Западът като геополитически фактор в годините на „перестройката” в СССР 1985-1991 г.

Съществуват многобройни мнения относно причините и факторите, довели до разрушаването на Съветския съюз и Източния блок в началото на 90-те години на ХХ век[1]. Едно от тях обяснява настъпилата глобална геополитическа промяна като резултат от въздействието на политиката на западните държави, начело със САЩ,  върху различни страни на системата и живота на съветското общество. Настоящото изложение е опит за синтезирано представяне на тази теория. Разгледано е накратко развитието на събитията през периода на съветската «перестройка» 1985 – 1991 г., на чийто фон е потърсен отговор на въпроса доколко е правилно западният дипломатически и цялостен геополитически натиск да се смята за основен фактор за изхода от Студената война, такъв, какъвто е познат днес на историческата наука.
Съизмерването със западните ценности и модели на развитие играе съществена роля в процеса на изграждането на Русия като държава и издигането на Руската империя през XVIII и XIX век. То е постоянна база за сравнение и надпревара през целия период на съществуването на Съветския съюз. В годините на «перестройката» партийното ръководство възприема икономическите и политическите проблеми на СССР през призмата на сравнението и конкуренцията с капиталистическите държави, предимно САЩ и Западна Европа. Измеренията на икономическата криза се дефинират в значителна степен на тази база, а новият лидер Михаил Горбачов още през 1985 г. излиза с лозунга за необходимостта от постигане на «детант» със Запада[2]. Следват поредните идеи за реформи – отново основани на западните модели и използващи западни пропагандни термини: пазарна икономика, политическа либерализация, демократизация, човешки права, свобода, гласност. Но, както и в предходните десетилетия, крайният резултат е по-скоро застой и упадък.
Горбачов залага всичко на две предположения: че либерализацията ще модернизира страната и това ще ѝ помогне да запази своята позиция на велика сила. Подобряването на международния престиж на Съветския съюз е основен момент в реформаторската стратегия на Горбачов. За да спечели време и да съсредоточи вниманието си върху вътрешнополитическите проблеми, той се стреми към изграждане на нов международен облик на СССР като миролюбива държава в очите на доскорошните стратегически противници от Запад.
Горбачов започва сериозна преоценка на съветската външна политика. Дотогава западните държави,  начело със САЩ, биват постоянно обвинявани в наличие на империалистически намерения, които представляват заплаха за съветската сигурност. На XXVII конгрес на КПСС през 1986 г. за пръв път като приоритетна цел е провъзгласено мирното съвместно съществуване, което вече започва да се възприема като неотделима съставка от отношенията между комунистическия и капита­листическия свят[3]. За нейното постигане е предприета серия от дипломатически компромиси със западните правителства, развивата е концепция за засилено икономическо сътрудничество.
Диалогът със Запада при управлението на Михаил Горбачов е определян като безпрецедентен за цялата външнополитическа история на Съветския съюз, след като десетилетия наред дипломатическите отношения между двата противостоящи си блока са се свеждали до взаимни нападки и обвинения в стремеж към геополитическа експанзия.
В периода на „Втората студена война”, по време на първия мандат на президента Роналд Рейгън (1981 – 1984 г) страхът от СССР и негативната пропаганда срещу държавно-политическата система на Изток достигат своята кулминация. Рейгън е първият американски президент, който си позволява пряко морално обвинение, наричайки през 1983 г. съветската държава „империя на злото”[4]. Неговата политическа доктрина на активно, дори насилствено, налагане на американските ценности, е подчертано конфронтационна и цели не само сдържане, а идеологическо покръстване и крайна победа над комунизма[5]. В този контекст Вашингтон предприема икономически санкции и започва цялостна геополитическа офанзива, чиито основни елементи са: разполагането на ракети със среден радиус на действие в Европа и Инициативата за стратегическа отбрана (ИСО). Идеологическото средство за тяхната реализация е въпросът за човешките права, включващ поощряването и възнаграждението в пари или военна подкрепа на правителствата, които са склонни да приемат западните демократични идеали.
