Живкова България по пътя към Европа в края на 80-те години на ХХ век

Защо Тодор Живков е "бащата" на българската евроинтеграция?

Коя е "тактическата" алтернатива на членството на България в СИВ? 

Защо Юлската концепция от 1987 г. е първата програма на прехода?

Какво разкриват архивите?

 

Анализът на достъпните документи от Дипломатическия архив на Министерството на външните работи и Централния държавен архив показва, че в т.нар. „перестроечен” период 1985-1989 г. във висшите ръководни среди на БКП и на държавата действително са се обсъждали възможности, ако не за пряко включване в структурите, то поне за активизиране на търговско-икономическото сътрудничество със западноевропейските наднационални институции. Нещо повече – тази линия е официална и трябва да се разглежда в общите рамки на „новото мислене”, налагано по това време от Москва.

През ранните месеци на 1986 г., в контекста на доктрината на „перестройката”, се формират идеологическите предпоставки за взаимното признаване на ЕИО и СИВ. На Февруарския конгрес на КПСС е лансирана постановката за начало на разговорите между Секретариата на СИВ и Европейската комисия за установяване на дипломатически отношения. Решено е те да протекат успоредно с официалното уреждане на търговско-политическите въпроси между ЕИО и отделните държави-членки на СИВ. От практическа гледна точка подобен ход е обоснован с необходимостта строежът на продължението на Транссибирския газопровод („Ямбург-Западна граница”) да се подсигури със споразумение за доставка на съветски газ срещу предоставяне на произведени в Западна Европа газопреносни съоръжения.

След съответните инструкции от Москва, на 8 май 1986 г. България отговаря на получената от Комисията на ЕИО вербална нота с писмо на министъра на външните работи Петър Младенов. През лятото е създадена постоянно действаща междуведомствена работна група, а два месеца по-късно неутралната среда на съвещанието на ГАТТ в Пунта дел Есте, Уругвай, е използвана за провеждане на неформална среща между Атанас Гинев, заместник-министър на търговията и наблюдател в организацията и Вили дьо Клерк, комисар по външните отношения. Първата среща на правителствена делегация на НРБ с представители на Комисията на ЕИО е организирана на 16 и 17 октомври 1986 г. Тогава е осъществен обмен на мнения относно възможностите и условията за кредитно-финансово, транспортно, научно-техническо сътрудничество и осъществяване на туристически дейности. Следващата среща на полуофициално ниво се провежда на 21 януари 1987 г. в контекста на започналите предварителни разговори за взаимно признаване между ЕИО и СССР. Формалният повод е разглеждането на теми като увеличаването на квотата за български износ на дребен рогат добитък за Гърция, съгласуването на текста на спогодбата с ЕИО за търговия с черни метали и механизмите на практическото приложение на вече парафираното споразумение за търговия с текстилни изделия. Учтивият тон на разговорите създава предпоставки за поставяне на въпроса за подписването на двустранно «глобално» споразумение в близко бъдеще. България изготвя проект на такъв договор и го представя в края на февруари 1987 г., но неговото принципно одобрение от Европейската комисия става възможно едва след като в края на май Политическия консултативен комитет на ОВД излиза с официалната постановка за  „установяването на интеграционни връзки със Западана Европа”. Особеното в този документ е, че в него за първи път са включени искания на България да бъде предоставен статут на „най-облагодетелствана нация”, както и да бъдат премахнати съществуващите стриктни количествени ограничения и ценови клаузи при осъществяването на  българския износ в ЕИО.

Приемането на Юлската концепция на БКП през лятото на 1987 г. маркира нов етап в развитието на отношенията София-Брюксел. Замисляната от Тодор Живков реорганизация на системата на държавния социализъм е оценена от европейските наблюдатели като „впечатляваща”. От този момент нататък реформирането на българската икономика според пазарните изисквания се превръща в непосредствено условие при формирането на общата позиция на ЕИО в разговорите с България. Идеологическите резерви обаче остават и процесът на договаряне на отделните параметри на бъдещото споразумение продължава да се поставя в непосредствена зависимост от темповете на глобалното «разведряване» в диалога Изток-Запад.

