История и политика: Концепцията за прозападна външнополитическа преориентация на старта на прехода. Вижданията на управляващата левица срещу възгледите на дясната опозиция в периода 1990-1991 г.

В началото на 90-те години на ХХ век българската държава, която в условията на междублоковата конфронтация на Студената война години наред се бори, с променлив и нетраен успех, за постигането на международно признание, се оказва в съвършено променена ситуация. След отдръпването на СССР въпросът за намиренето на алтернативни решения на множеството въпроси, свързани с икономическото и научно-техническо и политическо сътрудничество, са поставени в новия контекст на ускореното радикално трансформиране на системата на държавния социализъм във функционираща пазарна икономика по западен образец, а и в съзвучие с тенденциите, задавани от по-напредналите в тази сфера централноевропейски съюзници от Източния блок Полша, Унгария и Чехословакия. Още в краткия период, обект на това изследване, „дневният ред” на контактите със Запада е допълнен и с още належащи сложни теми, възникнали като последица от постепенното разпадане на източноевропейския интеграционен модел. Става дума не само за необходимостта да осигури съдействието на влиятелните западни държави за изграждането на възродените институции на парламентарната демокрация в България, но и нуждата от намиране на надеждни външни гаранции за националната сигурност на страната, предвид очакваното скорошно разпадане на Организацията на Варшавския договор в условията на поява на нови конфликтни точки в традиционно проблемния откъм етнически взаимоотношения Балканския регион.

Тази статия проследява еволюцията на концепцията за българското отваряне към Запада на старта на прехода в началото на 90-те години на ХХ век, който, в зависимост от вътрешнополитическото развитие на събитията в държавата, може да се раздели на няколко етапа, въз основа на вътрешните и външни фактори, оказващи непосредствено влияние върху процеса на формулиране на новите приоритети в българска международна политика. Така, първият етап обхваща времето от свалянето на Тодор Живков от висшите постове в партията и държавата с решението на пленума от 10 ноември 1989 г. до свикването на първия плуралистичен парламент през юни 1990 г. Събитията, които очертават хронологическите рамки на втория етап, са: провеждането на първите плуралистични избори през юни 1990 г., разформироването на двете основни структури на източноевропейската социалистическа интеграция - Организацията на Варшавския договор и Съвета за икономическа взаимопомощ през лятото на 1991 г. и приемането на новата Конституция на България на 12 юли 1991 г. Развитието на концепцията за преориентация е проследено и до края на 1991 г., тъй като именно в този относително кратък отрязък от време се извършва решителният «завой към Запада» след като през ноември 1991 г. власття в държавата е поета от първото изцяло дясно правителство на прехода. За горна хронологична граница е избрано саморазпускането на СССР, тъй като именно изчезването на източния глобален геополитически полюс маркира за България, а и за цяла Източна Европа, финала на един цялостен цикъл от външнополитически отношения, започнал още след края на Втората световна война.

Необходимостта да се търси отговор на въпроса за «пътя на България» след 1989 г. още в самото начало на демократичните преобразования придава определена специфика на "българския случай". По това време в повечето източноевропейски държави въпросът изглежда решен: колкото е възможно по-бързо на Запад, връщане към исконната европейска принадлежност, скъсване на всички връзки с "азиатския Изток^”. Може би ще прозвучи парадоксално от съвременна гледна точка, но съгласно фактите и наличната информация в запазените достъпни документи, последните години от своето тоталитарно управление Тодор Живков също е убеден, че е открил верния път за България чрез постепенно активизиране на икономическите отношения с «капиталистическия» Запад като „тактическата алтернатива” на обтегнатите отношения със СССР.[i] Но непосредствено след смяната на властта на 10 ноември 1989 г. на старта на прехода, очевидно, нещата стоят малко по-различно. Немалка част от населението, в това число значителни слоеве от интелигенцията, не са убедени, че внезапната и тотална преориентация от СССР към САЩ отговаря на интересите на сстраната и е наложителна от потребностите на демократичното развитие.

Първият месец след 10 ноември е решителен за посоката на преобразованията. Тогава, се оформят двете основни тенденции за следващите години. Едната, господстваща поради монополното си положение в държавната, в политическата и в икономическата власт, може да се нарече „перестроечна” - за умерени еволюционни промени. Нейни представители и проводници стават хората от бившето близко обкръжение на Тодор Живков, които стоят в основата на вътрешнопартийния преврат от 10 ноември 1989 г. Това са бившият министър на външните работи Петър Младенов, министърът на външноикономическите връзки в периода Андрей Луканов, министърът на отбраната Добри Джуров, министър-председателят Георги Атанасов. Фактът, че именно те поставят началото на преобразованията в България като членове на висшето партийно и държавно ръководство, създава условия за приемственост, но и не предполага радикална промяна във възгледите на новите управляващи, култивирани според идеологическите постановки на стария режим. Всъщност, съгласно собствената версия Петър Младенов - основното действащо лице в пленума, който излиза с решението за сваляне от власт на Тодор Живков, датата 10 ноември 1989 г. изобщо не е била замисляна като повратен момент за цялостното развитие на държавата, както се оказва впоследствие. Напротив, действията на самия Петър Младенов и неговите партийни другари целят по-скоро една умерена реформа, която в никакъв случай не предполага радикална смяна на системата. Те виждат демократизацията като либерализация на режима в определени рамки, като реабилитация на репресираните, но са много далеч от мисълта за отказ от ръководната роля на БКП, за промяна на икономическите отношения или за прозападна преориентация във външната политика на всяка цена[ii]. Освен това новите български управляващи нямат намерение да късат отношенията с Москва. Дори, напротив, много обстоятелства водят до заключението, че Живков е свален, за да се съхранят добрите връзки. Ето как Петър Младенов, който от 17 ноември 1989 г. е новият държавен глава на България, очертава контурите на българската международна политика по време на среща, проведена в Министерството на външните работи на 22 ноември 1989 г.: посветена на мира, на развитието на дружбата и сътрудничеството с приятелските социалистически страни, на сътрудничество с всички балкански страни и народи, на разбирателство, основано на взаимната изгода, като политика на отваряне на България към света, към отношения на приятелство и сътрудничество с всички страни и народи. Това, което не е казано, но се подразбира, е деидеологизирането на външната политика. Под това понятие се крие идеята, че междудържавните отношения следва да се освободят от идеологическия товар, който ги обременява и пречи на равноправното развитие на контактите, без стремеж със средствата на пропагандата и агитацията да се подкопава или изменя съществуващият държавен строй.[iii]

