Защо 3-ти март е нашият национален празник и не трябва да се срамуваме от него?
В поста по-долу се опитах да отговоря на няколко вечни 3-томартенски въпроса:
- От какво ни “освобождава” Русия през 1878 г. - “робство” ли е, “присъствие” ли е или какво?
- Защо Русия влиза във война с Османската империя през 1877-1878 г? Какви са нейните държавни мотиви и интереси?
- “Освобождение” ли е Освобождението?
Отговорите, които намерих за себе си, споделям тук за онези, които биха имали търпение да изчетат огромния текст, който следва. И правя предварителното застраховащо уточнение, че мнението и изказаните тези по-долу са лично мои и, ако някой реши да ги приеме или отрече, да ги коментира или да се ангажира с тях по какъвто и да било начин, го прави доброволно и с ясното съзнание, че това е личен фейсбук профил, а фейсбук е независима онлайн медия, която не обслужва конюнктурни интереси.
На 19 февруари 1878 г., по Юлианския календар - 3 март 1878 г., по Грегорианския календар - е подписан Сан-Стефанският мирен договор. Той поставя финала на поредната руско-турска война на Балканите и възстановява българската държава на полуострова, изчезнала преди почти половин хилядолетие (500 г).
Днес ролята на Русия за възстановяването на Дунавска България се отрича - та нали Турция така или иначе е щяла да даде права и свобади на своите поданици след Цареградската конференция на европейските посланици? Сан-Стефанският мирен договор отдавна е попаднал в списъка на “мръсните думи” на заклеймения български националезъм, а навлизането на руската имперска армия в тогавашните османски територии отсам Дунава според днешните представи си е чиста окупация, откъдето и за го погледнеш. Така, де! Нали самите руски войници, като минали отсам и видели в какво охолство (според техните представи на довчерашни крепостни селяни) живея българските им събратя, възкликнали: “Че ние кого и от какво сме тръгнали да освобождаваме?!”...
От какво, наистина?
Едно време учехме, че е било “робство”. Обаче още тогава големите учени го наричаха “османска власт” - не “турска”, защото в Османската империя е имало много повече други етнически групи, обединени под знамето на исляма, отколкото са били като средностатистическо число истинските етнически турци. Днес, верни на “историческата обективност” и най-вече на актуалната политкоректност, вече казваме, че е било “османско присъствие”. Сам по себе си този термин всъщност е исторически оксиморон, защото понятието “присъствие” предполага пред него да стои определение за чуждо такова - турско, ислямско, примерно. “Османско присъствие” е некоректен фактологичен, юридически и политически израз, защото - както вече споменах - по онова време тук, на Балканите, ние всички сме “османци”, понеже сме поданици на Османската империя.
Но да се върнем по същество. От какво ни осовобождават руснаците, окупирайки османски територии през 1878 г.?
От нещо, което по-голямата част от тогавашните българи възприемят като гнет, потисничество, нарушавяне на човешките права. Не го възприемат така само онези българи, които са свързани по някакъв начин с местната османска администрация, имат някакви политически или икономически интереси от сътрудничеството си с османския чиновнически и държавен елит - чиито представители доста често не са били с “турски” етнически произход. Иначе, в дъражавните закони на самата Османска империя българите са определени като “рая” - в буквален превод “стадо”, в смисъл: поданици, чийто държавен и социален статут е приравнен с този на животните, те стоят дори по-долу от “робите” в класическия робавладелски обществен строй.
За мнозинството българи по онова време зависимостта от османската империя е именно това - робски статут, битие на хора без права, третирани като животни, защото не изповядват основната религия на държавата - исляма.
Но понеже ние искаме да сме наистина исторически обективни, е редно тук да кажем следното: за 500 години османскато господство над българските земи не е веднъж установено и непроменящо се статукво, а търпящ трансформации и развитие процес. Ако разглеждаме начялния период, обхващащ времето от края 14-и до към втората половина на 15-и век, то това е епохата на османското (ислямското) завладяване на България и Балканите. Тогава все още има остатъци от средновуковната българска държавност, живи преки наследници на последните царе, местни владетели със запазено българско държавническо самосъзнание, които организират спорадични опити за коалиции и съпротива. После, за един условен период от около две столетия идва епохата на “присъствието” - в смисъл, на вече установената и утвърдена, силна османска власт, когато империята вече е наистина балканска империя и работи по своите нови имперски закони. В този период съпротива почти няма, защото е невъзможна. Споменът за загиналото следновековно българско царство вече е избледнял, сменили са се няколко поколения, българска аристокрация отдавна няма - болярите или са избити, или са емигрирали на Запад към унгарските земи и на Изток към руските, или са се интегрирали в административно-политическата система на империята, приемайки властта на султана и ислямската религия. Населението също, през този период, не разсъждава върху своя статут. Фразата е именно “не разсъждава”. Няма лидери, които да му подскажат такива мисли и идеи. Българите тогава живеят по инерцията на мълчаливото отричане на османските държавни закони, но привидното съгласие с тях, на капсулирането в затворени малки общности и търсенето на опора в християнския бог, при сведен до минимум контакт със чуждите господари.
