1. Държавният социализъм като „тоталитарна диктатура“

Има различни конюнктурни предпоставки за характеризирането на държавния социализъм от съветски тип като форма на тоталитарна власт. Възникнало през 30-те години на ХХ в., това виждане преобладава през 50-те години, първоначалния период на Студената война. От същото време датира и стандартната разработка на концепцията, описана от Йоахим Фридрих. В нея се изтъкват шест структурни черти на държавния социализъм (1957: 19):

1. абсолютна власт на идеологията, която проповядва радикализиране на обществото;

2. еднопартийно управление (при което партийното членство обхваща около 10 % от възрастното население);

3. тайна полиция, употребяваща методи на терор;

4. монопол върху разпространението на информация, включително пълен контрол над средствата за масово осведомяване;

5. изключителен държавен монопол върху употребата и разпространението на оръжие, което изключва възможността за въоръжени протести на опозицията,

както и

6. централно управлявано стопанство.

Така очертаният структурен модел на властта има своите основания, особено по време на сталинисткия период на управление. Но при обяснението на другите, последващи форми на държавния социализъм, този модел се оказва обременен със значителни недостатъци.

Могат да се приведат три съществени аргумента срещу представянето на държавния социализъм като тоталитарна система: преди всичко той редуцира, на първо място, обществено-политическия порядък до един изчистен властови модел, като не се отчита неговия социален аспект. Оттук следва обстоятелството, че, на второ място, с този модел не могат да се обяснят промените в системата и нейното диференциране в различните държави, настъпили от началото на 60-те години. На трето място, ако се следва този модел, остава неразрешимата загадка как е станало възможно една толкова очевидно всемогъща власт да бъде отхвърлена така мирно през 1989–1991 г. В случая с Германия към логиката на подобни критични разсъждения мога да прибавя и още един четвърти аргумент: подобно абсолютизиране на понятията поставя знак за равенство между държавния социализъм и националсоциализма, което в този контекст води до омаловажаване на престъпленията на националсоциалистите.

Интересно е да се проследи историята на дебата по същността на тоталитаризма. Сред англосаксонските изследователи предимно леви интелектуалци се нуждаят от този термин при характеризирането на социализма от съветски тип[3]. Разочаровани от СССР под управлението на Сталин, те изразяват своята горчивина чрез полемичната и смислово заредена с противопоставяне теза за тоталитарната диктатура. В нейна подкрепа се цитират най-вече външнополитическите маневри на съветското ръководство в годините на пакта Рибентроп–Молотов. Един от най-важните трудове на левите интелектуалци е книгата „Тоталитарният враг”, написана от германския емигрант Франц Боркенау, която се появява през 1939 г. В художествената литература това разочарование се проявява отчетливо в два романа на Оруел: „Фермата на животните“ и „1984“ (Orwell 1945, 1949).

Следващият етап в развитието на конюнктурните схващания за тоталитаризма започва с началото на Студената война. В неговата основа стоят два процеса. На първо място са промените, които стават очевидни в държавите от системата на държавния социализъм след смъртта на Сталин. Както е известно, по време на ХХ конгрес на КПСС (февруари 1956 г.) Хрушчов произнася доклад за грешките и престъпленията на Сталин, който не е предназначен да стане обществено достояние (Hedeler 2006). Вторият източник на концептуално отчуждение от тоталитарното разбиране за държавния социализъм е една тенденция в социологическата наука: която търси видимите маркери на промяната, икономическите и социалните реформи на Изток по западен модел. Социолозите в САЩ и Западна Европа установяват, че носител на промяната на Изток е станала „технокрацията” (държавните ръководители на предприятията), също както на Запад решаващата роля в това отношение има групата на стопанските мениджъри[4]. В западната социологическа наука в края на 50-те години на ХХ в. преобладава парадигмата, че основите на политическата промяна са заложени в социалната или културната модернизация. Сред изследванията на комунизма в ГДР, обособени в отделен клон на западната школа по изследвания на комунизма, заслужават внимание систематичните разсъждения за образцовия обрат на Герт-Йоахим Глезнер (Glaeßner, 1995). През 60-те години се появява теорията за модернизацията, допълнена от теорията за конвергенцията. Тя гласи, че на Запад, също както и на Изток, е започнала паралелна промяна, която върви едновременно в западния капитализъм и в източния социализъм. Социалните вълнения и опитите за реформи през 1968 г. както на Изток, така и на Запад придават на тази теория правдоподобност.

За да продължа с историческото скициране на концепцията за тоталитаризма, трябва да подчертая, че след 1989 г. махалото на теоретизирането се отклонява в нова посока. Стига се до неочаквано възраждане на концепцията за тоталитаризма. Това възраждане е предмет на откровено злободневно-политическия журналистически очерк в „Черната книга на комунизма“ (Courtois 1998), издадена в големи тиражи в различни държави и повлияла сериозно върху развитието на обществения дебат по темата. В книгата е направен опит да се придаде прекомерно значение на съпоставката между познатите два типа исторически диктатури, при което комунизмът, сравнен с десните авторитарни течения от 20-те и 30-те години на века, е обявен за най-голям бич за човечеството, като неговите идеи са редуцирани до един краен стремеж към власт чрез терор.

Дотук с историческата картина. Още по-интересен е въпросът, защо след 1989 г. се стига до такова възраждане на тоталитарната концепция. Днес дори изглежда, че вярата в тази идея е по-силна, отколкото през Студената война между двете системи преди есента на 1989 г.