Не така разсъждават обаче, в средите на младата дясна опозиция. За новосформирания Съюз на демократичните сили (СДС), създаден по-малко от месец след признаването на политическия плурализъм като обединение на всички, съществуващи към онзи момент дисидентски организации[iv], рязката външнополитическа преориентация към Запада е аксиоматичен императив още от момента на учредяването му на 7 декември 1989 г. Този начин на мислене се основава на факта, че платформата на СДС е изградена на базата на „капиталистически” ценности, които предполагат отхвърляне на тоталитаризма и възприемане западните принципи на пазарна икономика, конкуренция, представителна демокрация. Освен, че привлече в редовете си мнозинството от българските граждани, пострадали пряко или косвено в дестилетията на комунистическото управление (хора от бившите имотни класи, царски офицери и чиновници, бивши легионери и жандармеристи, опозиционери от 40-те години) и техните потомци, в него влязоха и голям брой млади хора, стремящи се към развитие на страната по западен образец. С демонстративната си прозападна ориентация новата бързо укрепваща политическа сила СДС поиска допълнително да подчертае различието си от произточната (просъветска) управляваща БКП. Това беше естествена последица от обстоятелството, че в краткотрайното си преддесетоноемврийско съществуване българското дисидентско движение разчита изцяло на западна духовна, но и материална подкрепа[v]. Ето защо и демостративната привързаност към Запада съжителства по това време с натрупаната антикомунистическа непримиримост и желание за отмъщение в средите на новите десни сили, както и със стремежа към монополизация на демократичния процес и силово неутрализиране на противниците от ляво.

Ключов елемент в процеса на изясняване на отношението към Запада през ранната 1990 г., непосредствено след свалянето на Тодор Живков и неговия едноличен режим, е търсенето на международна легитимност. Този елемент е определящ за формирането на вижданията както на левите управляващи, така и на дясната опозиция. Тук е необходимо да се подчертае, че за първите задачата да се харесат на света обаче, се оказва много по-сложна, тъй като те се явяват неизбежни носители на историческите негативи от предходния период на държавния социализъм. Именно от такава гледна точка следва да се разсъждава върху решението на ЦК на БКП и на Министерския съвет за промяна на курса по националния въпрос чрез отказа от т.нар. „възродителен процес”. То е взето на 29 декември 1989 г. и намира израз във възстановяването на турските имена. Освен, че така националните отношения в страната са поставени по нов начин и е отворен пътят за участие на етническия елемент в политиката, посоченото решение представлява и сериозен опит за подобряване на образа на страната в представите на западното обществено мнение, което се усеща веднага в положителната реакция на САЩ и европейските страни. Важно значение за промяната в акцентите на българската външна политика имат новите документи на управляващата БКП, приети на извънредният XIV Конгрес на БКП, продължил от 30 януари до 2 февруари 1990 г. Тогава партията приема нов програмен документ - Манифест за демократичния социализъм, който обозначава отказа от дотогавашната система, както и новата външнополитическа ориентация на БКП - от съветски социализъм към европейски социалдемократизъм.[vi] Документът предвижда преименуване на партията от комунистическа в социалистическа, осъществено на общопартиен референдум, организиран през март-април 1990 г. Въз основа на тази промяна на идеологията е възприета ориентацията към европейския социалдемократизъм. Утвърдена е също политическата линия на плурализъм и провеждане на демократични парламентарни избори.

Организирането на „свободен и честен” избирателски вот е главното условие, което Западът поставя пред България, за да признае новото й ляво правителство с министър-председател Андрей Луканов, поело властта на 8 февруари 1990 г.[vii] Доказателства в потвърждение на това заключение се съдържат в информацията от проведените в София срещи на държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър, както и за тези на неговия помощник Ричард Шифтър, проведени, съответно, през февруари и април 1990 г. В своя доклад от посещението в българската столица Бейкър е категоричен: „Ние няма да направим нищо повече от даване на хуманитарна помощ за България и Румъния, докато те не изпълнят обещанията си да проведат свободни и честни избори".[viii]

Резервираното отношение на Вашингтон към управляващата в България левица е потвърдено и от западноевропейските политици. Парадоксално е обстоятелството, че непосредствено след смяната на властта на 10 ноември 1989 г. няколко държави в Западна Европа въвеждат допълнителни ограничения в своите двустранни контакти с новото българско правителство. Поради опасения от засилен емиграционен поток, до края на ноември 1989 г. Кралство Норвегия и Република Австрия частично прекратяват действието на спогодбата за безвизов режим, Кралство Швеция денонсира едностранно, а Кралство Дания прекратява за неопределен срок действието на сключените между него и България спогодби за премахване на визовия режим. На 30 ноември 1989 г. и Република Финландия едностранно прекрати безвизовия режим. Очевидното политическо противоречие показва само липсата на доверие в способността на новите управляващи в София да осъществят успешно пропагандираната демократизацията страната.[ix]

Посочените рестриктивни мерки и критичният тон спрямо правителството на Андрей Луканов контрастират отчетливо с неприкритата западна подкрепа за дясната опозиция. Тя е демонстрирана по време на посещението в САЩ на делегацията на СДС, водена от тогавашния лидер десния съюз и бъдещ президент на страната д-р Желю Желев, през май 1990 г.[x] и става още по-недвусмислена след обявяването на резултатите от изборите от 10-17 юни 1990 г.[xi] Противно на очакванията в средите на загубилия надпреварата за вота на избирателите СДС, чуждестранните наблюдатели потвърждават победата на левицата, макар и с известни забележки и дъмнения относно стриктното спазване на процедурата[xii]. Но позицията на СДС дава основание на говорителката на Държавния департамент на САЩ Маргарет Татуайлър да изрази съмнение в усилията на правителството да осигури демократични избори.[xiii] Така външният фактор в лицето на САЩ без колебание заема определена страна в политическата борба в България в полза на дясната опозиция. Това се превръща в допълнителен стимул на опозицията да оспорва изборните резултати и изобщо всяко нежелано от нея развитие чрез натиск от улицата.[xiv]

През лятото на 1990 г. в обстановка на гражданско неподчинение започва работа новият български парламент, в който за пръв път след повече от 40 години има парламентарна опозиция. Сформирано е ново ляво правителство – второто с министър-председател Андрей Луканов, чиято неотложна основна задача е да разработи проект на концепция за прехода, включително за международните приоритети на страната.

