Легендата за Гяур калеси или падането на Петрич под османска власт през ХІV век

Това е легендата за падането под османска власт на крепостта Петрица, около която през късното българско Средновековие се формира днешният град Петрич. Сигурно малко от вас са чували тази история. Тя не е толкова популярна като сказанието за вкаменената ръка на турчина, посегнал да съсече патриарх Евтимий след превземането на Търновград. Нейното популяризиране с туристическа цел днес също е трудно, защото от самата крепост не е останало почти нищо, а понеже историята днес е и политнекоректна, възстановяването на Петричката крепост със съвременните възможности на финансовите програми на ЕС и интерактивните модерни технологии не е първостепенен приоритет за местните общински власти. Аз обаче обичам да се движа по ръба на политкоректното, както добре си ме знаете. И затова сега ще ви разкажа легендата за крепостта Петрица така, както никой до момента не я е разказвал.

Преди време на музикалния фестивал „Златен кестен“ прозвуча една песен, направена въз основа на тази легенда, която тогава спечели и някаква награда, не помня точно каква. Тя започваше така: „Три месечини в приказка една изсипват над Беласица елмази. Три бели нощи храбрата мома на Петрич българската вяра пази…“ Средновековна България, края на ХІV век – точно кога, не е известно. Столицата на Второто българско царство Търновград вече е превзета от войските на Баязид Светкавицата. Той е събрал под знамената си всякакви хора – етнически турци и отхвърлени от местните общества представители на всички балкански народи. Те са увлечени от идеологията на джихада (свещената война) и ги обединяват новаторските за времето си идеи за социално равенство, залегнали в Корана. Сред тях има и много българи, недоволни от деспотичната власт на царе и боляри… Тази разнородна войска, развяваща знамената на Исляма, превзема повечето големи центрове на държавната власт в тогавашна България за краткия период от 20-30 години, между 1370 г. и 1400 г. Така падат днешните София, Кюстендил, Пловдив, Търново, Видин, Никопол. Спорадична съпротива продължават да оказват в своите замъци отделни боляри с ограничена власт върху малки парчета земя, които много дълго преди това вече са били на практика независими от централното царско управление. Такъв е случаят и с крепостта Петрица. Запазени документи каква е била съдбата на нейните господари от мъжки пол днес липсват. Вероятно са били убити в голямата битка на Косово поле през 1389 г. или впоследствие, в честите тогава сражения с османските отряди, нападащи изневиделица навсякъде и по всяко време. Затова, когато най-накрая част от тези войски обсаждат гр. Петрич и неговия болярски замък, отбраната на крепостта се ръководи от жена. Коя е била тя, днес не знаем. Местните хора са запомнили като чудно красива и отчаяно смела. Със сигурност е била с благороднически произход – жена, сестра или дъщеря на местния феодал, който при обсадата вече не е бил между живите. Защо „със сигурност“ ли? Защото – както ще разберете по-нататък от легендата – турците са я наричали с тяхната дума „ханъм“ – не, не правете веднага първосигналната асоциация с османските хареми. И до харема ще стигнем, но нека първо да уточним, че на турски „ханъм“ означава именно важна жена, благородничка, т.е. „госпожа“, а не просто „кадън“, което е общоупотребяваната дума за „жена“. Та, войводата от Петрица е била болярка, уважавана от останалите мъже-защитници на крепостта и освен това явно е била и умел войн, щом е останала в народната памет как размахва меч между бойниците на крепостните стени. Турският отряд – и който там още е участвал в него, както вече обясних по-горе – не може да превземе крепостта цели три денонощия, което говори за много добре организирана отбрана. И тук идва романтично-трагичният момент – османският военачалник, беят, който води обсадата, е привлечен от красивата болярка, която дръзва да му се противопостави така отчаяно смело. Той й изпраща подаръци, обяснява й се в любов, предлага й да му стане жена – естествено, една от много, според османските закони. Тя му отказва. Връща даровете. Тогава той побеснява и нарежда крепостта да бъде подпалена, надявайки се, че като лумне пожарът, тя ще отвори вратите, ще излезе навън и ще се предаде. Тя обаче остава вътре, заедно с всички от своите хора…. Когато най-накрая изнасят обгорялото й тяло, беят стои дълго безмълвен до нея. После нарежда да я погребат както е по християнския обичай (!) и на гроба й да засадят червени божури. И до днес в местността, където се намират останките на крепостта Петрица, над петричкия квартал Виздол, всяка пролет цъфтят червени божури. Заради тази легенда червеният божур е част от културно-историческата символика на Петрич и само тук се нарича „цвете на девойката“ (по-правилното е „на господарката, болярката, дамата“) в превод от турското „ханъм чичек“. А пък крепостта се помни като „Гяур калеси“ – „Крепост на българите“ (по-правилното е „на неверниците“) като вид признание на завоевателите, че тук българите са извършили истински подвиг. 

Ако искате да посетите мястото, тръгнете по туристическата пътека над ресторант „Яворите“. Там има указателна табела с надпис „Гаур калеси“. Ако бях аз кмет на Петрич, все пак щях да сложа надпис „Крепост Петрица“, ама, хайде, както и да е. А изображението в началото на тази страница е генерирано с AI Midjourney и смея да кажа, че се получи стряскащо автентично…