Откъде произлиза това неочаквано възраждане? Къде следва да се търсят неговите основания? Като се има предвид кои са политическите играчи в този контекст, може да се направи паралел с 30-те години на века. Тогава съпоставката между Хитлер и Сталин е нужна на левите дисиденти, за да изразят своето разочарование от рухването на надеждите си в успеха на Октомврийската революция, а след 1989 г. причините за възраждането на концепцията са преди всичко политически и дори биографични. Естествено, основанията на различните групи играчи са различни. Могат да се разграничат три такива групи. Политическите дисиденти в Източна Европа използват понятието „тоталитаризъм” като боен възглас срещу държавно-социалистическата власт. Става дума за емоционално отхвърляне на управляващите, но вече не само отляво. Сред борците срещу режима могат да се забележат множество интелектуалци, противници на социализма като Вацлав Хавел, но и откровени дисиденти-марксисти или реформатори-комунисти като Адам Михник или Иржи Дийнстбир. Поведението и на двете групи е трайно повлияно от ожесточената битка с управляващите, които ги дискриминират като личности и ги контролират посредством апарата на милицията. Изхождайки от своя опит, недоволните използват една дуалистична представа за обществото, която се опълчва срещу все още живия, но вече лишен от движеща сила строй на доскоро всемогъщата държавна власт. Така, стъпвайки на спомена за потисничеството и униженията, терминът „тоталитарна власт” увеличава духовното дистанциране от социалистическата система за управление.

Толкова за първата група. След промените от 1989–1990 г. предпочитаното от първите дисиденти понятие „тоталитаризъм” е възприето и от новопоявилите се на политическата сцена играчи, които започват да го употребяват по различни причини. На първо място то влиза в пропагандния инструментариум на десницата, тъй като по подразбиране предполага радикална разправа с отхвърлената концепция за социализма. На второ място с него си служат представителите на постсоциалистическото обществено мнозинство. Като пример тук може да се посочи Чехословакия: след потушаването на Пражката пролет в т.нар. период на нормализация преобладава дългосрочната тенденция за приспособяване към съществуващите условия. Понятието за „тоталитарна диктатура” позволява развитието на опортюнизъм сред обществеността, който впоследствие лесно се легитимира. По този начин се избягва поставянето на критични и самокритични въпроси за собствената отговорност в контекста на времето. На всемогъщата държавна власт сякаш се противопоставя един Дон Кихот[5]. На трето място понятието „тоталитаризъм” е подходящо за онези, които след 1990 г., например, в Германия, искат да оправдаят изразходването на ресурси за своята провалена реформаторска политика чрез оцветяването в черно на предходния строй като „тоталитарно управление”.

Има обаче и много основания държавният социализъм да бъде определен като тоталитарна диктатура в тесен смисъл. Възраждането на концепцията за тоталитаризма освен от появата на изброените политически групи и играчи в Източна Европа е допълнително подсилено и от „западният дух”. Обвиненията в диктатура намират основание в същия източник, както и критиките за т.нар. вмешателство на държавата в икономиката като неподлежаща на съмнение проява на социализма. Освен това критиката на тоталитарните диктатури става част от концепцията за всеобхватното модернизиране на света, според която демокрациите в някои западни страни се разглеждат като неоспорим критерий за оценка на постигнатия напредък в процеса на демократизация.

 

2. Държавният социализъм като „догонваща модернизация“

Ако обаче разглеждаме съветския социализъм не само от позицията на неговия упадък, се получава значително по-правдоподобна теоретична картина. Държавносоциалистическата идеология побеждава в страни, които изостават в развитието си спрямо напредналите в индустриално отношение Запад и Север. Точно преди моделът на държавния социализъм да бъде приложен на практика в Русия, нейното изоставане вече е инициирано чрез опити за наваксване. Поражението на Русия в Първата световна война демонстрира за пореден път нейните вътрешни проблеми. Селските райони са изключително слабо индустриализирани, по-голямата част от населението не може да чете и пише. Държавата се възприема като носител на стремежа към модернизация, като за догонването на напредналите в индустриално отношение западни държави се използват всички икономически ресурси на обществото. Тази силна държава може да се разглежда като диктатура на развитието[6].

Толкова за този научен аспект. Ако се проследят до изходното им начало мотивите на болшевиките – историческите играчи, осъществили Октомврийската революция, не може да се намери пряк намек за мислене в посока догонваща модернизация. На руските комунисти не им хрумва да поставят догонването на страните от сърцето на капитализма като първостепенен приоритет. Напротив, те са убедени, че тяхната главна политическа задача е унищожаването на капитализма. Абстрахирайки се от този възглед, в потвърждение на научната перспектива, която разглежда развитието в Източна Европа след 1917 г. като „догонваща модернизация”, привеждам два аргумента. Първият е, че за икономическото изоставане на Русия разсъждават някои изявени исторически революционери. След 1921–1922 г. Ленин насочва вниманието си именно към въпроса за изоставането на страната и последиците от него. Вторият ми аргумент е, че в историята страничните последствия от определени решения винаги се оказват точно толкова съществени, колкото и първоначалните намерения. Един по-общ поглед назад в историята показва, че социално-политическите промени, започнали като социалистически революции, всъщност са предприети в търсене на пътя към модернизация (успешна отчасти) на източноевропейските общества.