От началото на 1988 г. българската дипломация възприема нова тактика. Започва активно търсене на лобистка подкрепа за вече заявената «тактимеска» прозападна преориентация. Подходящите условия за изграждането на мрежа от лобистки контакти са налице. От една страна, годината е последната от мандата на текущото ръководство и състав на Европейската комисия. От друга страна, именно през 1988 г. председателството на най-важната институция на ЕИО – Съветът на министрите, последователно се поема от две държави, които изглеждат склонни да съдействат за реализирането на българската кауза. Става дума за ФРГ и Гърция.

През 1988 г. за „предаващата властта” Европейска комисия е важно да завърши периода на своето управление с мащабен политически успех, какъвто би било обличането в договорно-правни рамки на диалога със СССР. Тази цел поставя като първостепенен приоритет успешното приключване на казуса с установяването на официални дипломатически отношения със СИВ и неговите държави-членки. Със задачата се заема новото Западногерманско председателство на Съвета на министрите, което встъпва в изпълнение на своите функции от 1 януари 1988 г. Фактът, че председателството на Съвета е поето от ФРГ, е изключително благоприятен за България, която в годините на държавния социализъм поддържа интензивни търговски контакти с тази държава. Българските дипломати преценяват добре и възможностите, произтичащи от сложния западногермански курс към европейските социалистически страни, насочен към постепенно преодоляване на идеологическите и политически бариери.

Първият опит да се използва посредничеството на ФРГ за постигане на напредък в контактите София-Брюксел е направен през май 1988 г. от Петър Младенов. На специално организирана среща с посланиците на държавите-членки на ЕИО под домакинството на Посолството на ФРГ в София българският министър на външните работи протестира срещу поставянето на България при търговско-икономическите преговори с ЕИО в положение, по-неизгодно от това на други държави-членки на СИВ и настоява, че неговата страна многократно е проявявала готовност да преговаря сериозно и в детайли с Общия пазар. Междувременно, въпросът за установяването на официални отношения намира своето обективно решение с подписването на Съвместната декларация за взаимно признаване на СИВ и ЕИО. Тя е подписана на 25 юни 1988 г., а България спазва стриктно предварително договорените срокове, изпраща своята вербална нота до Брюксел още на 13 юни 1988 г. и получава изискваната от протокола ответната нота на Комисията на 9 август 1988 г. Финализирането на обсъжданията по стопанската проблематика обаче, далеч не е толкова просто, поради идеологическата натовареност на преговорите.

През второто шестмесечие на 1988 г. ротационното председателство на Съвета на министрите е поет от Гърция. Към този момент двустранните българо-гръцките отношения вече са претърпели сложна еволюция, повлияна в значителна степен от блоковото противопоставяне на Студената война, за да достигнат етап на сравнително балансирано сътрудничество въз основа на внимателно премерения интерес. В конкретния контекст на преговорите България-ЕИО съществена роля изиграва фактът, че периодът на Гръцкото председателство съвпада с началото на българското председателство на Изпълнителния комитет на СИВ. Това обстоятелство се оказва ключово за успешното организиране на първата и единствена по рода си мащабна международна конференция на делегатите от ЕИО и СИВ, проведена в Атина в началото на юли. Гръцката политическа подкрепа за ускоряването на търговско-икономическите преговори между София и Брюксел е получена. Резултатът е разширяването на техния предметен обхват.  