Робството - като преобладаващо, болезнено осъзнато масово усещане сред българското население, идва доста по-късно - чак в началото на 19 век, когато империята навлиза в период на тежка политическа и икономическа криза, която за кратко я оставя без централно управление и освобождава големи военезиряни тълпи, които опустошават огромни територии на предимно на юг от Стара планина. Това е т.нар. “кърджалийско време”. Разрухата и безнаказаните безчинства, обхванали империята тогава, карат “раята” буквално да “вземе нещата в свои ръце”. За първи път от няколко века българите започват да градят укрепени селища, разрешено им е да носят оръжие, много от тях “хващат гората” и стават хайдути. И така се научават да се борят. Започват да осъзнават своята сила. Започват да се възприемат като несвободни, като роби. Именно в този период това усещане става масово, общонародно и от него се ражда идеологията на бъдещото национално-освободително движение.
Да видим сега защо Русия влиза във войната от 1877-1878 г. Преди всичко, защото пази геополитическата си зона на сигурност на Балканите. Но и не само. Войната от 1877-1878 г. е 12-тият поред сблъсък между двете империи. Но за първи път идеологическата му основа е толкова ясно пробългарска. Кървавото потушаване на Априлското въстание и емоционалният мотив да “помогнем на славянските братя отвъд Дунава” е само един от аспектите на въпроса. Всъщност, през 1877 г. Русия тръгва да воюва много повече заради самата себе се, отколкото заради нас и то не толкова по геополитически съображения, а защото почти целият руски дължавен и военен елит се ръкаводи от сантименталната си връзка с “българските” си прадеди. Искам да кажа, че победата в тази война е достатъчно силна вътрешна кауза за самата Русия, защото дава съдържание на един вид историческо възмездие с няколко вековна давност. Защото под “български” корени на руската царска аристокрация тук тряба да се разбира не само традиционната асоциация с Волжка България (днешния Татарстан), но и непосредственото роднинство с бйлгарски боляри от Дунавска България, избягали още след османското нашествие в руските земи.
И още един мотив - за тогавашната Царска Русия победата срещу Османската империя е въпрос и на лична военна и държавна чест, които трудно бихме разбрали от съмременна гледна точка. Като оставим настрана голямата геополитическа цел за траен контрол върху топлото Черно море, през вековете части от руските земи също се сблъскват с нашествието на османския войнстващ радикален ислям и затова в различни исторически моменти Русия влиза в цяла поредица от руско-турски войни, в които защитава преди всичко собственото си население и териториална цялост. Затова, за руснаците, да победят Османската империя е въпрос на вътрешно мотивиран патриотизъм, който няма много общо външната мотивировка, идваща от прословутата панславистка идея.
И, ако към всичко изброено прибавем и ирационално звучащото днес романтично усещане за дълг, дори за някаква свръхестествена предопределеност, ще можем да кажем, че сме разбрали в значителна степен мотивите на Русия да дойде да ни “освобождава” през 1877 г. Дали това на нас днес ни харесва или не, е един съвсем различен и безпредметен от историческа гледна точка въпрос.
А всъщност “освобождение” ли е нашето Освобождение след войната от 1877-1878 г.? Отново от гледната точка на руската царска и панславистка пропаганда, категорично да! Според руските романтични представи, за което вече стана дума, също. Независимо от това как възприемаме нещата през политическата призма на днешния ден, няма как да не признаем, че руската победа във войната от 1877-1878 г., защитена по подходящ начин на европейската дипломатическа арена и подкрепена със сериозен принос и от българска страна, дава шанс на българите да формират отново собствена държава на Балканите - за първи път след катастрофата през 14 век. Още от самото начало на своето съществуване тази възстановена българска държава става зависима от външни фактори и влияния и няма как да не бъде. В края на 19 век Европа, светът вече са достатъчно взаимносвързани, заради развитието на колониалната система и все по-сложния международен икономически обмен. А Сан-Стефанският договор, макар и неокончателен, все пак изиграва своята роля на държавно-творчески юридически акт, чиято правна сила е потвърдена от всички европейски държави на Берлинския конгрес.
Затова 3 март наистина заслужава да бъде нашият истински национален празник, от който в никакъв случай не трябва да се срамуваме! Най-малкото от уважение към паметта на нашите деди, за които Освобождението е било “освобождение” и то именно от “турско робство”. Всеки опит за изкривено интерпретиране на историята и напасването на исторически факти към моментаната съвременна конюнктура е политическа грешка, чиито последици винаги са негативни - за този, който я е допуснал.