На какви възгледи почива тази научна перспектива, разглеждаща държавния социализъм като път към догонваща модернизация? Искам да подчертая един важен момент: Силно централизираната политическа и икономическа власт в тези общества се оказва ефективен управленски лост в опитите за модернизация. Силната държава започва да се възприема като „диктатура на модернизацията”. Всъщност, самата държава може се смята за такава. Там, където целите се оказват неправилно поставени, тя блокира. Особено що се отнася до развитието на СССР, в известна степен преустройството с оглед модернизация на селското стопанство се превръща в една продължителна катастрофа. От друга страна, създаването на силна индустриална база (и с цел държавна отбрана) се превръща в успех на процеса на модернизация. Подобно е положението и с останалите държави от Източна Европа, както показва сравнението със Запада до към средата на 70-те години на ХХ в., като за мерна единица се използва брутния вътрешен продукт, изчислен на глава от населението.

Таблица 1: Брутен вътрешен продукт на глава от населението, изчислен в проценти като средна европейска единица*

Държава	1860 г.	1910 г.	1938 г.	1973 г.
Чехословакия	-	98	82	117
Унгария	74	75	67	89
Полша	-	(70)	55	89
България	68	55	63	84
Румъния	64	61	51	66
Югославия	71	56	50	57

*Източник: Bairoch, цитиран от Berend (1996, 187)

След 1975 г. се оказва, че индустриализацията в промишлените отрасли, които са били водещи в края на XIX и началото на XX в., е била наистина успешна[7]. През информационната революция от средата на 70-те години развитието на държавния социализъм изостава значително от това на Запада. Ражда се необходимостта от вътрешен дебат в страните, възприели съветския социалистически модел, по перспективата за преход към интензивно възпроизводство. Така след средата на 70-те години се стига до забавяне и стагнация на целия процес (Berend, 1996, 182).

Когато държавният социализъм се разглежда като средство за догонваща модернизация на изостанали в развитието си общества, не трябва да се премълчава, че и това теоретично обяснение на социализма има своите слаби страни. Две от тях са споменати по-долу. На първо място като голям недостатък на „сталинистките” възгледи за индустриализацията като средство за догонваща модернизация бих поставил противоречивата равносметка за ползите и загубите. Разрушаването на живота на милиони хора не ни позволява да се възхищаваме чистосърдечно на успешно осъществените промишлени и инфраструктурни проекти. Маркс оприличава напредъка в класово структурираните общества на бог, който се опитва да „пие животворен нектар от черепите на избитите” (Marx, 1975, 226). Парадигмата на държавния социализъм като модернизация поставя аналогична дилема за съотношението между целите и средствата за постигането им. Но, както приема Маркс, тези разсъждения се отнасят само за напредъка в класово структурираните общества.

Втората слаба страна е в това, че възгледът за догонващата модернизация предполага пълно абстрахиране от обстоятелството, че държавният социализъм започва да се свежда до алтернативен път, чиято крайна цел е приближаването към преуспелия Запад. През различни исторически периоди той получава своята безспорно притегателна сила от дискредитирането на капитализма чрез един нов социален ред. Този нов ред трябва да реши проблемите на стария обществен строй, да преодолее неговите недостатъци. Следователно привлекателността на социализма проитича от дефицитите на миналото.

Схващането за държавния социализъм като специфичен път към модернизация на изостанали общества дава възможност още по-гротескно да изпъкнат паралелите с капитализма. Тук липсата на последователност изобщо не подлежи на коментар. Движещите сили на промяната не могат да бъдат разпознати в системата на държавния социализъм, ако не се вземе предвид притегателната сила на неговата програма в първоначалния ú вид.

 

3. Предпоставки за зараждането на социализма като историческа идеология през 1917 и промените след 1945 г.

Преди да пристъпя към анализа на историческите корени на социализма в Източна Европа, бих искал да скицирам Марксистката концепция.

Основните трудове, в които могат да се открият философски скици, разсъждения и указания за това как би следвало да изглежда картината на бъдещето (комунизмът), както си я представя Маркс, са: написаният съвместно с Енгелс през 1848 г. „Манифест на комунистическата партия”, излязлата през 1875 г. „Критика на Готската програма”, (доста разпръснато в посочените текстове) както и в „Капиталът”. Ядро на комунистическата революция става премахването на частната собственост върху предприятията, както и изграждането на нова форма на собственост – държавната, която по-късно трябва да се преобразува в обществена собственост (Marx/Engels, 1964, 481). В хода на този процес държавата отмира постепенно. Още през 1848 г. е формулирана тезата, че с установяването на комунизма ще се стигне до едно общество, в което „свободното развитие на всеки един е условие за свободното развитие на всички“ (Marx/Engels, 1964, 482). В своята критика на Готската програма на германските социалдемократи Маркс обяснява, че обществото на бъдещето няма да се роди изведнъж, а ще премине през различни фази на развитие. В цитирания труд е поставен акцент върху разликата между „социализма” като начало на нова обществена форма и по-висшата фаза на комунистическото общество (Marx, 1962,20). Тук могат да се открият някои общи разсъждения за историческия континюитет, въпреки революционния хаос в правните и парично-стоковите отношения при настъпващия комунизъм, а също и идеи за установяване на работническа власт – една концепция, която започва да играе централна роля в представите на Маркс за бъдещото общество още с появата през 1845–1846 г. на написания съвместно с Фридрих Енгелс текст Германската идеология (Marx/Engels, 1969, 50).