Подходът на американската администрация се променя до известна степен по време на втория президентски мандат на Рейгън (1984 – 1989 г), когато съществен елемент от фразеологията му става твърдението, че „никой не може да спечели ядрена война” и, следователно, такава не трябва да бъде водена[6]. Основна предпоставка за промяната е готовността на Михаил Горбачов да преговаря по болезнени дотогава теми като проблема за разоръжаването и включването на СССР като пълноправен участник в световната икономика.
            Преговорите за разоръжаване стават изключително актуална тема в международните отношения през втората половина на ХХ век. За развитието на СССР тя  има ключово значение, тъй като повече от двадесет години надпреварата във въоръжаването поглъща огромни производствени ресурси, което влошава още повече икономическото състояние на страната. Втората половина на 80-те години е време на значителни съкращения на стратегическите въоръжения, предимно от съветска страна, извършени в резултат от разговорите между Горбачов и Рейгън в Рейкявик през 1986 г[7].
Те са съпроводени с първите практически стъпки към осъществяването на съветската идея за общ европейски дом[8], включително чрез създаването на равнопоставени връзки на пазарен принцип между структурите на източната и западната икономическа интеграция.
            Декларациите на Горбачов по повод на разоръжаването и по икономическите въпроси, които той прави съответно в речите си пред ООН на 7 декември 1988 г., пред държавните ръководители на Г-7 и пред Съвета на Европа през 1989 г., съвпадат с американските цели и начин на мислене. Постепенно през втория мандат на Рейгън, а също при управлението на Джордж У. Буш (1989-1993 г), в очите на Запада съветският лидер се превръща в незменим партньор за изграждането на новия световен ред. През януари 1990 г. списание Time го обявява за „мъж на десетилетие­то", а през октомври същата година му е присъдена Нобелова награда за мир. Западните политици подкрепят задържавенот му на власт, защото са убедени, че с всеки друг би им било по-трудно да преговарят.
Международната позиция на Горбачов започва да отслабва, когато политиката му започва да изглежда по-скоро объркана, отколкото целенасочена. В края на 80-те години става ясно, че опитът за партийно налагане на ценностите на западните демокрации в централизираната съветска държава е неуспешен. Либерализацията и гласността постепенно започват да действат срещу целта, за която са въведени. Развититето на  процеса на „перестройка” показва, че има ог­ромно несъответствие между планове и реалност, а и силата на противо­речията, освободена в резултат дори на малките реформи, е зашеметява­ща. На практика финансовата по­литика на правителството довежда до бюджетен дефицит и инфлация. Така положението допълнително се влошава. Съветската държава остава трайно зависима от чуждестранен внос, участието ѝ в световния обществен продукт спада на 14.7 % и в края на десетилетието тя вече не е втората икономическа сила в света. Мястото ѝ постепенно заема Япония, постигнала високи темпове на нарастване на производството, поддържайки модерни технологии[9].
            Когато на 19 август 1991 г. срещу Горбачов е извършен опит за преврат, ръководителите на западните демокрации все още се обявяват в негова защита, както и в защита на конституционния ред в Съветския съюз. Но съветският лидер вече е доказал, че не е в състояние да контролира стра­ната си и нейните граждани и постепенно престава да бъде удобен за западните интересите. Пет месеца по-късно на 25 декември 1991 г. той е принуден да подаде оставка от своите вътрешнополитически опоненти. Тогава Западът застава на страната на новия руски президент Борис Елцин[10]. 
               СССР прекратява официално своето съществуване като субект на международното право и геополитическа реалност на 8 декември 1991 г. с подписването на споразумението за създаване на Общността на независимите държави (ОНД).[11] Междувременно се саморазпускат и основните структури на източноевропейската интеграция ОВД и СИВ. Анализът на геополитическото и геостратегическото състояние на света в началото на ХХI век[12] дава нагледна представа за мащабите на промяната, която настъпва през 1991 г. В геостратегически аспект Русия намалява територията си от 1/6 до 1/7 от земната суша, като загубва 1 милион кв.км чисто руски земи, включително ядрения изпитателен център в Семипалатинск и космодрума в Байконур. Без Каспийския регион и Централноазиатските републики Русия губи и промишлените предприятия, евакуирани от европейската територия на СССР през Втората световна война. В геополитически аспект съветската държава се преобразува в руска, загубвайки всички бивши съюзни републики, които образуват самостоятелни държави. Съвременна Русия престава да бъде свръхдържава. Тя остава само голяма, велика страна, наред с много други в света.
