Легендата за Гяур калеси или падането на Петрич под османска власт през ХІV век

Това е легендата за падането под османска власт на крепостта Петрица, около която през късното българско Средновековие се формира днешният град Петрич. Сигурно малко от вас са чували тази история. Тя не е толкова популярна като сказанието за вкаменената ръка на турчина, посегнал да съсече патриарх Евтимий след превземането на Търновград. Нейното популяризиране с туристическа цел днес също е трудно, защото от самата крепост не е останало почти нищо, а понеже историята днес е и политнекоректна, възстановяването на Петричката крепост със съвременните възможности на финансовите програми на ЕС и интерактивните модерни технологии не е първостепенен приоритет за местните общински власти. Аз обаче обичам да се движа по ръба на политкоректното, както добре си ме знаете. И затова сега ще ви разкажа легендата за крепостта Петрица така, както никой до момента не я е разказвал.

Преди време на музикалния фестивал „Златен кестен“ прозвуча една песен, направена въз основа на тази легенда, която тогава спечели и някаква награда, не помня точно каква. Тя започваше така: „Три месечини в приказка една изсипват над Беласица елмази. Три бели нощи храбрата мома на Петрич българската вяра пази…“ Средновековна България, края на ХІV век – точно кога, не е известно. Столицата на Второто българско царство Търновград вече е превзета от войските на Баязид Светкавицата. Той е събрал под знамената си всякакви хора – етнически турци и отхвърлени от местните общества представители на всички балкански народи. Те са увлечени от идеологията на джихада (свещената война) и ги обединяват новаторските за времето си идеи за социално равенство, залегнали в Корана. Сред тях има и много българи, недоволни от деспотичната власт на царе и боляри… Тази разнородна войска, развяваща знамената на Исляма, превзема повечето големи центрове на държавната власт в тогавашна България за краткия период от 20-30 години, между 1370 г. и 1400 г. Така падат днешните София, Кюстендил, Пловдив, Търново, Видин, Никопол. Спорадична съпротива продължават да оказват в своите замъци отделни боляри с ограничена власт върху малки парчета земя, които много дълго преди това вече са били на практика независими от централното царско управление. Такъв е случаят и с крепостта Петрица. Запазени документи каква е била съдбата на нейните господари от мъжки пол днес липсват. Вероятно са били убити в голямата битка на Косово поле през 1389 г. или впоследствие, в честите тогава сражения с османските отряди, нападащи изневиделица навсякъде и по всяко време. Затова, когато най-накрая част от тези войски обсаждат гр. Петрич и неговия болярски замък, отбраната на крепостта се ръководи от жена. Коя е била тя, днес не знаем. Местните хора са запомнили като чудно красива и отчаяно смела. Със сигурност е била с благороднически произход – жена, сестра или дъщеря на местния феодал, който при обсадата вече не е бил между живите. Защо „със сигурност“ ли? Защото – както ще разберете по-нататък от легендата – турците са я наричали с тяхната дума „ханъм“ – не, не правете веднага първосигналната асоциация с османските хареми. И до харема ще стигнем, но нека първо да уточним, че на турски „ханъм“ означава именно важна жена, благородничка, т.е. „госпожа“, а не просто „кадън“, което е общоупотребяваната дума за „жена“. Та, войводата от Петрица е била болярка, уважавана от останалите мъже-защитници на крепостта и освен това явно е била и умел войн, щом е останала в народната памет как размахва меч между бойниците на крепостните стени. Турският отряд – и който там още е участвал в него, както вече обясних по-горе – не може да превземе крепостта цели три денонощия, което говори за много добре организирана отбрана. И тук идва романтично-трагичният момент – османският военачалник, беят, който води обсадата, е привлечен от красивата болярка, която дръзва да му се противопостави така отчаяно смело. Той й изпраща подаръци, обяснява й се в любов, предлага й да му стане жена – естествено, една от много, според османските закони. Тя му отказва. Връща даровете. Тогава той побеснява и нарежда крепостта да бъде подпалена, надявайки се, че като лумне пожарът, тя ще отвори вратите, ще излезе навън и ще се предаде. Тя обаче остава вътре, заедно с всички от своите хора…. Когато най-накрая изнасят обгорялото й тяло, беят стои дълго безмълвен до нея. После нарежда да я погребат както е по християнския обичай (!) и на гроба й да засадят червени божури. И до днес в местността, където се намират останките на крепостта Петрица, над петричкия квартал Виздол, всяка пролет цъфтят червени божури. Заради тази легенда червеният божур е част от културно-историческата символика на Петрич и само тук се нарича „цвете на девойката“ (по-правилното е „на господарката, болярката, дамата“) в превод от турското „ханъм чичек“. А пък крепостта се помни като „Гяур калеси“ – „Крепост на българите“ (по-правилното е „на неверниците“) като вид признание на завоевателите, че тук българите са извършили истински подвиг. 