Всъщност, първият опит за съставяне на правителствена програма за целите, начина и механизмите на осъществяване на външната политика е осъществен отново от екипа на Луканов още в началото на 1990 г. Основен външнополитически лайтмотив в представената на 8 февруари 1990 г. пред Народното събрание Правителствена декларация[xv] е запазването на доверието на западните кредитори. Изрично се подчертава, че „тяхната подкрепа и сътрудничество е една от важните предпоставки за запазване на икономическата стабилност, на социалното спокойствие и за успешното протичане на процеса на демократизация във всички сфери на обществото”[xvi]. За постигането на тази цел, правителството си поставя като първостепенен приоритет стимулирането на износа срещу конвертируема валута. Що се отнася до геополитическите измерения на настъпилите в глобален мащаб идеологически промени, в декларацията се отчитат „новите международни обстоятелства”, при което се подчертава ясно, че България ще продължи да „отдава дължимото” на традиционните съюзнически връзки и сътрудничество в рамките на ОВД и СИВ, както и със СССР в променената рамка на контактите Изток-Запад[xvii]. На този фон обаче, е отделено специално внимание на новото значение на въпроса за българското приобщаване към обединяваща се Европа. В духа на възприетия принцип България да бъде отворена към „всичко полезно и ценно, което ражда съвременната цивилизация”, независимо от коя географска посока идва то и без всякакви предразсъдъци[xviii], в документа изрично е заявен интересът на страната към асоцииране с ЕИО. С обещанието „да проучи” идеята, но без да заема конкертна позиция по този проблем на дадения етап, правителството декларира своята принципна готовност за интегриране на българското стопанство в световната икономическа система чрез осигуряването на „пълноценно участие” на страната в „многостранното регулиране” на международния икономически живот.

Във връзка с това българската дипломация получава приоритетната задача да активизира разговорите по присъединяването към ГАТТ[xix], както и да предприеме необходимите стъпки за приобщаване в Международния валутен фонд (МВФ) и Световната банка за възстановяване и развитие[xx].

Очертаните в Правителствената декларация от февруари 1990 г. външнополитически приоритети са доразвити през есента на същата година в друг програмен документ, вече на втория кабинет на Луканов, който може да се определи като сериозна заявка да бъде цялостна концепция за външната политика на постсоциалистическа България. На 10 октомври 1990 г., само около месец преди правителството да подаде оставка, пред заседаващото тогава Седмо Велико Народно събрание[xxi] е представена Програма за по-нататъшнта демократизация на обществото и ускоряване на прехода към пазарна икономика. В програмата е включен отделен раздел „Външна политика и национална сигурност”, където като основна цел на правителството е посочено „осигуряването на възможно по-благоприятни външни условия за изграждането на демократично гражданско общество в България”[xxii]. В тази връзка са дефинирани и принципните външнополитически приоритети – „широко отваряне” към света, активизиране на сътрудничеството с високо развитите индустриални страни, интугриране със съществуващите и изграждащите се европейски икономически и политически структури, приобщаване към световните търговски и финансови институции. Изрично се подчертава, че ще се работи активно за осигуряването на „надеждни гаранции” за националната сигурност на страната „по всички възможни начини”[xxiii]. Що се отнася до проблема с намирането на баланса между декларираната принципна преориентация към Запада и поддържането на съществуващите интеграционни връзки в рамките на Източния блок, в програмата е използвана широка формула – отчитайки националните интереси на страната, правителството ще насочи дипломатическите си усилия в западноевропейското направление, но при „запазване на всичко ценно и необходимо” от отношенията с традиционните български външни партньори „в други региони” на света, включително със съюзниците по линия на СИВ и ОВД, както и с балканските съседи. Отново се подчертава, че, с оглед осигуряването на неприкосновеността на българската териториялна цялост и национален суверенитет, държавата ще търси нови подходящи международни политически и военни гаранции във всички направления, като се стреми към „баланс на отношенията” със СССР, САЩ, Западна Европа, балканските и източноевропейските страни, НАТО и ОВД[xxiv].

Краткият анализ на еволюцията на новата концепция за българската външната политика по време на кабинетите на Андрей Луканов свидетелства, че в нея няма ясно определени акценти. Това бе закономерно: политическите сили тепърва излизаха на външната сцена, страната все още се ориентираше в прехода към демокрация. Новата външнополитическа концепция на България предстои да се изгражда, въпреки че основните й насоки започват да се очертават.

В края на 1990 г. се стига до поредната стъпка в оттеглянето на БСП от властта - партията е принудена да се откаже и от министър-председателския пост. На 29 ноември Андрей Луканов подава оставка под натиска на улицата и на стачната вълна.[xxv] Следващият кабинет на Димитър Попов (декември 1990 – декември 1991 г.) е съставен в резултат на компромис между основните политически сили и става първото коалиционно правителство на прехода. С неговото формиране разпределението на тритеключови поста добива следния вид: СДС – президент; безпартиен – премиер; БСП – председател на НС. Българската социалистическа партия, владееща първоначално и трите поста, остава само с един и то най-формалния. Постепенното оттегляне на БСП от властта е израз на нейния комплекс за нелегитимност, страх от истинска държавническа отговорност, както и неспособност, в крайна сметка, да дефинира солидна външна и вътрешнополитическа стратегия[xxvi].

Склонноста на левицата към политически компромиси е възприета от дясно като слабост, която е повод за проява на повишено самочувствие от страна СДС. Използвайки процедурните възможности и сравнително тромави механизми на коалиционното управление, десният съюз, който успява да лансира като втори заместник-министър-председател депутата от Седмото Велико народно събрание Димитър Луджев, засилва натиска за налагане на своите радикални реформаторски виждания, включително в сферата на външните отношения. Към есента на 1990 г. като официален изразител на идеите на десните се утвърждава президентът д-р Желю Желев. Избран на 1 август 1990 г. от Великото народно събрание с гласовете както на опозицията, така и на БСП[xxvii], още с първите си изяви зад граница Желев демонстрира намерението на десницата за скорошно осъществяване на решителен външнополитически завой в западна посока.[xxviii]

От позициите учен д-р Желев се опитва да обоснове тезата за неизбежната необходимост от рязък външнополитически завой към Запада чрез приобщаване към структурите на Организацията на Северноатлантическия договор като израз на философската интерпретация за "иматнентната теология на Европа" (по думите на Едмунд Хусерл[xxix]), в противовес на „военно-картографската сигурност на руснака Громико”.[xxx] Думите на Желев трябва да се звучали доста актуално в обстановката на масова еуфория от наблюдаваната глобална геополитически трансформации в началото на 90-те години на века. От средата на 1990 г. става ясно, че Варшавският договор като източноевропейски военнополитически съюз, предназначен да балансира присъствието на НАТО в Западна Европа, е окончателно обречен. Първоначалната идея за трансформацията му от военнополитически само в политически съюз, но тя не просъществува дълго като по-умерен вариант. Политическият смисъл на промените, подкрепяни и насърчавани от Запада, е да се сложи край на "Студената война" чрез пълна и безусловна капитулация на съветския блок. Отмирането на Варшавския договор се разглежда и като епохална военностратегическа победа на Запада, и като еманципиране на Източна Европа от съветското господство. Решение за разпускането на Варшавския договор приема за първи път унгарският парламент на 26 юни 1990 г. Започва разпадането на Източния пакт. В условията на очертаващото се изчезване на блоковото разделение, символизирано от Варшавския договор, освобождаването на България от просъветската геополитическа обвързаност е определено като най-неотложна задача. Именно това е основното послание на речта на Желю Желев пред ООН на през октомври 1990 г.[xxxi] Но отхвърлянето на военно-политическата зависимост на България в рамките на социалистическия интеграционен модел поражда нови опасения за националната сигурност, тъй като тогавашните български политици добре разбират, че за Балканите края на Студената война означава едно – възраждане на позабравените рискове и конфликти на етническа и междусъседска основа, възпирани до момента от ядрения и междублоков паритет.[xxxii]