Допълнителни и съществени етични предпоставки за посочените щрихи от теоретичния модел на обществото на бъдещето се съдържат в ранните разсъждения на Маркс в областта на критиката на капитализма. Те представляват категоричен коректив на високите очаквания за бъдещото обществено развитие. Маркс смята, че новото общество трябва да преодолее всички недъзи на експлоататорския строй. Този императив Маркс формулира доста рано във въведението към „Критика на Хегеловата дясна философия”. Подобен начин на мислене поставя като необходимо изискване „да се премахнат всички обществени отношения, при които човекът е едно унижено, поставено на колене, изоставено, презряно същество [...]“ (Marx, 1981, 385). Така формулираното изискване може да се разглежда като морален измерител на съществуващите обществени порядки в Марксовите икономически анализи от 60-те години на XIX в., когато критикува условията за женския и детския труд в индустриалното производство във Великобритания. Историческият социализъм се стреми именно към това. Хуманистичното виждане за един живот без вкоренените в обществената структура отчуждение, унижения и експлоатация е защитавано от критичните марксисти като висш критерий за правота при реалния социализъм.

Маркс е бил убеден и в това, че промяната на капитализма вече се осъществява в най-развитите държави от капиталистическата система. Това убеждение се основава на неговото разбиране за закономерността на обществения прогрес. Той смята, че един обществен строй може да бъде преодолян едва тогава, когато в недрата на старото общество се създадат материални предпоставки за това (Marx, 1971, 9). В трудовете на Маркс могат да се открият различни модели на световната промяна във формата на строя, сред които следва да се откроят френският, германският и английският. Държави от капиталистическата периферия като Русия, са обхванати по-късно от този световен процес (Вж. Marx, 1973, 384). Ленин и неговите другари също разглеждат революцията в Русия само като началото на процес, който след сравнително кратко време ще обхване и развитите капиталистически страни. Само тогава тя би могла да завърши успешно. Едва след избухването на следвоенната революционна криза около 1921 г., след като надеждите за масова революция в световен мащаб се разбиват, Ленин развива тезата, че Съветска Русия може да просъществува само посредством икономически и политически мерки и външнополитическа тактика, докато валсът на революцията зазвучи по целия свят и в напредналите капиталистически страни бъде достигнат пределът на възможностите на капиталистическата система[8].

През следващите десетилетия незрелите исторически условия за налагане на съветския модел на социализма изиграват значителна роля във възгледите на критично настроените марксисти в контекста на техните опити да обяснят и изобличат големите отклонения на практическата интерпретация на социалистическата концепция в Съветска Русия от модела на социализма преди 1917 г. (Вж. също Rosa Luxemburg, 2000).

След края на Втората световна война през 1945 г. изглежда сякаш най-после е настъпил моментът, в който световната социалистическа революция ще получи допълнителен импулс. В „социалистическия лагер” се включват нови членове: първо от Централна и Източна Европа, а после и от Източна Азия. Особено Китай, с неговите  повече от 100 милиона жители изглежда подходящият носител на революционната искра. В еуфорията на онези години остава на заден план едно важно обстоятелство: почти всички нови държави идват от полупериферията или от периферията на капиталистическата система. В останалите държави условия за установяването на социализъм, съгласно представите на Маркс, почти не са налични.

В Западна Европа, където капитализмът вече е узрял за промяна, комунистическите партии наистина печелят известно влияние, от време на време вземат участие в управлението на важни държави (Франция и Италия), но в нито една от икономически развитите страни след 1945 г. не започва преход към социализъм.

След 1945 г. в Източна Европа има много по-подходящи условия за установяване на социалистическа система, както си я представя Маркс, в сравнение с 1917 г. В някои държави стопанските и социалните предпоставки са значително по-ясно обособени в сравнение с положението в Русия от 1917 г. В чешките територии на Чехословакия индустриалното развитие по това време е достигнало значителен напредък. Източната част на Германия, която се намира по контрола на СССР, също, независимо от разрушенията от войната, е една модерна капиталистическа страна. Почти всички държави от Централна и Източна Европа се намират в много по-добра ситуация, отколкото Русия през 1917 г. Както структурата на производството, така и цялостното състояние на посочените общества е много по „модерно”, отколкото е руското в края на Първата световна война. Оттук следва и обстоятелството, че в много от изброените държави съществува силно гражданско съзнание и стабилна демократична традиция. Това се отнася най-вече за Чехословакия.

След 1945 г., от гледна точка на критичния марксистки подход, би могло да се предположи, че вече са налице необходимите условия за реализация на обновяването на социалистическия модел. Въпреки това то не се случва. Скрит остава фактът, че държавният социализъм от съветски тип междувременно се е превърнал в система за управление с имперски характеристики[9]. „Социализмът” вече не е просто една програма за преодоляване на експлоатацията и отчуждението, а за подсигуряване на собственото господство.

Управляващите през 1945 г. за разлика от тези през 1917 г., не се стремят да изградят преди всичко необходимите културни и стопански основи на социализма. Вече преобладава идеята за разширяването на съветската империя на Запад. Но дори и в този случай диктатурата продължава да бъде средство за догонващо развитие. Това се отнася най-вече за слабо индустриализираните южноевропейски държави, като България, Югославия и в най-пълна степен за Албания. Сред останалите общества също се появява стремеж към модернизация в някои ограничени сфери – изграждане на общодостъпно образование, модернизиране на производството и инфраструктурата. В нито една от държавите обаче не се стига до демократизация на политическите отношения – обстоятелство, което значително допринася за възпрепятстване на инициативите за икономически реформи.

