Хронологията на процеса на българската евроинтеграция може да бъде проследена на няколко етапа, всеки от които надгражда предходния. Историята на контактите между България и бъдещия
Европейски съюз започва още в епохата на държавния социализъм. През 70-те и началото на 80-те години на ХХ век са сключени
поредица от т.нар. „секторни” или „технически” споразучения с
Европейската комисия като начин за преодоляване на ограниченията за българския
износ към държавите-членки на Общия пазар на селскостопански продукти,
текстилни стоки и метални изделия. Характерното за този етап е, че официалните
български институции не са ангажирани пряко в осъществяването на отношенията.
По това време България участва м интеграционните структури на Източния блок и
сътрудничеството с тогавашната Европейска икономическа общност (ЕИО) е възможно
единствено на оперативно-експертно равнище по инициатива само на отделни
производствено-стопански предприятия и обединения.
През втората половина на 80-те години, в
контекста на започналото преустройство на системата на държавния
социализъм, постепенно се откриват по-широки възможности за диалог с Брюксел. Живковият
режим установява дипломатически отношения с тогавашната Европейска
икономическа общност (ЕИО) на 9 август 1988 г. Отношенията са установени
непосредствено след подписването на Съвместната декларация за взаимно
признаване на ЕИО и СИВ (Съвета за икономическа взаимопомощ) на 25 юни 1988 г.
Европейската общност проявява готовност да започне веднага преговори с България
за сключване на Спогодба за търговия и търговско-икономическо сътрудничество,
но усложнената политическа обстановка в страната около „възродителния процес”
спира започналите разговори.
След свалянето на Тодор Живков на
партийния пленум от 10 ноември 1989 г. настъпва бързо активизиране на
контактите, в резултат на което на 8 май 1990 г. между България и ЕИО е
подписан окончателният текст на Спогодбата за търговия и
търговско-икономическо сътрудничество. Тя, макар и с ограничено значение,
създава рамките за по-нататъшното развитие на отношенията.
На 17 септември 1990 г. България е
включена в Програма ФАР (PHARE) и започва да получава ежегодна безвъзмездна
финансова и материална помощ от ЕИО за подкрепа на преструктурирането на икономиката
според пазарните принципи. В края на декември същата година 7-то Велико народно събрание приема решение да потвърди желанието на България да стане пълноправен член на Европейските общности.
През следващата 1991 г. обаче, Спогодбата за
търговия и търговско-икономическо сътрудничество много бързо изчерпва своите
възможности, предвид промяната на геоикономическата ситуация, в която попада България,
след разпадането на СИВ. Именно в контекста на официалното обявяване на
разпадането на интеграционните икономически и политически структури на Източния
блок, през есента на 1991 г. Европейската комисия взема решение да
започне преговори с България за сключване на Споразумение за асоцииране
(т.нар. Европейско
споразумение). То е
подписано на 8 март 1993 г. и влиза в сила след ратифицирането му
от Народното събрание на България, Европейския парламент и националните
парламенти на държавите-членки на 1 февруари 1995 г. Към тази дата
Европейската икономическа общност вече е трансформирана в Европейски съюз и са приети допълнителните Копенхагенски критерии за интегриране на страните-кандидатки от бившата
съветска сфера в Източна Европа.
Изпълнението на Европейското споразумение за
асоцииране води до нарастване на стокообмена между България и държавите-членки
на ЕС, както и до по-интензивни контакти и сътрудничество в редица сфери от
областта на икономиката, финансите и културата. Следващият етап в
развитието на отношенията е представянето на официалната молба на България
за пълноправно членство в ЕС по време на Европейския съвет в Мадрид в
средата на декември 1995 г.
Европейският съвет възлага на Европейската комисия да изготви своето
становище върху молбата за членство на България (по това време със статут на
асоцииран член). През пролетта на 1996
г. Комисията представя на българското правителство специален въпросник, който трябва да бъде
попълнен и да послужи за ориентир и подготовка на мнението й. Поставените
въпроси обхващат всички сфери на социално-икономически живот в страната.
През пролетта на следващата 1997 г. въпросникът е
актуализиран, предвид поредната политическа промяна в страната след свалянето
на правителството на Жан Виденов и овладяването на властта от силите на
обединената демократична десница – ОДС. Окончателното
становище на Комисията е представено в средата
на юли 1997 г. Заключението е, че България
не е достатъчно готова да започне преговори за
присъединяване. Мнението на експертите от ЕК е, че страната е на път да изпълни
политическите критерии за членство, но все още няма функционираща пазарна
икономика и няма да успее да се справи с конкурентния натиск в рамките на ЕС в
средносрочна перспектива.
В края на март 1998 г. Министерски съвет приема Национална
стратегия за присъединяване на Република България към ЕС. Година по-късно, през
март 1999 г. се създават
Съветът по
европейска интеграция и тематичните
работни групи за осъществяване на координация на предприсъединителния процес.
През ноември 1988
г. са публикувани първите редовни
доклади на Европейската комисия за напредъка на държавите-кандидатки
за членство през периода юли 1997 – ноември 1998 г. В доклада за България е отбелязано, че страната е постигнала значителен прогрес, но все още не
изпълнява Копенхагенските критерии и затова не е готова да започне преговори. Отчетено е, че в България все още
няма конкурентноспособна икономика, ефективно функционираща държавна администрация.
Фигурират и критики за незачитане на човешките права и правата на малцинствата.