Въпросът за начина, по който следва да бъдат гарантирани териториалната цялост и държавния суверенитет в променените международни условия, се превръща в тема с първостепенна значимост в обществения дебат в страната още от самото начало на прехода през 90-те години на ХХ век. Десните не спорят, че в политико-икономически аспект, след очакваното разпускане на Съвета за икономическа взаимопомощ[xxxiii], това трябва да стане посредством осъществяването на т.нар. «европейски избор», разбиран като асоцииране към структурите на ЕИО. Ако се проследи накратко развитието на контактите между България и интеграционната общност на западноевропейските държави още от първоначалното установяване на дипломатически диалог през 1988 г. до 1991 г.[xxxiv], а и до края на деседителието, се очертава една картина на относителна приемственост, независимо от вътрешните и външни политически сътресения, в които се оказва въвлечена българската държава в посочения динамичен исторически отрязък. Неслучайно през есента на 1996 г. тогавашният за президент, излъчен от средите на десницата, Петър Стоянов заявява пред дипломатическия корпус, че «европейската идея» е единствената в многоцветния спектър на прехода, която всички партийни централи и правителства в по-голяма или по-малка степен са подкрепяли единодушно[xxxv]. Консенсусът между левицата и десницата обаче, се оказва непостижим по военно-политическия аспект на оформящия се вакуум в сигурността на страната[xxxvi] и по-конкретно по въпроса дали той може и трябва да бъде запълнен чрез евентуалното бъдещо членство на България в НАТО.

До лятото на 1990 г. НАТО не представлява обект на интерес от страна на новите политически сили в България. Всичко започва, когато е взето решението за постепенно «отваряне» на Северноатлантическия съюз към бившите съветски сателити от Източна Европа.

След като през март 1989 г. във Виена, в рамките на СССЕ, е поставено началото на нови преговори между двадесет и трите държави-членки на НАТО и Организацията на Варшавския договор за съкращаване на обикновените въоръжени сили в Европа, през 1990 г. съюзът приема два безпрецедентни исторически документа - т.нар. „Послание от Търнбъри”, договорено в рамките на срещата на външните министри от НАТО в Шотландия през юни 1990 г. и подписаната месец по-късно Лондонска декларация. Това създава необходимите юридически и политически предпоставки за „отваряне” към държавите от съветската сфера. В съответствие с клаузите от Лондонската декларация, в недалечно бъдеще НАТО би следвало да се трансформира в една нова глобална система за международна сигурност. В този контекст към правителствата на СССР и на страните от Централна и Източна Европа е отправено предложение за установяване на редовни дипломатически връзки, както и за цялостно изграждане на нов тип контакти, основани не на деструктивна конфронтация, а на градивно сътрудничеството[xxxvii].

Възможността за установяването на официални контакти с НАТО променя изцяло начина на мислене и на двата полюса на българския политически спектър. През август 1990 г. младият депутат от опозиционния СДС д-р Соломон Паси излиза с изненадваща реч пред Великото народно събрание. В нея той призовава към широка обществена дискусия за приобщаването на България към НАТО в бъдеще. През ноември, точно в навечерието на Парижката среща на СССЕ[xxxviii], е осъществен и първият официален разговор на високо равнище между министъра на външните работи Любен Гоцев и генералния секретар на НАТО Манфред Вьорнер в белгийската столица.[xxxix] Същия месец в щаб-квартирата на НАТО в Брюксел пребивава и българска парламентарна делегация, в която д-р Паси участва редом с депутати, представляващи различни политически фракции на управляващото ляво мнозинство и на дясната опозиция. Впоследствие за разглеждане в парламента е внесен проект на резолюция. В нея подписалите я 135 от общо 400 народни представители предлагат да бъдат иницирани официални консултации с НАТО за присъединяването на България[xl].

На 14 ноември 1990 г., малко преди второто правителство на Андрей Луканов да подаде оставка, група депутати от различни партии (Драгомир Драганов, Юнал Лютфи, Иван Костов, Соломон Паси и др_.) внасят във ВНС проекторешение, поставящо проблема за участие на страната в Североатлантическия съюз. В него се говори за усложняване на международната обстановка във връзка с разпадането на Варшавския договор и за необходимостта от изграждането на надеждна система за колективна сигурност в Европа, осигуряваща гаранции за суверенитета на европейските страни. Идеята на тази формулировка е да се избегне съкращението „НАТО”[xli], но това внася само допълнителна концептуална неяснота по въпроса. Междувременно, Соломон Паси учредява Атлантическия клуб в България. През следващите години клубът изиграва решителна роля за насочването на нагласите на българското общество в полза на про-натовската ориентация[xlii].

Въпросът за двустранните отношения България-НАТО е поставен в нова светлина и на нова плоскост в контекста на окончателното разпускане на Организацията на Варшавския договор. На 31 март 1991 г. са разформировани военните структури на пакта, а действието на политическите е прекратено от 1 юли 1991 г. На този фон темата за евентуалното бъдещо участие в НАТО предизвиква разгорещен обществено-политически дебат, натоварен с твърде пропагандна антисъветска идеология.

Проблемът «НАТО» в българската външна политика допълнително разделя политици и граждани на два лагера, които принципно се припокриват с партийното деление на леви «червени» и десни «сини». Сред първата група са по-умерените привърженици на запазването на статуквото, съответно, противопоставящи се на идеята за приобщаване на България към Северноатлантическия съюз. Тяхната водеща теза е т.нар. „съветска аргументация”, която през периода 1990-1991 г. все още е непосредствена идеологическа поризводна на концепцията за външнополитическия баланс между Изтока и Запада”.[xliii] В този контекст са поставени следните въпроси: ще еволюира ли НАТО от военен блок в структура за общоевропейска сигурност; какви специфични ангажименти може да поеме той към националната сигурност на България; възможно ли е на българска територия да се настанят натовски войски и евентуално ядрено оръжие (медиите напомнят, че за цялото времетраене на Варшавския договор от 1955 до 1991 г. на българска земя не е имало чуждестранно военно присъствие); каква би била цената на евентуално българско участие в НАТО от гледна точка на преоборудването на въоръжените сили и тяхната реорганизация. Над всичко това обаче, доминира политическият въпрос срещу какъв противник НАТО ще брани България, след като международните отношения вече не се регулират от правилата на Студената война и междублоковата конфронтация.

