Да си спомним за Руско-турската война от 1877-1878 г. – онази, която върна България на европейската политическа карта след 500 години забрава. Да си спомним за духа на войната. За силата на духа. За безграничната способност на човешката воля да устои на всички изпитания, на ужаса, болката; да противостои на яростта на природните стихии, на леда и студа, на неизвестното; да преодолее всички препятствия, но да издържи. В името на една идея, на мечтата за една нова, почти утопична държава, където няма робство…няма крепостничество…няма рая и господари…няма султан…и няма цар… а има само един прероден и обединен народ, наивен все още в политическото си незнание… единствения такъв народ в цяла Европа… горд народ от хора с равни права в една „чиста и свята република“, както беше заръчал Левски…
Много от онези, които подкрепиха военната кампания на руския император и застанаха под знамената с двуглавия орел, които вървяха през Дунав и през суровите снегове на Балкана, някъде много назад във вековете произхождаха от същия този народ и съдбите им бяха преплетени с неговата с незабравими и неразривни родови връзки. Те не се биеха за едната войнска слава и не обслужваха чужди интереси така, както го правеха Осман паша и Сюлейман паша. Те вярваха в историческото възмездие и – в някакъв смисъл – търсеха себе си. Истината за себе си. Своята съдбовна житейска мисия. Затова те не се страхуваха от смъртта. Защото чувстваха, че ги води една по-висша сила. Славянското единство. Да, може и така да го наречем, въпреки че зад тази политическа фраза стоеше нещо много по-голямо. Шипка помни. Шипка знае. И не само това, че там заедно рамо до рамо се сражаваха руски генерали и български опълченци, но и това, че в онези драматични дни българите всъщност спасиха честта – и крайната победа – на руската армия. Това беше финалната равносметка от борбата на духа на предците за душите на потомците. Русия сбъдна за България мечтата да бъде свободна държава, а България й върна държавническото величие.
Това беше последната истинска религиозна война в европейската история, в която от бойните знамена, спокоен и съсредоточен, гледаше самият Син Божий. Той пазеше тези знамена и не позволяваше те да паднат във вражески ръце. Защото Бог беше решил, че държавата България трябва да съществува в земите и в границите на своето някогашно царство и, че тя трябва да бъде отвоювана точно със силата на руското оръжие. Руското. Не английското, не френското, не германското. Дори не австрийското и унгарското. Връщането на България на политическата арена на Стара Европа не беше удобно за никого от „големите“ на ХІХ век. Само за Русия, чийто имперски интереси някак си съвпаднаха с нашите, българските. И все още съвпадат…
Да си спомним Руско-турската война от 1877-1878 г. Но не през призмата на днешните изкривени идеологеми. В тази война загинаха над 100 000 войници на Руската империя, в чийто състав имаше и руснаци, и украинци, и финландци, и белоруси, и поляци, и литовци. Живота си загубиха също 1347 български опълченци, 1350 румънци, 2400 сърби и черногорци. Всички те се биха храбро и достойно под руските знамена за каузата на българското бъдеще. Нека да е светла и неугасваща паметта им!
А на Шипка днес всичко е спокойно, заснежено и пусто. Мрачно, като пред балканска буря.
