С пожелание за една по-ценностна 2013 година!

Начало на регионалната политика в Южна България (60-те и 70-те години на ХХ век)

(Статията е публикувана и в: сп. История, година XX, книжка 3, 2012 г. )

(Автор: д-р Полина Цокова, Софийски университет ,,Св. Климент Охридски")

През 60-те и 70-те години на ХХ век българските държавни власти приемат решения за регионалното развитие в три слабо развити региона на Южна България - Благоевградски окръг, Смолянски окръг и Кърджалийски окръг. Тези три окръга са разглеждани като стратегическа територия в регионалната политика на България в избрания хронологи­чески отрязък. Целта на правителствените актове е всеки от трите региона да се изравни по статистически показатели със средното ниво в страната. Икономическите и културните аспекти са основни в регионалните програ­ми в разглеждания териториален обхват. Инвестициите в нови отрасли се изразяват главно в машиностроенето и химическата промишленост. Обра­зованието на младите хора и изследванията по история формират сърце­вината на политиката в културния сектор. Като резултат за период от два­десет години стандартът на живот се подобрява. Въпреки емиграционните процеси към столицата, голям брой жители в активна възраст предпочитат да живеят и работят в населеното място, където са родени. Благоевградски, Смолянски и Кърджалийски окръг се превръщат в образец за развитието на други региони на България, които също са разположени близо до грани­цата и се нуждаят от развитие.

Към пълния текст на статията

Перестройката в СССР – ново начало или предизвестен провал

(Статията е публикувана и в електронното издание: http://lib.sudigital.org/record/18934/files/SUDGTL-BOOK-2012-034.pdf)

Автор: Ирина Якимова

Михаил Горбачов е политическият лидер, който ще остане в историята на XX век със своя принос за трайното остлабване на напрежението в международните отношения и прекратяването на Студената война със средствата на дипломацията. Но факт е също така, че провъзгласеният от него курс на «перестройка» не довежда до очакваните от съветското общество резултати, свързани с по-нататъшното развитие на социалистическата система на управление. Вместо това се стига до разрушаването на Съветския съюз като държава, на Източния блок като междудържавно интеграционно формирование, социализмът окончателно загубва своята привлекателност като идеология със световно влияние.

Днес, двадесет години след разглежданите събития, в историческата наука както на Запад, така и на Изток, постепенно се налага мнението, че политиката на преустройство в СССР през втората половина на 80-те години на отминалия век носи значителни негативни последици за една немалка част от европейския континент. Мненията варират и се разминават по въпроса дали съветското ръководство е имало предварително подготвен конкретен план, предвиждащ крайната реализация на точно такива резултати. Във всеки случай обаче, каквито и да са били истинските цели на Горбачов, е трудно да си представим, че ръководителят на една от двете световни суперсили се е стремял умишлено да се превърне в президент без страна, в политик без партия и, колкото и условно да изглежда това от гледната точка на XXI век – в социалист без социализъм.... 

Продължение 

Роналд Рейгън – политически портрет

(Статията е публикувана в сборника "Исторически личности и идеи", Университетско издателство "Св. Климент Охридски", С., 2011, с. 181-186) 

Автор: Ирина Якимова

Историята запомня Роналд Рейгън като противоречива фигура. От една страна стоят неговата почетна звезда в Алеята на славата в Холивуд и силната обществена подкрепа за неговата президентска администрация, а от друга опитът за атентат срещу него през 1981 г., както и многобройните му публични гафове като президент. Но Рейгън има и един голям безспорен принос и той е в сферата на външната политика. Заедно с Горбачов, 40-тият американски президент поставя преговорите в областта на контрола на въоръженията и разоръжаването на нова идейна основа, утвърждавайки в международна употреба популистки звучащата, но вярна констатация, че «никой не може да спечели ядрена война» и затова тя изобщо не трябва да бъде водена. Към края на неговия втори мандат като президент на САЩ тази концепция се превръща в основен принцип на международното право, който се съблюдава и до днес.

Всъщност, Роналд Рейгън до края на житейския си път остава актьор «по душа». В своя наситен с интересни събития живот той изпълнява едновременно ролята и на положителен, и на отрицателен герой. Така го запомня и международната общественост в може би най-яркото му превъплъщение като държавен ръководител на едната от двете суперсили в света, разделен от «желязна завеса».....