Така, в най-общи рамки, разсъждават привържениците на крайната теза, че разпадането на ОВД би следвало да предполага и едновременно разпускане на НАТО, при условие, че «разведряването» Изток-Запад се разглежда наистина като двустранно измерим глобален процес[xliv]. Не по-малко активен обаче, е отпорът на политическите и професионални среди, пледиращи «за» членството на България в НАТО. Разгърната обосновка на ползата от участието на България в Североатлантическия блок се съдържа в синтезираната няколко години по-късно платформа на председателя на Атлантическия клуб Соломон Паси, според когото политиката на неутралитет е остаряла, докато НАТО е политически «гръбнак» на най-голямото в историята обединение на свободни народи[xlv]. Като цяло, привъжениците на участието на България в НАТО изтъкват няколко предимства, които се очаква страната да получи с евентуалното си присъединяване към организацията. Разбира се, водещо е очакването, че България ефективно ще "изтъргува" балканското си разположение срещу финансови облаги от заинтересованите западни сили. Основна роля играят, разбира се, и съображенията от военностратегическо естество, че България ще модернизира своите въоръжени сили и ще получи пълни гаранции «срещу възможни посегателства от страни, потенциални противници на Северноатлантическия съюз». За да успокояват общественото мнение, привържениците на българското участие в НАТО настояват, че то «няма да бъде насочено против СССР».[xlvi] Изследователската обективност изисква все пак да се отбележи, че каузата „за” НАТО не е изключителен външнополитически приоритет само на десницата. Тя намира привърженици и в средите на левите, сред които за обвързване с трансатлантическите съюзници се обявяват група млади дейци на БСП, повечето заемали висши служби при тоталитарния режим - Филип Боков, Николай Камов и др.[xlvii]

Всички привърженици на приобщаването към организацията на трансатлантическите съюзници по правило и съвсем искрено тръгват от презумпцията, че западният военно-политически блок ще еволюира в близко бъдеще в една ефективно функционираща глобална система за колективна сигурност, съгласно обещанието от Лондонската декларация. Проблемът за отношението към НАТО след разпадането на неговия социалистически контрапункт в лицето на ОВД обаче, е по-дълбок, защото е производен на въпроса за отношението към настъпващото влияние на САЩ след оттдръпването на СССР от източноевропейската орбита.

Краткият анализ на сблъсъка на основните тези и антитези в дебата «за» или «против» обвързването на България с бъдещо участие в НАТО води до заключението, че основен въпрос в започналия процес на изработване на новата външнополитическа концепция на страната в началото на 90-те години на ХХ век все пак остава определянето на отношението към СССР, респективно впоследствие към Руската федерация.[xlviii] С възродените опасения за сигурността на България в началото на новото геополитическо десетилетие могат да се обяснят многобройните контакти на левите управляващи със Съветския съюз още през първите месеци на промените[xlix]. От втората половина на 1990 г., както и през цялата 1991 г., спорът между левицата и десницата относно това дали българското държавно развитие трябва да продължи във все така близка обвързаност с посоката на реформените процеси в СССР или по-скоро да се разграничи в максимална степен от идеите на Горбачовата „перестройка” на практика се оказва ключов за разрешаването на всички останали дискусии по външните предизвикателства, пред които се изправя страната на старта на прехода. През посочения период изходът от този спор, който, освен всичко друго, попада и в контекста на разногласията между БСП и СДС в процеса на изработване на текста на новата демократична Конституция[l], зависи непосредствено от предстоящото решение дали е необходимо да се подновява българо-съветският Договор за дружба, сътрудничество и взаимопомощ от 1967 г.[li] Още през октомври 1990 г., в едно от своите първи интервюта за опозиционния вестник „Демокрация”, президентът д-р Желю Желев заключава, че държавата трябва да се преориентира към следване на „принципите на международното право”, „Европейските структури” и широкото сътрудничество с ООН. Той разглежда Варшавския договор като „политически труп” и се аргументира, че все още съществуващото споразумение за двустранно сътрудничество между България и СССР от 1967 г. е изживяло времето си.[lii] Що се отнася до левите, по принцип те не отхвърлят концепцията за ускорено „отваряне към Запада”, но продължават да се придържат към значително по-внимателния тон по темата за преподреждането на външнополитическите приоритети. Като показателен пример може да се посочи една статия във вестник „Антени”, публикувана в разгара на дискусията относно вероятното включване на нови военни клаузи при евентуалното преподписване на изтичащия българо-съветски Договор за дружба, сътрудничество и взаимопомощ от 1967 г. Статията се появява във вестника на 29 май 1991 г. под заглавието „В основата е нашият национален интерес”. Авторът Любомир Маринов се обявява в защита не само на политическото, но и на военното урегулиране на отношенията със СССР на базата на изцяло нов договор, който да бъде съставен на принципа на равнопоставеността между партньорите София и Москва. Аргументите са познати – не трябва да се разрушава „славянското единство”, още повече, че СССР винаги ще остане „естествен съюзник” на българската държава. Що се отнася до преориентирането към Запада, Маринов е скептичен, настоявайки, че не би следвало България да отхвърля възможността за реална помощ от източна посока, единствено, заради една далечна, неясна и все още изцяло нереална цел каквато към 1991 г. е „интегрирането” в европейските структури за сигурност. Авторът на статията отхвърля мнението на опозицията, че СССР е нестабилен и неподходящ външнополитически партньор, тъй като се намира в криза и представлява различна социалнополитическа система. Според Маринов, независимо от собствените си проблеми, СССР винаги ще остане „велика сила” и затова не трябва да бъде дискредитиран като фактор на външнополитическо влияние.[liii]

Решаваща роля за надделяването на позицията на десните, че старият и вече неактуален договор със СССР не трябва да се подновява, оказва засиленият западен натиск върху коалиционното правителство на Димитър Попов. След като в края на януари 1991 г. САЩ предоставят на България дългоочаквания търговско-икономически статут на «най-облагодетелствана нация»[liv], Вашингтон започва да проявява траен подчертан интерес към случващото се в българската държава, който продължава да се наблюдава до края на 90-те години на века. Днес вече може да се каже, че това не е толкова резултат от признанието за успешното развитие на демократичните реформи, колкото е проява на поредния тактически елемент от по-общата американска стратегия за окончателното и трайно откъсване на страната от орбитата на геополитическо влияние на Москва.[lv] Възникналият казус пред българските политици във връзка с бъдещето на българо-съветския Договор за дружба, сътрудничество и взаимопомощ, който представлява апогея в първоночалната борба за надмощие между лявата тенденция за по-умерено и балансирано «отваряне към Запада» при съхраняване на отношенията с бившия източен геополитически покровител и по-радикалната дясна нагласата за рязък прозападен завой, е първият по-сериозен повод за активна намеса на Вашингтон в началото на прехода. Много показателни за стремежа на Вашингтон да оказва непосредствено, пряко влияние за разрешаването на българския казус в съответствие с дългосрочните американски глобални стратегически интереси, са двете безпрецедентни визити в София на вицепрезидента Дан Куейл и на генералния секретар на НАТО Манфред Вьорнер, осъществени последователно само в рамките на няколко дни, съответно 7 юни 1991 г. и 12-13 юни 1991 г.[lvi]

