понеделник, 17 май 2021 г.

И пак за Паметника на Съветската армия

Паметникът на Съветската армия в София трябва да не се закача - т.е., да не се пипа, драска, маже с боя, чупи, руши или мести някъде си, пък дори и в Музея на социалистическото изкуство.

Защо мястото му си е точно там, където е? Преди всичко, за да напомня до какво води политическата недалновидност и некадърност. И не, тук нямам предвид „комунистите“. На второ място, за да показва, как не се прави външна политика и как е недопустимо и пагубно, когато тя е насочена срещу държави, с които имаме трайно съвпадащи интереси (геополитически, икономически, културни и всякакви), докато същевременно бива поставяна в угода на други едни държави, с които нямаме и никога не сме имали нищо общо, освен частния интерес на ограничен кръг от висшия ни политически и икономически елит. Оставям на вас да се сетите за какво говоря!

А ето и някои факти:

- На паметника на Съветската армия има надпис, според който признателният български народ благодари на своите “освободители”. Точно така! За онези българи, от онова време, съветската армия, навлязла на територията на България, е освободила страната от политическата, икономическа и военна обвързаност с Нацистка Германия, която към 1944 г. вече е донесла на нашата държава поредната национална катастрофа.

- Ако не беше влязла Червената армия в България през есента на 1944 г. – което се случва по-скоро по инициатива на Георги Димитров, отколкото на самия Сталин (който не знае, да се информира) - та, ако не бяха дошли руснаците, щяха да дойдат турците, понеже алтернативната идея на Чърчил е била да има британски десант на Балканите по море, съчетан с турска окупация на вражеския германски сателит България по суша.

- За предходното тире има документи. Няма обаче никакви документи в ясно потвърждение на това, че Хитлер е щял наистина да ни даде – трайно и завинаги – нито Беломорието, нито Вардарска Македония.

- Към есента на 1944 г. на огромната част от българите им е било омръзнало, както от войната с постоянните реквизиции на стоки от първа необходимост за Източния фронт, така и от разни надути германци да им се разхождат навсякъде из страната и да им демонстрират как са от “една по-висша раса”.

- Най-големите германофили през 40-те години на ХХ век в България са били представителите на висшия икономически и политически елит, които са извличали от съюза с Третия Райх огромни печалби, далеч не в интерес на държавата, още по-малко за благото на обикновения народ.

- Германците далеч не са били толкова “добрички” към българите, колкото днес ни се внушава. В селото на едните ми баба и дядо, примерно, са били разквартирувани интелигентни офицери и те са се държали прилично, но в селото на другите ми баба и дядо същите тези германци са дамгосвали хората като животни с печати от нагорещено желязо…

- Това, което се случва в България през септември 1944 г, е желано от по-голямата част от българите и посрещнато с ентусиазъм като “революция”, носеща надежди за по-добро бъдеще.

- “Народният съд” е учреден, съгласно международните задължения на България, поети включително към Великобритания и САЩ. “Народни съдилища” се организират във всички бивши германски сателити, включително и във Франция, която действа като фактически съюзник на Тристранния пакт, заради колаборационистката политика на маршал Петен. А това, че у нас - типично по български - сме се изтрепали на база лично отмъщение още много преди да започне да действа Народният съд, е една съвсем различна тема, с която Червената армия и Сталин имат малко общо.

Така че, нещата не трябва да се вадят конюнктурно от техния исторически контекст и да се използват за целите на съвременната политическа употреба. А точно това правят всички, които днес настояват за премахването на Паметника на Съветската армия и периодично го драскат и цапат с червена боя. Впрочем, в родовите биографии на тази група хора ясно прозират корени и връзки с германския нацизъм. А иначе на мнозинството от обикновените и нормални българи днес – както и през есента на 1944 г. – също отдавна му омръзна от погрешно интерпретирани “национални идеали”, от изкуствено наслагвана конфронтация, този паметник не му пречи с нищо и това мнозинство няма нищо против той да продължи да изпълнява и в бъдеще своята основна функция – да пази жива паметта за едни не толкова отдавнашни исторически събития, които е добре да не забравяме,… за да не ни се случат отново.