Съветският съюз съществува 74 години. В своята история многомилионното и многонационалното му население преживява революция, гражданска война, чуждестранна интервенция, тоталитарен, авторитарен и командно-административен режим, отечествена война, икономически подем и застой, за да се стигне до опити за преустройство и окончателно разпадане. Преданите комунисти, свързаните с тях кръгове и многобройните наблюдатели и анализатори интерпретират съветската история като последователна и стабилна, поднасяйки я на западните нации като такава, независимо дали става дума за тържественото обявяване на НЕП, войната и победата над Германия и Япония, смъртта на Сталин или доминиращото влияние на Хрушчов. Макар че никое от тези различни събития не става решителна повратна точка в историята, те влизат в рамките, в които много хора, както на Запад, така и на Изток приветстват либерализацията и гласността: СССР ще се присъедини към демократичните държави като важен партньор и вероятно ще има какво да предложи. Много малко са тези, които очакват срив и разруха[13].
            Въпросът защо се проваля «перестойката» в СССР и защо нейният провал предизвиква политически разпад, е може би един от най-често задаваните в историческата наука. Според Хенри Кисинджър идеите на Михаил Горбачов и неговия екип се нуждаят от време, за да изкристализират и да се реализират на практика. Именно липсата на време, в съчетание със западния натиск и стремежа да се наваксат пропуските и да се «догонят» държавите от Запада в тяхното военно, икономическо и политическо развитие, очертава още по-ясно проблемите на съветското общество и дълго натрупваното напрежение излиза извън контрол. Към това се прибавя и фактът, че на Горбачов му липсват сигурни вътрешнополитически поддръжници. В стремежа да обнови и модернизира СССР, той изправя срещу себе си разклонената мрежа от запазени номенклатурни интереси, без да съумее да привлече нови съюзници, тъй като не може да предложи същинска алтерна­тива на централизираната държавна система[14]. Разчитайки предимно на идеологията, в условията на технологична революция и консуматорска прагматичност в края на ХХ век, изправен пред необходимостта да търси западна икономическа, а и политическа подкрепа, той е принуден да се откаже от традиционните партийни постулати, без да има с какво да ги замени. Това предопределя съдбата на Съветския съюз, на Източния блок и на самото световно социалистическо движение.
Днес продължава научният спор относно това, доколко политиката на натиск, възприета от страна на САЩ и държавите от Западна Европа, разглеждана като геополитически фактор със самостоятелно влияние, има решаващ принос за конкретното развитие на събитията на Изток в края на 80-те и самото начало на 90-те години на ХХ век. Тъй като въпросът е най-вече историографски, в настоящото изложение е направен опит за кратко сравнение на някои от по-интересните мнения на западни и руски изследователи на Студената война и съветската „перестройка” в нейния контекст.
В съвременната западна историография съществува т.нар. „триумфалистично” направление. Негови ярки представители са участниците в реалната политика на САЩ, които твърдят, че годините 1989-1991 са били победа („триумф”) на стратегията на „сдържането на комунизма”, провъзгласена от Джордж Кеннан през 1946-1947 г. Сред тях са бившият директор на ЦРУ Робърт Гейтс, президентът Джордж У. Буш, неговият съветник Брент Скаукфорт и Робърт Хътчингс – през разглеждания период член на Съвета по национална сигурност. Те, подобно на Кеннан, поддържат тезата, че въпреки завоеванията, „наследените недъзи” на съветския комунизъм са предизвикали неговото „сриване”. Но в решаващо съчетание с усилията на американската външна политика. Показателен относно последователността на този начин на мислене е цитатът от едно писмо на вицеадмирал Марк Бристъл, върховен комисар на американската дипломатическа мисия в Константинопол, от 1920 г.: „Винаги съм вярвал, че болшевизмът в края на краищата ще се срути под собствената си тежест и че този болшевизъм трябва да бъде заставен да падне под собствената си тежест.”[15]
Според привържениците на „триумфалистичната” теза стемежът на САЩ да потисне опасенията на съветското ръководство относно бързината на промените, съчетан с „тайната политика” и „инициативите” на администрацията на Рейгън между 1981 и 1987 г., създава подходящи военни, икономически, политически и псиологически предпоставки, за да бъде „пречупена съветската империя” и проправен пътят за „победата” на Запада[16]. Така се очертава заключението, че влиянието на Запада като геополитически фактор за разпадането на СССР и Източния блок в резултат на „перестройката” е значително, дори решаващо, като именно то стои в основата на развитието на упадъчните процеси на Изток в края на 80-те години на ХХ век.