В крайна сметка окончателното решение за денонсирането на Договора за дружба, сътрудничество и взаимопомощ от 1967 г. е взето от ВНС с гласуването на специален закон. То влиза в сила от 1 август 1991 г., месец след датата на разпускането на политическите структури на Организацията на Варшавския договор. Така България става първата държава в Източна Европа, която се отказва със закон от съюзните си отношения с Москва.[lvii] Много показателно звучи оценката на Оскар Клайът, направена по този повод. Според американския учен и дипломат, никоя друга източноевропейска страна по онова време не е „ухажвала” САЩ „по-прилежно” от България, изостряйки „собственото си положение на несигурност чрез отказа да поднови пакта за сигурност със Съветския съюз».[lviii]

Казусът с подновяването на българо-съветския договор от 1967 г. представлява повратен момент както в развитието на двустранните българо-съветски отношения на старта на прехода, така и в общата еволюция на концепцията за прозападна външнополитическа ориентация. По повод на отказа от подновяване на българо-съветския Договор за дружба, през юли 1991 г. президентът Желю Желев коментира, че в началото на 90-те години българите за първи път имат историческия шанс да се погрижат за своята сигурност независимо от външни фактори в регионален и глобален аспект, тъй като стратегията да се търси подкрепата на една велика сила, „чийто сателит да станем и която, в замяна на нашата лоялност и послушание, ще гарантира нашата национална сигурност”, вече е престанала да бъде валидна[lix]. Отказът от преподписване на договора със СССР е първият ясен сигнал за официалното отхвърляне на просъветския „сателитен синдром” в българската външна политика. Доколко обаче виждането за самостоятелност трябва да се възприема като подход, почиващ на стабилна тактическа основа, е друг въпрос. Развитието на събитията през следващите години ще докаже, че успоредно с освобождаването на геополитическите позиции в Източна Европа от СССР и заемането им от САЩ, в новата постсоциалистическа българска външна политика постепенно се заражда един нов модел на търсене на външен покровител, доста сходен с онзи от предходните десетилетия, но с тази разлика, че погледът на правителствата вече е обърнат на Запад, а не на Изток. Всъщност, през 90-те години именно в това се изразява и самата същност на концепцията за българската външнополитическа преориентация.

Независимо от силния западен натиск върху България през 1991 г., все пак никакви внушения отвън не успяват да дискредитират образа на СССР в българското обществено-политическо съзнание по-сполучливо от управленския провал на самия Михаил Горбачов като лидер на КПСС и ръководител на съветската държава. През лятото на 1991 г., малко след разпускането на двете основни структури на социалистическата интеграция – СИВ и ОВД, светът става свидетел на още едно събитие, оставило необратим отпечатък върху геополитическата еволюция в източната част на европейския континент в началото на 90-те години на ХХ век. Става дума за Августовския пуч в Москва, осъществен на 19-22 август 1991 г., който изграва значима роля в процеса на разпадане на съветската държава и система.[lx]

Августовският пуч в Москва от 1991 г. е опит за отстраняването на Михаил Горбачов от постовете на генерален секретар на КПСС и президент на СССР. Според някои изследователски мнения, той е организиран от несъгласните с политиката на «перестройка» представители на консервативното крило в самата КПСС, но други тълкувания насочват вниманието към десния лидер и президент на Руската съюзна федеративна република (РСФР) Борис Елцин[lxi]. Пучът може да се определи като важен момент от последната година от историята на политическото битие на СССР като единно пространствено формирование, тъй като той представлява пряка реакция най-вече на неуспешната политика по отношение на Прибалтика, където Москва употребява сила в невъзможността си да се справи с нарастващото брожение за национална независимост.[lxii] В този смисъл опитът за преврат срещу Горбачов е предвестник на скорошното разпадане на Съюза на съветските социалистически републики и, възприеман именно от такава гледна точка, неговото позициониране във времето през лятото на 1991 г. на практика потвърждава несъстоятелността на виждането на левите консерватори в България за поддържане на стария тип отношения на тясна обвързаност с Москва. Българската реакция на опита за преврат срещу Михаил Горбачов от 19 август 1991 г. отразява в пълни нюанси разделението между „старото” и „новото” политическо мислене в страната и, в крайна сметка, показва постепенното налагане на вижданията на крайните реформатори относно характера, формата и динамиката на новата прозападна външна политика[lxiii]. Докато от БСП заемат позиция на изчакване на развитието на последиците от събитията в Москва, ръководството на СДС реагира бурно под предлога за наличието на непосредствена заплаха за успешното бъдеще на демократичните реформи. Още на 21 август председателят на Националния координационен съвет на СДС, бъдещият министър-председател Филип Димитров е цитиран в интервю във вестник „Българска армия” с емблематичната реплика, че София никога не трябва да се събужда в онази ситуация, в която се е оказала Москва на 19 август. Димитров използва случая, за да атакува остро своите политически опоненти, все още разчитащи на сътрудничеството със СССР за гарантирането на българската национална сигурност в новите условия. Определяйки режима в съветската държава като способен на всякакви крайности, включително на „смъртоносен авантюризъм”, лидрът на десните е категоричен: търсенето на външни гаранции от една „сгромолясваща се империя” е фатално за България. Според него в бъдещата си външна политика страната би следвало да отдава категоричен първостепенен приоритет на приобщаването към „европейските структури”, като той разбира Европа като „философска и културна общност, в която ориенталският деспотизъм и тоталитарното потисничество” нямат място[lxiv].

Окончателното отхвърляне на съветската зависимост чрез отказа от подновяването на Договора за дружба, сътрудничество и взаимопомощ от 1967 г., опасенията, породени от Августовския пуч в Москва и очертаващото се скорошно разпадане на СССР дават общ тласък на процеса на «отварянето към Запада» в началото на 90-те години на ХХ век. От втората половина на 1991 г. като важен фактор, оказващ определящо влияние в същата посока, се явява и Югославската криза. Разрастването на гражданския конфликт в съседна Югославия дава повод България да настоява за непосредствено съдействие от страна на Европа и САЩ за компенсиране на загубите – политически и икономически, които страната започва търпи, макар и косвено[lxv]. Така, от втората половина на 1991 г., темата за негативното влияние на войната в Югославия започва да пристъства неизменно в дипломатическите разговори както с Вашингтон, така и с представителите на институциите на западноевропейското интеграционно пространство.