Ако искате да посетите мястото, тръгнете по туристическата пътека над ресторант „Яворите“. Там има указателна табела с надпис „Гаур калеси“. Ако бях аз кмет на Петрич, все пак щях да сложа надпис „Крепост Петрица“, ама, хайде, както и да е. А изображението в началото на тази страница е генерирано с AI Midjourney и смея да кажа, че се получи стряскащо автентично…

 

За Деня на Победата на Обединена Европа

 

Днес аз празнувам Деня на Победата над нацистка Германия във Втората световна война. И го празнувам, защото съм солидарна с идеите за свобода и човешки права, за справедливост и мога да разбера жертвата на многонационалния съветски народ, който губи повече от 30 млн. души (по последни данни) в една война, която не той започва.

Това не е „День Победы“, който повечето от вас веднага ще свържат със Сталин, СССР и Парада на Червения площад. Това не е и „Денят на Европа“, в който едни „велики мъже“ са подписали Декларацията „Шуман“. Това е Денят на Победата на Обединена Европа – онази, чиито обединени нации с общи усилия победиха една изродена идеология, отричаща всичко човешко. И, да, те го направиха всички заедно, заедно със СССР, заедно с армията на СССР и заедно с многонационалния народ на тогавашната съветска държава. Това са историческите факти. И историческият пример – за всички нас, техните наследници, внуци и правнуци.

Тогава, преди 77 години, многонационалният съветски народ (в който рамо до рамо се биеха днешните руснаци, съвременните украинци, етническите поляци и внуците на някогашните монголци, литовци, латвийци, естонци, както и волжки българи) успя да спре – често с голи ръце и с телата си – завоевателния поход на Хитлер на Изток, целящ – ни повече, ни по-малко – пълното физическо унищожение на славянския етнос и цивилизация. Не вярвате? Пише го черно на бяло в запазените в архивите на няколко европейски държави нацистки официални документи.