Към пълния текст

Западът като геополитически фактор в годините на „перестройката” в СССР 1985-1991 г.

(Статията е публикувана в сборника "Русия, Европа и светът", Университетско издателство "Св. Климент Охридски", С., 2012, с. 366-374) 

Автор: Ирина Якимова

Въпросът защо се проваля «перестойката» в СССР и защо нейният провал предизвиква политически разпад, е може би един от най-често задаваните в историческата наука. Според Хенри Кисинджър идеите на Михаил Горбачов и неговия екип се нуждаят от време, за да изкристализират и да се реализират на практика. Именно липсата на време, в съчетание със западния натиск и стремежа да се наваксат пропуските и да се «догонят» държавите от Запада в тяхното военно, икономическо и политическо развитие, очертава още по-ясно проблемите на съветското общество и дълго натрупваното напрежение излиза извън контрол. Към това се прибавя и фактът, че на Горбачов му липсват сигурни вътрешнополитически поддръжници. В стремежа да обнови и модернизира СССР, той изправя срещу себе си разклонената мрежа от запазени номенклатурни интереси, без да съумее да привлече нови съюзници, тъй като не може да предложи същинска алтерна­тива на централизираната държавна система[14]. Разчитайки предимно на идеологията, в условията на технологична революция и консуматорска прагматичност в края на ХХ век, изправен пред необходимостта да търси западна икономическа, а и политическа подкрепа, той е принуден да се откаже от традиционните партийни постулати, без да има с какво да ги замени. Това предопределя съдбата на Съветския съюз, на Източния блок и на самото световно социалистическо движение.

Днес продължава научният спор относно това, доколко политиката на натиск, възприета от страна на САЩ и държавите от Западна Европа, разглеждана като геополитически фактор със самостоятелно влияние, има решаващ принос за конкретното развитие на събитията на Изток в края на 80-те и самото начало на 90-те години на ХХ век. Тъй като въпросът е най-вече историографски, в настоящото изложение е направен опит за кратко сравнение на някои от по-интересните мнения на западни и руски изследователи на Студената война и съветската „перестройка” в нейния контекст...

 Към пълния текст 

Защо българските опити за преориентация на Запад от края на 80-те години на ХХ в. претърпяват неуспех?