Описаните динамични международни събития от лятото на 1991 г. оформят своеобразен «вододел» в процеса на българската прозападна преориентация. В резултат от тези събития се наблюдава видимо укрепване на позициите на СДС в междупартийната борба вътре в страната. То се осъществява успоредно с преминаването на инициативата за «отварянето към Запада» под контрола на десницата. Това се усеща веднага след проведените поредни парламентарни избори от 13 октомври 1991 г. със съставянето на първото правителство на прехода, излъчено изцяло от представители на доскорошната опозиция от средите на «сините» и ДПС.[lxvi] Почти веднага след встъпването си в длъжност, новият министър-председател, десният лидер Филип Димитров, излиза със собствена програма за външната политика, в която емоцията подчертано преобладава над рационалните доводи. Така, според концепцията на правителството на Димитров, основните външнополитически приоритети на България се изчерпват в следното:

- Сближаване и установяване на приятелски отношения с балканските съседи при толерантно отношение и зачитане на суверенитета и на правото на самоопределение на всички държави от региона;

- Намиране на западни гаранции за стабилността на границите и участие в международните институции при разрешаването на конфликти;

- Активност за ускорена европейска и атлантическа интеграция, без всякакви възпиращи условия;

- Самостоятелност при вземане на външнополитически решения и недопускане ничии имперски интереси да диктуват позициите на България.

В тази схема ясно се откроява едни основен акцент - безусловна и ускорена преориентация не просто към Запада, а конкретно към онова геополитическо форимрование, което за целите на политическия анализ може да се нарече трансатлантическо, в което на отношенията със САЩ се отдава подчертано предимство именно като подчертан единствен същински контрапункт на контактите със СССР. Такъв тип мислене се среща за първи път в историята на развитието на концепцията за българската външна политика в началото на прехода от централизираното й координиране в рамките на Доктрината «Брежнев»[lxvii] към прилагането на принципите на либералния плурализъм в международните контакти. Ето защо в случая може да се говори за поява на една нова тенденция в процеса на еволюцията на идеята за прозападна външнополитическа преориентация на страната, която намира израз в нейното теоретично „раздвояване” между т.нар. „американски” (или по-точно „натовски”) и „европейския” път. Контурите на този елемент от модела на българското «отваряне към Запада» се очертават все по-отчетливо през следващите години. Още от самото му възникване спорът в това отношение се води по-дискретно и опосредствано в сравнение с противопоставянето по линията САЩ срещу СССР, като в свързната с него дискусия също могат да се обособят два аспекта. От едната страна все пак остава търсенето на баланс между контактите с геополитическия полюс САЩ и неговото гравитационно западноевропейско пространство, а от другата – необходимостта от откриване на подходящото съотношение между акцентите НАТО – Европейски общности.[lxviii] Обобщението на информацията в наличните и достъпни документи дава основание да се направи заключението, че в периода 1990-1991 г., а и по-късно, в представите на българския управленски елит западноевропейското пространство се идентифицира в много по-голяма степен от геополитическите рамки на Организацията на Северноатлантическия договор, отколкото от политико-икономическите граници на ЕО. Това е основна разлика с концептуалния подход от предходното десетилетие, когато за Тодор Живков и неговия екип сътрудничеството с Европа означава установяване на диалог с институциите на ЕИО, а за участие в НАТО изобщо не може да става дума.[lxix]

Всъщност, въпросът за това къде, в крайна сметка, трябва да бъде поставен акцентът, върху НАТО или върху ЕО, в стремежа на България за приобщаване към западноевропейското пространство излиза на дневен ред още преди дясното правителство на Филип Димитров да поеме властта в държавата през есента на 1991 г. Размиването на тънката граница между отделните аспекти на темата започва още от момента, когато възможността за бъдещото участие на страната в НАТО се открива за първи път през втората половина на предходната 1990 г. Ако се съди по по-късни изказвания и оценки на създателя на Атлантическия клуб в България д-р Соломон Паси, може да се предположи, че още в периода 1990-1991 г. той и неговите идейни сподвижници възприемат разширението на Северноатлантическия съюз на Изток като равносилно на нов "План Маршал за Европа".[lxx] По аналогичен начин и при Филип Димитров ударението пада върху широкото и не конкретно дефинирано „отваряне” към засилено сътрудничество по американското направление, в което някак по подразбиране попадат както междудържавните дипломатически отношения София-Вашингтон, така и започналите разговори с щаб-квартирата на НАТО[lxxi].

Това объркване не е нетипично за общия концептуален хаос по отношение на преподреждането на външнополитическите приоритети на България през 90-те години на ХХ век. То обаче показва съвсем ясно слабия усет на утвърждаващите се във властта десни управляващи за начина, по който би следвало да се води една балансирана външна политика. Без да представлява целенасочена критика, този извод е базиран на по-късните оценки на анализаторите на международното поведение на българската държава през 90-те години, според които външнополитически елит на прехода като цяло не е бил съвсем наясно както със сложността на евроинтеграционната проблематика, така и с процесите, протичащи в самия Североатлантически съюз в конкретния исторически момент. Така се е стигнало до самоцелнии и недобре обосновани заключения по важни международни проблеми, разглеждани през изкривената призма на тяхната изкуствена идеологизация[lxxii].

Още в самото начало на прехода непосредствено след падането на централизирания партийно-политически едноличен режим на Тодор Живков през 1989 г., в България започва един дълъг и сложен процес на кардинално преосмисляне на външнополитическите приоритети. Няколко теми оформят неговото идеологическо ядро, като единствено бъдещото членството в ЕО се възприема като политически императив, който не предизвиква партийно оцветени противоречия. Това е така може би, защото проблемът за приобщаването към ЕО е и единственият, по който все пак може да се говори за някаква политическа приемственост с предходния период на държавния социализъм. Факт е, че българската държава започва постъпките за установяване на отношения с интеграционната общност на западноевропейските държави още през втората половина на 80-те години. За разлика от темата за ЕО обаче, останалите ключови външнополитически проблеми, пред които се изправят новите български управляващи на старта на прехода през 1990-1991 г. – изясняване на новото място на страната в променените геополитически условия в световен мащаб, определянето на отношението към НАТО, необходимостта от намиране на баланса между проамериканското и проевропейското направление в процеса на „отварянето към Запада” - са нови и непознати и, тъй като изискват бързи адекватни решения, предизвикват общ смут сред младия демократично ориентиран български политически елит. Именно споровете по външнополитическите приоритети в значителна степен оформят основите на началното вътрешнополитическо разделение на „леви” и „десни” още в първите години на прехода. Позициите на „левите” отслабват постепенно, успоредно с изтласкването на БСП от ръководните институции на държавната власт, което позволява на „десните” сили, олицетворявани от СДС, да се похвалят към есента на 1991 г. с идеологическа победа, включително по въпросите на международната политика.[lxxiii]

