предпочитам да съм под “душевната” опека на Путин, отколкото на Ердоган. Първият ми е по-симпатичен някак. По-близък културно, ценностно и изобщо, исторически. Тук не говорим за комунизъм и демокрация, говорим за истинска цивилизационна принадлежност, изначална и доказана във времето...

Между другото, романът “Антихрист” на Емилиян Станев към днешна дата звучи стряскащо актуално, сякаш в много отношения описва съвременната епоха. Интересни неща има там, поучителни. Стига да има кой да ги разчете и осмисли.