            Малко по-нюансирано е мнението на Хенри Кисинджър и Збигнев Бжежински. И двамата автори, макар и от различни гледни точки, са склонни да признаят, че геополитическото влияние на Запада е допълващ фактор, който само допринася за ускореното развитие на отдавна започнали процеси на разпад.
Разсъждавайки върху причините за края на Студената война, Кисинджър се пита дали наистина Съветският съюз е представлявал толкова сериозен противник, за какъвто са го смятали ръководителите на САЩ. Изводът му е интересен, защото поставя акцент не толкова върху решаващата роля на американската политика, водена в продължение на 40 години, колкото върху обективното развитие на събитията. Той дори споделя мнението, че американската външна политика често е била необоснована,  като по този начин даже е забавила съветския крах. Негова е фразата, че не САЩ са спечелили Студената война, а СССР я е загубил. „Ако наистина е имало Студе­на война и тя е била спечелена”, продължава Кисинджър, „победата принадлежи на идеята за демокрация”, която е щяла да надделее, независимо от геостратегическите стъп­ки в конфликта между Изтока и Запада. Но, макар че „демократичната идея обединява съпротивата сре­щу комунизма, тя сама не е в състояние да победи бързо, без провала на кому­нистическата външна политика и в крайна сметка – на комунистическото общество”[17]. Все пак Кисинджър остава в рамките на твърдението, че най-значителната промяна в международното геополитическо статукво е настъпила по време на управлението на Роналд Рейгън, когато Америка с успяла дотолкова да повиши цената на съветските международни ангажименти във военната област, че е принудила Горбачов да прокламира „новото мислене" в опит да отслаби западния стратегически натиск.
От своя страна Збигнев Бжежински подчертава, че „не някаква голяма и монолитна, мобилизираща представа за демокрация подкопава и евентуално лишава комунизма от жизненост”. По-скоро съчетанието от много фактори и недостатъци на самата система „е онова, което кумулативно поражда обстоятелствата, довели до внезапната и изненадващо мирната имплозия на комунизма и като система, и като доктрина”. „Така поражението на комунизма е отчасти – но съвсем отчасти – победа на демократичната идея, на системата на свободния пазар, на религията и на национализма. Всеки от тези елементи наистина играе важна роля, но нито един отделно взет елемент не се оказва решаващ” фактор[18].
Що се отнася до руската историография и мемоаристика, сред авторите и преките участници в събитията през разглеждания период могат да се открият силни обвинения към последния съветски ръководител Михаил Горбачов, че неговата политическа концепция е причинила разпада на СССР, тъй като е била ориентирана да обслужва интересите на Запада и най-вече САЩ. В интервю пред електронното руско издание «Утро», генерал Валентин Варенников, подобно на много свои съвременници, търси причината за разрушаването на системата в предателството на Горбачов, а впоследствие и на Елцин, откривайки в тяхно лице проводници на американското влияние[19].
Безспорно политическите възгледи и действията на Горбачов изиграват огромна роля за крайния разпад на съветската държава и ограничаването на влиянието на социализма като световна масова идеология. В стремежа си да наложи «новото мислене», той е прекалено отворен към възприемане на западните ценности и идеи. Това се оказва пагубно за системата, в която властта и държавните структури се градят въз основа на икономическата автархия, централизацията и консерватизма. Но ролята на «фактора Горбачов»[20] не трябва да се преекспонира. Един от авторите, който се опитва донякъде да излезе от общия тон на нападки срещу последния съветски лидер, е руският историк Димитрий Волкогонов. В своите разсъждения Волкогонов достига до умереното заключение, че не Горбачов разрушава системата, а той просто не пречи на нейното саморазрушаване[21].