Започва втори етап от развитието на държавния социализъм, при който Сталин изпробва множество модели и експериментира с различни варианти. Този идеен плурализъм в известен смисъл противоречи на, но и позволява да се открои по-ясно онзи тип строго централизирано управление, при което висшето партийно ръководство контролира напълно действията на масите и по този начин може стриктно да направлява посоката на техните решения. Пропагандираните през 1945 г. лозунги за народна демокрация и за национални пътища към социализма имат тактически характер и целят укрепването на новата власт. През 1947–1948 г., под натиска на започналата Студена война всички източноевропейски общества се обръщат към „сталинския” модел. Но алтернативните идеологически търсения  продължават.

Пътят към инакомислие е открит след смъртта на Сталин през март 1953 г. и проведения през 1956 г. ХХ конгрес на КПСС. Ключово значение има т.нар. секретен доклад на Хрушчов за грешките на Сталин и неговата отговорност за извършените през предходните години престъпления. Докладът предизвиква идеологическото самоосъзнаване на комунистическите елити и поощрява търсенето на бъдещи партийни ръководители извън ограничения тяснопартиен кръг. Полският националкомунизъм под водачеството на Владислав Гомулка е най-сполучливият резултат от този процес. Шестдесетте години на века донасят още промени. В редица страни започват икономически реформи. В някои от държавите от Централна и Източна Европа се стига до културно „отваряне”. През 60-те и 70-те години Югославия разработва свой собствен социалистически модел. И в други източноевропейски държави са предприети подобни реформи и в следващите години те поемат по югославски път. Опитът на ЧКП под ръководството на Александър Дубчек да се ориентира към алтернативен модел на социализма като страна с по-развита промишленост, може да се разглежда като кулминация на посочените процеси (Segert, 2008). Независимо че този опит претърпява политически и военен разгром през август 1968 г., междувременно в системата започват да се наблюдават множество изменения, настъпили по логиката на естествената еволюция. Те се отразяват непосредствено във всекидневието, особено в държави като Унгария и Полша, но също и в Румъния и България.

Реформаторските течения водят до появата на съществени различия между държавите. Стига се до промяна на цялостните характеристики на социалистическите общества. През последните две десетилетия от съществуването му в рамките на съветския модел на държавен социализъм се изгражда една специфична обществена форма, която може да се разпознае по няколко признака. Първият е, че политическото ръководство се отказва от част от своите властови правомощия. Започва процес на обща деидеологизация. Вторият е, че държавното ръководство в стопанския сектор престава да бъде толкова строго централизирано. Преди всичко обаче е третият: политическите елити изглеждат решени да поставят на дневен ред пред Запада дебата за това коя система може да осигури на по-голямата част от своите граждани по-висок жизнен стандарт. Точно в този период в някои държави от Централна и Източна Европа се установява една особена форма на държавно социалистическо общество, което може да се определи като „консуматорски социализъм”. В тази връзка по друг повод се спирам на „ползата от диктатурата за управляваните” (Segert, 2002).

 

4. Движещи сили на промяната от „сталински” към „късен” социализъм

Към средата на 50-те години на ХХ в. промените в системата на държавния социализъм в Източна Европа произтичат от развитието на три тенденции. На първо място, става дума за самообучението на управленския социалистически елит и субелит[10]. Склонната към подобно самоусъвършенстване част от политическата класа си взема поука от ексцесиите при управлението на Сталин. Подобно на Съветския съюз през 30-те години на века в новоприсъединените към социалистическата сфера държави в Централна и Югоизточна Европа в началото на 50-те години е поставено началото на съзнателен властови завой. От гледна точка на „субелита” („обслужващата класа”) всяка власт по това време изглежда ирационална. Това засяга не само живота на много партийни членове, но в значителна степен и ефективността на цялостното изграждане на системата, както става при унищожаването на голяма част от офицерския корпус в съветската армия в навечерието на Втората световна война. По този начин в определени управленски среди на различни равнища в държавната йерархия се развива явна носталгия към реда и стабилността. Когато Сталин, основателят на строго централизирания социалистически модел умира, тези кръгове започват да се стремят към цялостна ревизия на неговите методи.

На второ място, това, което може да се определи като „власт чрез идеология”, пречупено през призмата на тоталитарната концепция, представлява просто особеност на легитимацията на политическото управление при държавния социализъм. В периода на установяване на системата обществените нагласи се характеризират с „революционен ентусиазъм”. Негов носител е малката, но доминираща група на професионалните революционери, отдали напълно личния си живот на политическата идея, но той е подет и от по-голямата група на победителите в революцията, от издигналите се от нисшите социални слоеве, които очакват да получат за дейността си дългосрочни позитиви. Революционният ентусиазъм загубва своята инерция след 10–20 години. Свързаните с него надежди избледняват с течение на времето, докато на преден план излизат интригите и дребнавите конфликти на новото всекидневие. Стига се до изтрезняване. Революционната идеология изгубва своята притегателна сила. Започва процес на деидеологизация, отмиране на утопичните очаквания за „светло бъдеще”. Следователно, може да се констатира, че всяка обществена промяна произтича от деидеологизирането на системата на управление.

На трето място: след въвеждането на новите стопански принципи и в новоприсъединените към социалистическата система страни импулсите за работа у населението изчезват относително лесно или поне значително по-лесно, отколкото са си представяли Ленин и неговите другари. В съветското селско стопанство се проявяват недостатъците на управленското планиране при широките кръгове от населението, които се изразяват най-вече в спадналата продуктивност на селския труд. В промишленото производство по сходни причини липсва нужното качество. От този осезаем недостиг на стимул за работа логично израства моделът на милитаризирането на работната среда, съчетан със засиленото развитие на задължаващи механизми. По-късно е потърсена по-добра взаимовръзка между интересите на индивида и на обществото. Този все още неразработен източник на по-продуктивни инициативи „отваря очите” на партийното и държавно ръководство и го кара да стигне до извода, че промяната на политиката е крайно необходима.