Автор: Ирина Якимова

Според информацията в аналитичните материали, изготвени през 1989 г. от специалната комисия под ръководството на „идеолога на перестройката“ Александър Яковлев, преориентацията, към която се стреми България, не се вписва в сценария, предвиден от Кремъл за бъдещото „перестроечно“ развитие на страните от Източна Европа. Михаил Горбачов и неговите сътрудници Анатолий Черняев, Георгий Шахназаров, Вадим Медведев, Александър Яковлев, Едуард Шевернадзе в своите изявления, статии и мемоари не отричат, че „съветската доминация“ в Източна Европа е била вече „обречена“ още в средата на 80-те години на ХХ в. Те поддържат тезата, че на финала на Студената война няма победители и всички жители на Европа вече живеят в „общ европейски дом“. С оглед на това се прави извод, че в крайна сметка съюзниците на СССР ще отхвърлят окончателно социалистическата идеология и ще бъдат привлечени от „силовото магнитно поле на Запада“. В Москва изглеждат склонни да приемат неизбежността на този процес, но само дотолкова, доколкото той не нарушава съветското влияние в източноевропейските страни, съветската сфера на сигурност и ревностно изграждания през 80-те години престиж на СССР като демократичен фактор и носител на мир в световен мащаб. В името на тази главна стратегическа цел в Кремъл са готови да се откажат доброволно от онези лостове на властта, „които са неконкурентоспособни на принципите на международните отношения“. Сценарият допуска най-много европейските социалистически страни да заемат едно бъдещо междинно място на континента, което ще увеличи политическата стабилност в Европа, ще ускори разоръжаването и ще допринесе за нарастването на значимостта на европейския фактор в световната икономика и политика. Междинното положение се разбира като нова средна позиция на източноевропейските държави, които постепенно трябва да преминат от сферата на монополното влияние на СССР в сферата на взаимното и общо влияние на СССР и Европейския „общ пазар“. Тази идея намира конкретен практически израз в споразумението за взаимно признаване на източната и западната интеграционни общности. Породено от усещането за все по-засилващо се икономическо изоставане на Източна Европа, то е реализирано на 25 юни 1988 г. с подписването на Съвместната декларация за установяване на официални отношения между СИВ и ЕИО. Но според анализаторите в Кремъл, присъединяването на държавите от Източния блок към европейския икономически съюз не може да стане веднага, това трябва да бъде продължителен, стриктно координиран процес, който задължително се разглежда през призмата на съветския интерес за получаване на улеснен достъп до западноевропейския пазар. Следователно, Москва се стреми да направи еволюционните процеси в Източна Европа предсказуеми, като ги постави под собствен контрол. Към контрол върху ставащото на Изток се ориентират и западните политици и анализатори, които също виждат държавите от Източния блок като буферна зона между двете големи глобални геополитически пространства. На Запад предупреждават, че непремерената игра с проблемите на социалистическата общност или нейната ускорена дезинтеграция, може да предизвика непредвидими последици, за каквито не са готови нито в СССР, нито в САЩ, нито в едва започналата да изгражда своя собствена геополитическа идентичност Европейска общност. Затова заинтересованите кръгове в САЩ и Западна Европа залагат на сложното съчетание от умерена дипломация, широка пропаганда и конспиративни действия, опитвайки се да тласнат процесите на „демократизация“ в европейския социалистически Изток и „кооперирането“ на икономическите структури с капиталистическия Запад в изгодната за тях посока. Официалните западни представители са инструктирани да заемат позиция на изчакване. Такова е общото впечатление от стенограмата от разговора между Тодор Живков и първия заместник държавен секретар на САЩ – Джон Уайтхед, на 4 февруари 1987 г. в резиденция Бояна. Същото се отнася и за спомената вече визита на Франц-Йозеф Щраус, за когото всички идеи на Живков, надхвърлящи сферата на икономическите отношения, звучат прекалено „революционно“. От друга страна обаче, по инициатива на САЩ, именно в края на 80-те години на ХХ век се разгръща най-мащабната до момента пропагандна кампания срещу социалистическите режими в Източна Европа. Кампанията използва широко възможностите на новите информационни технологии с цел да се „подкопае контрола от държавата върху населението“, като се очаква това да допринесе за „съживяването и утвърждаването на капиталистическата система и задълбочаване на проблемите на социалистическите страни“. Същността на западната стратегия може да бъде открита в „свръхсекретната“ разработка на ЦРУ от месец март 1989 г., в която периодът от края на 80-те години на ХХ в. се определя като „преход, потенциално толкова важен, колкото времето непосредствено след войната“. В този контекст следва и конкретната инструкция относно действията на американската външна политика. Авторите на документа изрично подчертават, че те трябва да бъдат насочени така, че да провокират Съветите да се развиват в посоката, в която САЩ желаят. Така в края на 80-те години на ХХ в., поради намесата на сложни икономически и политически мотиви, българското ръководство губи благосклонното отношение на СССР, без да успее да подсигури своите реформаторски идеи с необходимата подкрепа от Запад. Страната не успява да намери адекватен изход от задълбочаващата се криза в икономиката и в цялото общество. Възможностите на системата изглеждат изчерпани. Опитите за икономическо лавиране между Изтока и Запада в крайна сметка лишават страната от възможността за собствен избор. България е принудена да изиграе отредената ѝ роля в разработения от Москва и подкрепен косвено от САЩ и Запада сценарий за „организираното разрушаване“ на Източния блок. Динамичното развитите на събитията до края на 1989 г. и серията политически сътресения във всички държави от региона в крайна сметка безвъзвратно лишават СССР от източноевропейския геостратегически пояс на сигурност. България попада в нововъзникналата буферна зона на „бившите социалистически страни“, в която нейното външнополитическо положение се оказва неясно. Първият етап на българската прозападна ориентация завършва с принудителната оставка на Тодор Живков на 10 ноември 1989 г., за да продължи през 90-те години на ХХ в. в коренно различни условия, по нови пътища и под нова форма.

Цялата статия е публикувана под заглавието "България в края на 80-те години на ХХ век – в търсене на изход от икономическата криза" на адрес: http://lib.sudigital.org/record/18925/files/SUDGTL-BOOK-2012-030.pdf, с. 237-247.