Сред икономистите, историците и политолози преобладава мнението, че, рано или късно развитието на СССР е щяло да стигне до момента на икономически упадък и политически разпад, независимо от автора на поредните реформаторски програми[22]. Тази теза донякъде оневинява Горбачов, но е и признание, че влиянието и стремежът към  възприемане на западните ценности и модели е само един от многото разнообразни фактори, които ускоряват съветския упадък. Тя търси причините за упадъка предимно в конкретните обективни обстоятелства и проблеми от вътрешно естество, натрупвани с десетилетия. Григорий Гросман представя цял списък от скрити процеси на деградация на системата и икономически дефекти[23], които започват да се проявяват още от самото създаване на Съветския съюз, но получават гласност едва при управлението на Горбачов. Сред тях са: авторитарният характер на политическия режим, силната централизация на управлението на промишлеността и селското стопанство в съчетание с вече остарялата промишлена структура, разточителството на суровини, неефективното използване на капиталните вложения, огромното военно производство и липсата на лична мотивация у работещите. Изследователите на проблемите на информационното общество Емануел Кастелс и Ема Кисельова допълват тези обобщения с твърдението, че технологичната криза в Съветския съюз е закономерен ре­зултат от характера на държавната система: приоритет на военната сила; политико-идеологически контрол върху информацията от страна на държавата; бюрок­ратични принципи на централно-планираната икономика; изолация от ос­таналата част на света; невъзможност да бъдат модернизирани техноло­гично ключови икономически отрасли и обществото без цялостни измене­ния, тъй като отделните елементи си взаимодействат[24].
Следователно, не толкова политическите действия на западните правителства допринасят за негативния ход на събитията за СССР и за световната социалистическа система. Самият съветски модел на социализъм се оказва неспособен да оцелее на фона на динамиката на глобалното развитие на човечеството и постепенно изчерпва адаптивните си възможности[25].
Всъщност разпадането на СССР е резултат от икономическата стагнация, която създава предпоставки за едновременната остра проява и на други скрити проблеми. Но многоаспектният натиск, предприет от администрацията на президента Роналд Рейгън, спомага за ускоряването на посочения процес. Въздействието на целенасочената политика на Запада има съществен принос за оформянето на пълната картина на причините и обстоятелствата, довели до мащабната геополитическа промяна от началото на 90-те години на ХХ век. То е от решаващо и все пак не основно значение за разрушаването на световната социалистическа система. Ролята му за крайния резултат от Студената война не е много по-голяма от тази на всеки един от останалите фактори.

[2] Тошкова, В., Дирижираният крах на европейския социалистически  Изток в края на ХХ век, В: Сб. "Проблемът Изток - Запад. Историческа перспектива.", 2003 г., стр. 541
[3] Кисинджър, Х., Дипломацията, С., 1997, стр. 691
[4] Пак там, стр. 673
[5] Пак там, стр. 677
[6] Пак там, стр. 685
[7] Пак там, стр. 687
[8] ДА на МВнР, оп. 44-1, а.е. 11, л. 49-50
[9]  Мирчева, Хр., Съвременна история. Светът в историята на ХХ век, С., 1999 г., стр. 598
[10] Кисинджър, Цит.съч., стр. 690
[11] Мирчева, Хр., Цит.съч., стр. 607-608
[12] Гиндев, Е., Геополитическо и геостратегическо състояние на света в началото на ХХI век, http://www.novovreme.com/article.php?id=734&issueId=64
[13] Рязановски, Н., История на Русия, С., 2008 г., стр. 545
[14] Кисинджър, Х, Цит.съч., стр. 699
[15] Тошкова, В., Цит.съч., стр. 540
[16] Пак там, стр. 541
[17] Кисинджър, Цит.съч., стр.701
[18] Бжежински, Зб., Извън контрол. Глобален безпорядък в навечерието на ХХI век, Изд. „Обсидиан”, С., 1994 г, стр. 71
[22] Рязановски, Н., Цит.съч., стр. 528
[23] Пак там, стр. 540-541
[24] Пак там, стр. 546
[25] Мирчева, Хр., Цит.съч., стр. 609

Няма коментари:

Публикуване на коментар

Абонамент за: Публикации (Atom)