Изброените три основополагащи тенденции поставят началото на реформите в модела на държавния социализъм след смъртта на Сталин. Те водят до промяна във формата на политическото управление, при което обаче структурните проблеми на обществото не намират цялостно решение, а не се стига и до повече демократичност. Най-радикалната реформена програма се реализира в контекста на „Пражката пролет”. Потушаването на бунтовните настроения в Чехословакия тогава показва, че трансформацията на цялостния модел може да бъде успешна само когато започне да се реформира геополитическия център в Москва. Това се случва едва с идването на власт на Горбачов, но 1985 г. се оказва твърде закъсняла за поставянето на ново начало.

 

5. Пражка пролет – Пражка зима. Примерен анализ на една провалена реформа

Бих искал да скицирам проблемите на държавно-планираната икономика при съветския модел на социализма. След това ще очертая опитите за тяхното разрешаване, като се спра първо на най-трудния за решаване проблем – за обвързването между стопанските и политическите реформи.

Необходимостта от реформиране на системата се поражда от сериозните спънки в икономиката. Те налагат изискването резултатите от реализирането на определена политическа линия да се подложат на оценка и на тази основа да се предприемат корекции. Същевременно, без самоконтрол човек няма как да се оцелее в дефинирания от идеологията свят. Подходяща мерна единица за стопанските постижения става нарастването на общия национален доход (Вж. Таблица 2). Общият поглед върху държавите от Източна Европа дава ясна представа, че в началото на 60-те година на ХХ в. и в двете индустриално най-развити икономики в Съвета за икономическа взаимопомощ (СИВ) се стига до забавяне на темповете на стопански растеж. Това е валидно за ГДР и още повече за Чехословакия (Вж. Kosta, 2005, 102).

 

Таблица 2: Годишен стопански прираст на държавите от СИВ, 1950–1965 г. (Растеж на общия национален доход, разбит по години и изразен в проценти)

Държава	1950–1960 (реален)	1961–1965 (заплануван)	1961–1965 (реален)
Полша	7,6	7,0	6,2
ГДР	10,1	6,9	3,5
Чехословакия	7,5	7,3	1,9
Унгария	5,9	6,3	4,1
СССР	10,2	7,1-7,4	6,5

Източник: Kosta, 1984, 137

На преден план излиза стагнацията на трудовия пазар. Налага се икономическите проблеми в ГДР и още повече в Чехословакия да се преодоляват почти без прилив на нова работна сила (Kosta, 1984, 101, Таблица 2). Предприети са неизбежните технически нововъведения, нараства конкурентоспособността на външните пазари, появяват се разлики в качеството на произвежданата продукция в национален мащаб. Тези нови процеси не подлежат на управление със средствата на познатия тип централизирано планиране[11]. Но след като в края на 50-те години са предприети първите опити за стопански реформи, в Чехословакия проблемите се изострят до такава степен, че в началото на 60-те години постигнатото частично децентрализиране постепенно е отхвърлено (Вж. Kosta, 2005, 105).

Как се стига до промяната на стопанския модел? Типичната група от политически играчи–инициатори на икономическите реформи би следвало да произхождат от критично настроените кръгове по върховете на партията, както и от средите на по-радикално ориентираните икономисти, формиращи част от субелита на социалистическите общества, при осъществяване на взаимно влияние между двете групи (Segert, 2002, 205).

Дванадесетият конгрес на ЧКП в края на 1962 г. поставя началото на нов период на цялостни политически промени в Чехословакия, маркиран от реабилитирането на жертвите на репресиите от 50-те години, либерализирането на културната политика, както и от стартирането на дебата за политическото реформиране на системата. На този фон икономическите изменения също получават сериозен тласък. През 1962 г. за директор на Института по икономика на Академията на науките е назначен Ота Шик, член на Централния комитет на ЧКП. Специална комисия под негово ръководство разработва концепцията, приета през януари 1965 г. и постепенно въведена в практиката след 1966 г. Какви са основните характеристики на новата стопанска система на Чехословакия, която е определяна като „ново планово управление” в икономиката?

На първо място тя представлява осезаема еволюция в схващанията за собствеността, но без да се стига до системен срив. По същество реформаторите не излизат от рамките на марксистката концепция за посткапиталистическо социалистическо стопанство, в което не се допуска доминация на частната собственост над средствата за производство, но се въвеждат важни  промени в правото на собственост на населението. Разбира се, марксистката концепция за собствеността е видоизменена, като се пристъпва към даване права на собственост на заводските колективи и на всички граждани. През 1968 г. се създават „работнически съвети”, които трябва да упражняват контрол върху директорите на предприятията и да съдействат за вземането на редица решения. Директорите следва да се съобразяват с избора на колективите, а работническите профсъюзи са включени в процеса на вземане на решения. Каквато и роля да е отредена на структурите на ЧКП в предприятието, тя не се оспорва от никого. С оглед на това значението на ръководната роля на комунистическата партия в производството може да се извлече от по-общия контекст.