Вторият редовен доклад за напредъка на България в предварителната подготовка за
пълноправно членство излиза в средата на октомври 1999 г. Към констататциите от есента на
предходната година е добавено и още едно
условие – до края на 1999 г. българското правителство да вземе решение за
определяне на приемливи срокове за затваряне на реактори 1-4 на АЕЦ «Козлодуй». Аргументът е, че реакторите са произведени
по остаряла съветска технлогия и затова са потенциално опасни.
Въпросът за извеждането от експлоатация на посочените блокове на АЕЦ
«Козлодуй» е предмет на меморандума, сключен с ЕК на 29 ноември 1999 г. Заявената в него
готовност на България да изпълни условието в ядрения сектор, независимо от
очакваната негативна обществена реакция, дава „зелена светлина” на преговорите
и на 10 декември 1999 г. Европейският съвет
в Хелзинки взима решение да
открие процедурата по присъединяване с България, която е поставена в една
група редом с Латвия, Литва, Словакия, Румъния и Малта.
През януари 2000 г. в специално постановление на
Министреския съвет е определен екип за преговорите. На 15 февруари 2000 г. се провежда първото заседание на Междуправителствената конференция
за присъединяването на България. Тогава преговорите
са открити официално.
През следващите месеци българското правителство представя
своите позиции по отделните преговорни глави. Дискусиите продължават с
променлива интензивност около 4 години – от февруари 2000 г. до юни 2004 г. Още
на 1 декември 2000 г. ускоряването на
евроинтеграционния процес дава и първия важен резултат с решението на Съвета на министрите по правосъдие и вътрешни работи на
ЕС за изваждане на България от
негативния визов списък “Шенген”.
Година по-късно, веднага след като през ноември
2002 г. България получава покана от Северноатлантическия съвет за пълноправно
членство в НАТО, в средата на декември
2002 г. на правителството в София е връчена т.нар. «Пътна карта» за присъединяване и към Европейския съюз. От този
момент нататък развитието на преговорите по линията НАТО-София започва да
обуславя съвсем непосредствено паралелните разговори между българската държава
и европейските политико-икономически институции.
На 26 март 2003 г.
в Брюксел постоянните представители на държавите-членки на НАТО оформят юридически своето съгласие
за приемането на България в организацията като подписват съответните
протоколи към Северноатлантическия договор. Само след около 3 месеца, в средата на юни 2003 г., е определена и крайната дата за приключване
на преговорите България - ЕС. Всички преговорни глави трябва да бъдат
успешно затворени до края на 2004 г.
Това решение е потвърдено и през декември
2003 г., когато е уточнена и
конкретната дата на официалното присъединяването на България към Общността
– 1 януари 2007 г.
От 29 март 2004 г. България става пълноправен член на НАТО.
На този фон отпадат съществуващите дотогава политически пречки и в средата на юни 2004 г. преговорната процедура с ЕС приключва половин година по-рано от предвиденото със затварянето на
последните две глави - „Конкуренция“ и „Други въпроси“. Българската страна
успява да договори едногодишна отсрочка за националните вноските в европейския
бюджет, както и за увеличаване на вече одобрените следприсъединителните финансови
пакети. Положителното отношение на европейските институции е демонстрирано
открито в Рим на 29 октомври 2004 г., когато
министър-председателят Симеон Сакскобургготски и министърът на външните работи Соломон Паси полагат своите
подписи под заключителния протокол за приемането на Европейската
конституция. България все още не може да
подпише самата конституция преди 1 януари 2007 г.
На 13 април 2005 г. Европейският
парламент гласува с
абсолютно мнозинство в подкрепа на подписването
на Договора за присъединяване на
България към ЕС. Гласовете «за» са 522, «против» са 70
депутати, а 69 се въздържат от гласуване. На 25 април 2005 г. на тържествена
церемония в Люксембург България и
Румъния подписват заедно Договори за
присъединяване към Европейския съюз. Договорът за България е подписан от
българска страна от президента Георги Първанов,
министър-председателя Симеон Сакскобургготски, министъра на външните работи Соломон Паси и министъра по
европейските въпроси Меглена Кунева. Договорът влиза в сила от 1 януари 2007 г.
Пречките в процеса на българската евроинтеграция на всички негови етапи са
предимно политически, като икономическите показатели и критерии се използват
по-скоро за прикриване на резервите, респективно, на българските правителства
или на институциите на ЕС.
Динамиката на развитието на българския евроинтеграционен процес зависи
непосредствено от протичащите паралелно процеси на разпадане на Източния блок в
началото на 90-те години на ХХ век, както и от спецификата на последвалото
постсоциалистическо преструктуриране на икономическата и политическа система в България.
След есента на 2002 г. динамиката на преговорите за присъединяването на
България към ЕС се определя почти изцяло от скоростта на развитието на диалога
между България и структурите на НАТО.
В годините
на прехода членството в ЕС се пропагандира като основен национален приоритет от
всички български правителства, независимо от тяхната политическа окраска.
Каузата за присъединяването на България към западноевропейското интеграционно
пространство придобива широка обществена популярност. Българите очакват, че
членството в ЕС ще създаде нови пазарни възможности и ще повиши интереса на
чуждестранните инвеститори към страната. Надеждите за мащабна икономическа и
финансова подкрепа и за бързо повишаване на масовия жизнен стандарт компесират
потенциалния негативен ефект от неизбежното ограничаване на националния
суверенитет и нарастването на пазарната конкуренция. Независимо от степента, в
която всички тези очаквания са (или не са) осъществени, членството в ЕС е безалтернативно
в геополитическия контекст на епохата на българския постсоциализъм.
Няма коментари:
Публикуване на коментар