Да, след това Червената армия тръгна на Запад. За да прогони нацистите от подчинената на Хитлер Европа. Тогава Хитлер беше „обединил“ Европа под военния ботуш на Вермахта и под червеното знаме с черната свастика. Държави като Франция, Испания, Белгия, Дания, Австрия, Чехословакия и Полша се предадоха почти без съпротива. Техните правителства приветстваха открито националсоциалистическата идея или поне я приеха със съучастническо мълчание. Италия беше официален и най-силен съюзник на Хитлер, водена от Бенито Мусолини. Великобритания само успя да се опълчи, на „новия световен ред“ на нацизма, но малко остана също да бъде подчинена. Спаси я островното и географско местоположение и все още несъвършените тогавашни военни технологии, които не можаха да гарантират безусловната германска победа в „битката за Британия“. Ето така изглеждаше „обединена Европа“ към пролетта на 1945 г, когато съветските войски започнаха своето контранастъпление по Дунавското направление и разтуриха европейското националсоциалистическо политическо статукво. Тогава за СССР, но и за народите на Европа това беше „освобождение“; за правителствата от Антихитлеристката коалиция беше „съвместна победа“. Ядро на тази международна коалиция срещу Хитлер бяха СССР, САЩ и Великобритания, а в хода на съветския поход към Европа се присъединиха и повечето европейски (и не само) държави. Тогава, през 1945 г., Обединените нации победиха опита за налагане на еднолично авторитарно световно господство и се съгласиха, че никога повече няма да допуснат отричане на правото на живот на цели народи и геноцида над цели две цивилизационни общности – еврейската и славянската. Затова се създадоха организации като ООН, това беше и политическата среда, която направи възможно подписването на Римския договор и раждането на бъдещия Европейски съюз. Затова да отричаш Деня на Победата днес, независимо от тежестта на привежданите идеологически и политически аргументи, е все едно да отричаш съществуването на цялата съвременна европейска цивилизация. Не, през 1945 г. СССР не беше агресор, нападнал народите на Европа, а съветските войници бяха „окупатори“ само за все още управляващите към онзи исторически момент европейски пронацистки правителства.

Между другото, ако денят на Победата над нацизма не се беше случил през 1945 г, днес нямаше да я има съвременна Украйна или поне не с държавния статут и географски граници, в които съществува към днешна дата. Съвременната украинска държавна територия е политически подарък от Сталин и Хрушчов, които на два пъти в историята дават на тази страна територии и относително независим статут, които пък стоят в основата на политическите претенции на съвременната украинска политическа власт. За това също има достатъчно много запазени документи.

Ако го нямаше Денят на Победата през 1945 г, и днешните граници на България нямаше да са същите. От някогашните исторически територии на българския етнос на Балканите днес щеше а е останала (в най-добрия случай) май само Мизия, ако не беше дипломатическото застъпничество на Сталин и съветския външен министър Вячеслав Молотов пред Великобритания и САЩ на Парижката мирна конференция. Благодарение на тази политическа подкрепа, българската държава не само, че не загуби територии, но и спечели такива. Безпрецедентно за един доскорошен германски сателит, България излиза от войната с териториално разширение – в Южна Добруджа, тъй като в Париж съюзниците от Антихитлеристката коалиция се съгласяват да признаят действието на Крайовската спогодба от 1940 г. и потвърждават това с подписите си под Парижкия мирен договор.

Празнувам Деня на Победата, защото за капитулацията на нацистка Германия загиват и 40 000 българи – от Българската армия, която участва на страната, не просто на СССР, а на съюзените държави от Антихитлеристката коалиция в последната фаза на войната. Българският генерал Владимир Стойчев е единственият чуждестранен главнокомандващ, поканен да участва в големия Парад на Победата в Москва на 24 юни 1945 г. Независимо от конюнктурните моменти, които стоят зад това българско участие в този парад, това е висша военна чест, оказана от Сталин на България и то при положение, че само година по-рано страната ни е официален логистичен плацдарм за  войските Вермахта, които се бият на Източния фронт.

Ето защо аз празнувам 9 май като Ден на Победата именно на Обединена Европа – в най-общ смисъл, а също и като един доста „български“ празник в контекста на онова объркано бурно време. Историческите събития никога не трябва да бъдат изваждани от контекста на своето време и да бъдат интерпретирани от гледната точка на съвременните политически противоборства. Преди 77 години капитулацията на Третия Райх (който е нещо различно от държавата Германия и германския народ) поставя едно ново начало за цялото човечеството. То носи мир и значителен просперитет за много народи не само в Европа в продължение на повече от половин век. Затова това начало е положително. Епохата, която следва за нас в България, е пълна с политически грешки, но това вече е въпрос на последващо неумение за адекватно практическо приложение на един хубав първоначален замисъл. А случилото се в онези години – на нас, повече, отколкото на всеки друг – трябва да ни служи за пример. За да не повтаряме отново и отново едни и същи исторически грешки.