В поста по-долу се опитах да отговоря на няколко вечни 3-томартенски въпроса:
- От какво ни “освобождава” Русия през 1878 г. - “робство” ли е, “присъствие” ли е или какво?
- Защо Русия влиза във война с Османската империя през 1877-1878 г? Какви са нейните държавни мотиви и интереси?
- “Освобождение” ли е Освобождението?
Отговорите, които намерих за себе си, споделям тук за онези, които биха имали търпение да изчетат огромния текст, който следва. И правя предварителното застраховащо уточнение, че мнението и изказаните тези по-долу са лично мои и, ако някой реши да ги приеме или отрече, да ги коментира или да се ангажира с тях по какъвто и да било начин, го прави доброволно и с ясното съзнание, че това е личен фейсбук профил, а фейсбук е независима онлайн медия, която не обслужва конюнктурни интереси.
На 19 февруари 1878 г., по Юлианския календар - 3 март 1878 г., по Грегорианския календар - е подписан Сан-Стефанският мирен договор. Той поставя финала на поредната руско-турска война на Балканите и възстановява българската държава на полуострова, изчезнала преди почти половин хилядолетие (500 г).
Днес ролята на Русия за възстановяването на Дунавска България се отрича - та нали Турция така или иначе е щяла да даде права и свобади на своите поданици след Цареградската конференция на европейските посланици? Сан-Стефанският мирен договор отдавна е попаднал в списъка на “мръсните думи” на заклеймения български националезъм, а навлизането на руската имперска армия в тогавашните османски територии отсам Дунава според днешните представи си е чиста окупация, откъдето и за го погледнеш. Така, де! Нали самите руски войници, като минали отсам и видели в какво охолство (според техните представи на довчерашни крепостни селяни) живея българските им събратя, възкликнали: “Че ние кого и от какво сме тръгнали да освобождаваме?!”...
От какво, наистина?
Едно време учехме, че е било “робство”. Обаче още тогава големите учени го наричаха “османска власт” - не “турска”, защото в Османската империя е имало много повече други етнически групи, обединени под знамето на исляма, отколкото са били като средностатистическо число истинските етнически турци. Днес, верни на “историческата обективност” и най-вече на актуалната политкоректност, вече казваме, че е било “османско присъствие”. Сам по себе си този термин всъщност е исторически оксиморон, защото понятието “присъствие” предполага пред него да стои определение за чуждо такова - турско, ислямско, примерно. “Османско присъствие” е некоректен фактологичен, юридически и политически израз, защото - както вече споменах - по онова време тук, на Балканите, ние всички сме “османци”, понеже сме поданици на Османската империя.
Но да се върнем по същество. От какво ни осовобождават руснаците, окупирайки османски територии през 1878 г.?
От нещо, което по-голямата част от тогавашните българи възприемят като гнет, потисничество, нарушавяне на човешките права. Не го възприемат така само онези българи, които са свързани по някакъв начин с местната османска администрация, имат някакви политически или икономически интереси от сътрудничеството си с османския чиновнически и държавен елит - чиито представители доста често не са били с “турски” етнически произход. Иначе, в дъражавните закони на самата Османска империя българите са определени като “рая” - в буквален превод “стадо”, в смисъл: поданици, чийто държавен и социален статут е приравнен с този на животните, те стоят дори по-долу от “робите” в класическия робавладелски обществен строй.
За мнозинството българи по онова време зависимостта от османската империя е именно това - робски статут, битие на хора без права, третирани като животни, защото не изповядват основната религия на държавата - исляма.
Но понеже ние искаме да сме наистина исторически обективни, е редно тук да кажем следното: за 500 години османскато господство над българските земи не е веднъж установено и непроменящо се статукво, а търпящ трансформации и развитие процес. Ако разглеждаме начялния период, обхващащ времето от края 14-и до към втората половина на 15-и век, то това е епохата на османското (ислямското) завладяване на България и Балканите. Тогава все още има остатъци от средновуковната българска държавност, живи преки наследници на последните царе, местни владетели със запазено българско държавническо самосъзнание, които организират спорадични опити за коалиции и съпротива. После, за един условен период от около две столетия идва епохата на “присъствието” - в смисъл, на вече установената и утвърдена, силна османска власт, когато империята вече е наистина балканска империя и работи по своите нови имперски закони. В този период съпротива почти няма, защото е невъзможна. Споменът за загиналото следновековно българско царство вече е избледнял, сменили са се няколко поколения, българска аристокрация отдавна няма - болярите или са избити, или са емигрирали на Запад към унгарските земи и на Изток към руските, или са се интегрирали в административно-политическата система на империята, приемайки властта на султана и ислямската религия. Населението също, през този период, не разсъждава върху своя статут. Фразата е именно “не разсъждава”. Няма лидери, които да му подскажат такива мисли и идеи. Българите тогава живеят по инерцията на мълчаливото отричане на османските държавни закони, но привидното съгласие с тях, на капсулирането в затворени малки общности и търсенето на опора в християнския бог, при сведен до минимум контакт със чуждите господари.