Предоставянето на по-широки права на собственост на населението цели да му осигури участие при планирането на народното стопанство. При класическия държавен социализъм дневният ред при изработването на стопанския план се определя изключително от партийното ръководство и неговия управленски апарат. При „Пражката пролет” се обмисля провеждането на открит дебат за държавното планиране въз основа на повече варианти (Kosta, 2005, 111). Военната интервенция в Чехословакия през август 1968 г. не позволява да се осъществи тази идея.

На второ място стои опитът за преход към нова система на управление. През 1968 г. се променя управлението на икономиката, при което рамковото планиране на народното стопанство се комбинира с непряко политическо регулиране и някои пазарни механизми. Народностопанският план е сведен до определени макроикономически опорни точки, като например дългосрочните равнища на прираст на общия национален продукт. След това се определя нивото на потребление, а оттам и склонността на населението към изразходване и спестяване на средства, като общите рамки на техническото развитие се фиксират чрез централизирани инвеститорски решения, а тенденциите на регионално и световно ниво се възприемат като ориентир за основните направления на външната търговия, образователния ценз и професионалната квалификация на работещите. Те залягат и в централизирания стопански план. Само някои от тези показатели са директивно зададени. Най-често икономическите регулатори за дейността на предприятията се направляват индиректно. Но за да могат да функционират, цените трябва да изпълняват ролята на измерител за разходи и печалба. Централно се задават нивата на покачване на цените и структурата на тяхното формиране. В така установената ниша предприятията могат да оперират самостоятелно, но цените на произвежданата продукция не могат да варират извън тези рамки. Обхватът на държавно регулираните цени постепенно се редуцира. При тези обстоятелства, в условията на увеличени възможности на предприятията за собствени инвестиции и за разпределяне на печалбата между членовете на колектива, се очаква да бъде постигнат икономически успех.

На трето място следва да се постави преориентирането на заплащането към икономическите постижения. Въз основа на противоречивите интереси на трудовите колективи, определени от нарастващите потребителски възможности и от очакваното дългосрочно развитие на предприятията, трябва правилно да се разпредели печалбата. Заплащането на труда се определя преди всичко от индивидуалните работни постижения и само минимална част от него е поставена в зависимост от общата успеваемост на колектива. Спазването на този принцип се оказва основен проблем при осъществяването на радикалните икономически реформи. Това е една от причините, поради които през 1972 г. в Унгария се стига до срив в системата, когато профсъюзните деятели и част от колективите се обявяват срещу диференциацията в заплащането, базирана на трудовите постижения (Chavance, 1994, 95).

От 1966 г. до лятото на 1968 г. политиката на реформи в Чехословакия дава първите положителни икономически резултати (Таблица 3). Историята на чехословашката икономическа реформа препраща към друг централен проблем на държавния социализъм, а именно, че без основни изменения в политическата система всяко икономическо приспособяване остава без успех. Стопанската неефективност на традиционното държавно планиране по съветски образец се свързва и с концентрацията на цялата власт при вземане на решенията в партийната върхушка. Повишаването на стопанската ефективност изисква децентрализация на тази управленска власт и демократизация на обществото. В това отношение програмата на „Пражката пролет” през 1968 г. е ориентирана в правилното направление.

 

Таблица 3: Ръст на народното стопанство в предреформения и реформения период.

(Среден годишен икиномически растеж в проценти).

Показател	1961–1965 г.	1966–1968 г.
Общ национален продукт	2,0	7,2
Общо промишлено производство	5,2	6,5
Индивидуално потребление	3,0	6,5
Обществено потребление	5,1	6,5
Брутни инвестиции	2,0	6,8
Външнотърговски оборот	7,9	4,9

Източник: Kosta, 2005, 120 (Таблица 5)

Всъщност, през целия период на съветския социализъм обвързването на политическите и икономическите реформи така и не се реализира напълно. Действително, в Чехословакия се проявяват първите признаци на подобна тенденция. По време на „Пражката пролет” започва вътрешна демократизация на комунистическата партия, постигната е по-голяма самостоятелност на правителството и парламента, настъпва либерализация на медийната и културната среда. Но след военната интервенция на петте държави от Варшавския договор през август 1968 г. този процес е спрян относително бързо и в следващите две години страната поема в обратна посока. Унгарският опит за обвързване на икономическите и политическите реформи е спрян през 1972 г. В хода на реформения процес в Унгария, започнал отново в средата на 80-те години, се утвърждава концепцията за сътрудничество с трудовите колективи на ниво предприятие, но скоро това довежда до цялостен разпад на системните основи.

Югославският опит свидетелства най-малкото за големите затруднения при обвързването на социалната справедливост с производствената ефективност. Стопанската криза през 80-те години засилва съмненията в успеха на взаимодействието между тези два принципа. Но и тогава за истинска демократизация на най-високо държавно равнище не може да се говори, тъй като партията-държава се отказва от своята власт едва след 1990 г. Така че за цялостен успешен модел на реформи на този етап не може да става и дума.

В заключение на тази част бих добавил, че независимо дали моделът на „социалистическото пазарно стопанство” изглежда на теория реализуем, това не е доказано или опровергано нито преди нито след 1989 г. Този път на развитие просто е изоставен и до ден днешен не е подложен на щателна практическа проверка.

 

6. Нови алтернативи след 1989 г.? Кратко резюме

На първо място следва да се изтъкне фактът, че промяната, както и мирният разпад на системата на държавния социализъм опровергава опита за нейното представяне като тоталитарна диктатура. Ако държавният социализъм беше установил наистина всемогъщи управленски структури, той нямаше да може да бъде победен отвътре с мирни средства.