През есента на 1988 г. сондажите за разширяването на пробългарското лоби в Западна Европа дотсигат своята кулминация. Важен елемент от дипломатическата кампания на правителството става проведеният на 24 септември Трети икономически форум Изток-Запад в резиденция „Евксиноград“. В рамките на форума България представя своята позиция пред пъстра аудитория, включваща висши еврокомисари, политически лидери, бизнесмени и журналисти от водещи западноевропейски държави. Срещата е посветена на „стратегическите подходи за разширяване на сътрудничеството между Изтока и Запада в условията на динамично изменящата се глобална обстановка“. Широката представителност дава възможност на българската страна да изрази подробно своите сериозни намерения да завърши успешно процеса на търговско-икономическо приобщаване към ЕИО. Сред почетните гости, освен заместник-предеседателя на Европейската комисия Х. Нарияс, присъства и министър-председателят на Бавария Франц-Йозеф Щраус. Аудиторията проявява подчертан интерес както към изнесения от министъра на външноикономическите връзки Андрей Луканов доклад за предприетите стопански реформи, така и към обръщението на Тодор Живков. Опитите за лобиране продължават и след приключването на официалната част на форума, по време на организирания лов на едър дивеч в парка на резиденция „Ексиноград”, когато Живков провежда частен разговор с Франц-Йозеф Щраус и се обръща към него с молба за съвет – да му каже, като на приятел, какво трябва да направи България, за да стане част от семейството на Европейската икономическа общност. Малко по-късно, през април 1989 г., Живков поставя същия въпрос и на Андреас Папандреу^, само няколко дни след началото на официалните преговори между НРБ и ЕИО. Но както Щраус, така и Панадреу посрещат ентусиазма на българския партиен и държавен ръководител с познатия скептицизъм. Към края на 1988 г. всички идеи на Живков, надхвърлящи сферата на стриктно регламентираните и ограничени търговски контакти с Общия пазар, звучат прекалено „революционно“.

Резервите, обосновани с идеологията, маркират отчетливо отношенията София-Брюксел през цялата 1989 г. Именно те обясняват неспособността на самите западноевропейски институции да изработят ясна концепция относно бъдещите измерения на търговско-икономическия диалог с държавите от СИВ. От лятото на 1989 г. в развитието на контактите ЕИО-България се появява и нова сериозна пречка – международната изолация на страната след ескалацията на напрежението около „възродителния процес”. Това трайно компрометира доверието на западноевропейските институции към партийно-политическия режим в София. Проява на тази бързо утвърждаваща се отрицателна тенденция става провалът на насроченото за 26-27 юли 1989 г. провеждане на третия кръг от официалните предварителни търговско-икономически преговори. Те са отложени едностранно от Брюксел за неопределено време и на практика замразени до изясняване на вътрешнополитическата ситуация в България.  

Може да се направи изводът, че през втората половина на 80-те години на ХХ век в отношението си към Общия пазар българската социалистическка държава се колебае между премерения риск и консерватизма. Характерно за разглеждания период е, че в неговите хронологични рамки започва да се наблюдава много бавна тенденция на засилване на взаимния интерес. Въпреки направените стъпки към установяване на ефективно сътрудничество обаче, общата равносметка от постигнатото до края на управлението на Живковия режим остава в значителна степен противоречива. От една страна, следва да се подчертае постепенната еволюция от етапа на спорадичното правно-нормативно договаряне по отделни сектори и търговски режими към един изцяло нов подход, насочен към «глобалното» регулиране чрез единно мащабно търговско-икономическо споразумение. Успехът на преговорите все пак остава в пряка зависимост от еволюцията на отношенията Изток-Запад и все още тлеещата конфронтация на Студената война.

На този фон българското приобщаване към заподноевропейското политико-икономическо пространство, олицетворявано от ЕИО, може да бъде само и единствено «тактическа» и допълваща алтернатива на членството в СИВ. Независимо от това уточнение, факт е, че идеята за «евроинтегрирането» на България, макар и в един още суров вид, се ражда в края на 80-те години на ХХ век и преминава през няколко първоначални етапа на развитие, като именно през този период са създадени политическите предпоставки и са договорени рамковите условия за успешното приключване на евроинтеграционния процес през 90-те години на века, вече в една управленски по-либерална и геополитически доста променена международна обстановка.

За да прочетете пълната версия на статия (с позоваване на съответните архивни документи): платете с PayPal или се свържете с авторката на адрес iyakimova@abv.bg.