Робството - като преобладаващо, болезнено осъзнато масово усещане сред българското население, идва доста по-късно - чак в началото на 19 век, когато империята навлиза в период на тежка политическа и икономическа криза, която за кратко я оставя без централно управление и освобождава големи военезиряни тълпи, които опустошават огромни територии на предимно на юг от Стара планина. Това е т.нар. “кърджалийско време”. Разрухата и безнаказаните безчинства, обхванали империята тогава, карат “раята” буквално да “вземе нещата в свои ръце”. За първи път от няколко века българите започват да градят укрепени селища, разрешено им е да носят оръжие, много от тях “хващат гората” и стават хайдути. И така се научават да се борят. Започват да осъзнават своята сила. Започват да се възприемат като несвободни, като роби. Именно в този период това усещане става масово, общонародно и от него се ражда идеологията на бъдещото национално-освободително движение.
Да видим сега защо Русия влиза във войната от 1877-1878 г. Преди всичко, защото пази геополитическата си зона на сигурност на Балканите. Но и не само. Войната от 1877-1878 г. е 12-тият поред сблъсък между двете империи. Но за първи път идеологическата му основа е толкова ясно пробългарска. Кървавото потушаване на Априлското въстание и емоционалният мотив да “помогнем на славянските братя отвъд Дунава” е само един от аспектите на въпроса. Всъщност, през 1877 г. Русия тръгва да воюва много повече заради самата себе се, отколкото заради нас и то не толкова по геополитически съображения, а защото почти целият руски дължавен и военен елит се ръкаводи от сантименталната си връзка с “българските” си прадеди. Искам да кажа, че победата в тази война е достатъчно силна вътрешна кауза за самата Русия, защото дава съдържание на един вид историческо възмездие с няколко вековна давност. Защото под “български” корени на руската царска аристокрация тук тряба да се разбира не само традиционната асоциация с Волжка България (днешния Татарстан), но и непосредственото роднинство с бйлгарски боляри от Дунавска България, избягали още след османското нашествие в руските земи.
И още един мотив - за тогавашната Царска Русия победата срещу Османската империя е въпрос и на лична военна и държавна чест, които трудно бихме разбрали от съмременна гледна точка. Като оставим настрана голямата геополитическа цел за траен контрол върху топлото Черно море, през вековете части от руските земи също се сблъскват с нашествието на османския войнстващ радикален ислям и затова в различни исторически моменти Русия влиза в цяла поредица от руско-турски войни, в които защитава преди всичко собственото си население и териториална цялост. Затова, за руснаците, да победят Османската империя е въпрос на вътрешно мотивиран патриотизъм, който няма много общо външната мотивировка, идваща от прословутата панславистка идея.
И, ако към всичко изброено прибавем и ирационално звучащото днес романтично усещане за дълг, дори за някаква свръхестествена предопределеност, ще можем да кажем, че сме разбрали в значителна степен мотивите на Русия да дойде да ни “освобождава” през 1877 г. Дали това на нас днес ни харесва или не, е един съвсем различен и безпредметен от историческа гледна точка въпрос.
А всъщност “освобождение” ли е нашето Освобождение след войната от 1877-1878 г.? Отново от гледната точка на руската царска и панславистка пропаганда, категорично да! Според руските романтични представи, за което вече стана дума, също. Независимо от това как възприемаме нещата през политическата призма на днешния ден, няма как да не признаем, че руската победа във войната от 1877-1878 г., защитена по подходящ начин на европейската дипломатическа арена и подкрепена със сериозен принос и от българска страна, дава шанс на българите да формират отново собствена държава на Балканите - за първи път след катастрофата през 14 век. Още от самото начало на своето съществуване тази възстановена българска държава става зависима от външни фактори и влияния и няма как да не бъде. В края на 19 век Европа, светът вече са достатъчно взаимносвързани, заради развитието на колониалната система и все по-сложния международен икономически обмен. А Сан-Стефанският договор, макар и неокончателен, все пак изиграва своята роля на държавно-творчески юридически акт, чиято правна сила е потвърдена от всички европейски държави на Берлинския конгрес.
Затова 3 март наистина заслужава да бъде нашият истински национален празник, от който в никакъв случай не трябва да се срамуваме! Най-малкото от уважение към паметта на нашите деди, за които Освобождението е било “освобождение” и то именно от “турско робство”. Всеки опит за изкривено интерпретиране на историята и напасването на исторически факти към моментаната съвременна конюнктура е политическа грешка, чиито последици винаги са негативни - за този, който я е допуснал.