На второ място, логично е за държавно-социалистическия модел и форма на управление да се използва понятието „догонваща модернизация”. По същата логика може да се обясни частичната съпричастност към установяването на системата от страна на по-голямата част от населението, както и неудовлетвореността от постигнатото чрез нейната промяна (т.нар. потребителски социализъм). След рухването на държавния социализъм, който не успява да осъществи напълно задачата за модернизация, привидно е направен трети опит за ново начало в процеса на догонващо развитие.

На трето място, една последна бележка. През 1989 г. е очертана ясна граница в системната конкуренция между държавния социализъм от съветски тип и победилия капитализъм. Световната финансова и икономическа криза след 2008 г. е показателна за това в същата степен, както и социалните и екологични кризи в китайския вариант на социализма. А дали съвременната „криза на идентичността” на капитализма крие нови шансове за един социалистически модел, ще покаже бъдещето.

 

 

 

 

 

 

---

[1] Настоящият текст представлява съкратен и частично преработен вариант на предишно мое изследване, публикувано като глава от книгата на Йоахим Бекер и Руди Вайсенбахер „Социализмите от Ленин до Ниерер” (Издателство „Promedia”, Виена, 2009). Главата в книгата беше озаглавена „Държавен социлизъм, икономическо развитие и модернизация в Източна Европа” и заемаше мястото 98 до 116 с.

[2] Вж. по-подробно разсъжденията на Дитер Зегерт в друг негов очерк на същата тема: - Трансформации в Източна Европа през ХХ век, Виена (UTB Band 3983) 2013, Част 1.

[3] Понятието „тоталитаризъм” се ражда в хода на научните дискусии за случващото се в Италия и първоначално се утвърждава като определение за фашистката идеология. Скицираното на този фон описание на развитието на научните дискусии по понятието тоталитаризъм не може от само себе си да изясни точния му произход. По темата са написани множество книги, сред които вж. по-подробно: Alfons Söllner (Hrsg.). Totalitarismus – eine Ideengeschichte des 20. Jahrhunderts, Berlin, Akademie-Verlag, 1997.

[4] Подобна констататция правят по-късно и унгарските социолози Дьорд Конрад и Иван Селени в книгата „Интелигенцията по пътя на класовата власт“, в която се опитват да изработят прогноза за промени в системата на държавния социализъм. Книгата е издадена за първи път през 1978 г. от издателство Suhrkamp във Франкфурт на Майн, а през 1979 г. излиза и на английски език.

[5] По този въпрос вж. по-подробно моята статия „Státní socialismus nebyl jen politický mocenský vztah“ („Държавният социализъм беше по-скоро отношение към властта”) в: Soudobé Dějniy, № 4, 2009, 709–718.

[6] Вж по-подробно: Dieter Segert: Die Grenzen Osteuropas. Frankfurt a.M., Campus, 2002, по-специално Глава 2.4. и Глава 4.5.

[7] Настина успешна е модернизацията на системата на образование. В Русия, където преди революцията по-голямата част от селското население не може да чете и пише, до началото на Втората световна война неграмотността е намалена значително. В останалата част на Източна Европа (вкл. Източна Германия, Чехословакия и Унгария) преди 1945 г. от 30 до 40 процента от населението са неграмотни (Kaser, 1986, 76). До средата на 60-те години може да се каже, че неграмотността в страните от Южна Европа намалява наполовина. В останалите държави тя е между 1 и 2 процента (Beyme, 1975, 79).

[8] В съчинението „По-добре по-малко, но по-добре”, написано през март 1923 г., Ленин се опитва да развие политическата перспектива на създалата се ситуация: „Изправени сме пред въпроса: Ще успеем ли, предвид нашето ограничено селскостопанско производство, предвид съсипаното ни стопанство да издържим дотогава, докато западноевропейските капиталистически страни завършат своята еволюция по пътя към социализма?“ (Lenin, 1962, 487). Той очаква скорошното избухване на световната революция. Приносът на Русия се изразява именно в това – да издържи. Според Ленин, най-важното средство за постигането на тази цел е стабилната политическа власт (която той разбира като хегемония на работническата класа над мнозинството от селско население), както и спестовността на държавата, като всички ресурси се насочат към „развитието на нашето тежко машиностроене” и електрификация (Lenin, 1962, 489). Той обръща особено внимание на дееспособността на държавния управленски апарат като инструмент за икономически напредък. В това е и същността на познатата пропагандна формула: „Комунизъм = съветска власт + електрификация на цялата страна“.

[9] По-подробно по този въпрос вж.: Andrew C. Janos, East Central Europe in the modern world: the politics of borderlands from pre- to postcommunism. Stanford. Stanford University Press, 2000.

[10] Терминът „субелит” включва онези обществени слоеве, които не упражняват пряка държавна власт, но които са взели участие в процеса на нейното установяване. В по-широк смисъл тук става дума за индивиди и групи, обслужващи държавния апарат. Мишел Бри (Michael Brie 1996) описва тези хора като „обслужващата класа на държавния социализъм”.

[11] Политикономистът Брус описва това като „централноедминистративен модел“, който притежава следните характеристики: 1. Всички икономически решения се вземат на централно ниво и после се спускат „отгоре” „надолу” под формата на директиви; 2. Плановото начало в стопанските единици доминира над търговския стимул, като Брус определя ролята на парите в държавния сектор като „пасивна“; 3. В рамките на тази система ролята на парите като икономически регулатор на индивидуалния потребителски избор е ограничена (Brus, 1971, 104, цитиран от Kosta, 2005, 123).