Когато се коментира развитието на концепцията за българската прозападна външнополитическа преориентация в посочения кратък, но изключително наситен със събития и емоции исторически период, не бива да се подценява ролята на т.нар. външен фактор. Въздействието на противоположните влияния отвън, задължаващи по презумпция както „левите”, така и „десните” да се съобразяват с тях, насочва процеса на «отварянето към Запада» и, в крайна сметка предопределя крайното решение с какви темпове ще се осъществява приобщаването към трансатлантическото геополитическо пространство и на какви етапи ще се възприемат „капиталистическите” ценности в хода на трансформацията на старата система на разпадащия се държавен социализъм. В този контекст решаващо е значението на обстоятелството, че през периода 1990-1991 г. идейно-политическите борби в България се провеждат в условията на все още съществуващ Съветския съюз в качеството му на световна свръхдържава. От геополитическа гледна точка това означава, че пространственият баланс на силите на глобално равнище не е нарушен по същество, въпреки обявения през декември 1989 г. в Малта от Джордж Буш (Старши) и Михаил Горбачов формален край на Студената война. Именно с това може да се обясни и внимателния подход на международната арена, възприет от левите правителства на Андрей Луканов (февруари-август 1990 г.; септември 1990 г. - януари 1991 г.), а и от коалиционния кабинет на Димитър Попов (декември 1990 г. - декември 1991 г). Независимо от силната западна подкрепа, десните получават по-широко поле за действие и налагане на своите виждания по отношение на външната политика едва след като Августовският пуч в Москва от 1991 г. дискредитира официално пред света СССР и Михаил Горбачов като негов държавен ръководител.

Може да се направи обобщението, че в динамичната международна среда в началото на 90-те години на ХХ век както левите управляващи, така и десните опозиционери дават своя принос за разработването, поне в първоначални щрихи, на една цялостна концепция за новите насоки и приоритети в българската външна политика, в която на темата за „отварянет към Запада» е отредена водеща роля, поради неизбежната икономическа необходимост. Но проблемът е в твърде резкия идеен преход от значително по-добре обмислената и балансирана външнополитическа платформа на левицата за баланса в отношенията с Изтока и Запада към заредената с преобладаваща над всякакви аргументи емоция програма на първото изцяло дясно правителство на Филип Димитров. През следващите години моделът на отхврълената приемственост се превръща в трайна характеристика в политическия живот на България. Конкретно в сферата на външните контакти това обстоятелство предизвиква задълбочаващи се идейни различия, чиито негативни прояви могат да се проследят под различна форма до самия край на десетилетието.

[i] Опитите за сътрудничество на българската социалистическа държава с капиталистическия Запад са представени за първи път като „тактическа алтернатива” на икономическите отношения в рамките на просъветската интеграционна общност, олицетворявана от Източния блок, на проведеното на 19 февруари 1988 г. заседание на Политбюро на ЦК на БКП. - Протокол от заседанието на Политбюро на ЦК на БКП от 19 февруари 1988 г. - ЦДА, ф. 1Б, оп. 68, а.е. 3379, л. 128. Тодор Живков обяснява по-подробно какво има предвид с идеята за активизиране на икономическото сътрудничество със Запада, по-точно с ЕИО, като „тактическа алтернатива” на вече конкретно възникналите разногласия по въпросите на взаимната търговия със СССР и в рамките на Третата среща Изток-Запад, 24 септември 1988 г., резиденция „Евксиноград“, гр. Варна. Стенографски запис от срещата на Тодор Живков, председател на Държавния съвет на Народна република България, с видни политически и стопански ръководители, представители на деловите среди – участници в Третата среща Изток-Запад, 24 септември 1988 г., резиденция „Евксиноград“. – ЦДА, ф. 1Б, оп. 60, а.е. 410, л. 22-23.

[ii] Няколко години по-късно, вече от позицията на страничен наблюдател, бившият държавен глава Петър Младенов ще определи целите на десетоноемврийския преврат така: „Аз и моите другари искахме да създадем такова общество, което да бъде конкурентноспособно на социално-икономическите разновидности в света. Мислех, че при създаването на новото общество трябва да вземем най-доброто от капитализма и предимствата на социализма”. – Трайков, Б., Превратът 10 ноември 1989 г., С., 1999, 114-115.

[iii] Георгиев, Г., Същност и характерни черти на деидеологизацията на международните отношения, Международни отношения, кн. 10, 1989, 37.

[iv] Втората тенденция, постепенно набираща сили след 10 ноември 1989 г. в българския вътрешнополитически живот, е за бързи и коренни промени, отхвърлящи съществуващата система. Тя може да се определи като революционно-опозиционна. Тя обхваща слаби и малобройни като членски състав, но със значителна популярност дисидентски групи. Те не са еднотипни и най-общо могат да се разделят на две основни крила: некомунистически (антикомунистически) и комунисти-реформатори (антиживковисти). Сред първите попадат членовете на Независимия профсъюз "Подкрепа" (създаден в началото на 1989 г), Независимото дружество за защита правата на човека в България (началото на 1988 г.), Комитета за защита на религиозните права, свободата на съвестта и религиозните ценности (края на 1988 г). С най-голямо влияние сред вторите – комунистите-реформатори - е Клубът в подкрепа на гласността и преустройството, създаден на 3 ноември 1988 г. Встрани от това деление е гражданското екологично движение - Общественият комитет за екологична защита на Русе, възникнал на 8 март 1988 г. и неговото продължение – Независимото сдружение „Екогласност”. Тъй като еколозите си поставят неполитически цели, в редиците им безконфликтно членуват както привърженици на социализма, така и негови противници. – Външната политика на България след 10 ноември 1989 г., Главни вътрешни и международни фактори в началото на демократичните промени. Национален институт за международни изследвания, Фондация „Фридрих Еберт”, С., 1997, 32. Конкретно за създаването на СДС вж. по-подробно в: Спасов, М., Създаването на СДС 1988-1991, С., 2000; Симеонов, П., Голямата промяна 1989-1990 г., С., 1995.

[v] Това е обяснимо, предвид силната западна подкрепа, която още от самото начало на формирането на десницата в края на 80-те години предопределя нейното съществуване и по-нататъшто идеологическо обособяване. В периода 1988-1989 г. започва формирането на българското дисидентско движение. От края на 1989 г. датират някои архивни доказателства за неговото материално и идеологическо подпомагане от старана на Запада и по-конкретно на САЩ. В тази връзка може да се цитира, например, директно обвинение, което заместник-министърът на външните работи Любен Гоцев отправя към участниците в американската делегация на проведената в София Среща по въпросите на опазването на околната среда на държавите-участнички в Съвещанието за сигурност и сътрудничество в Европа (16 октомври до 3 ноември 1989 г). След демонстрацията на дисидентите и разгонването им от милицията в градинката пред сладкарница „Кристал” на 26 октомври 1989 г., българският заместник-министър изразява пред американския посланик Сол Полански недоволство и му обръща внимание относно активната дейност на представители на Посолството на САЩ в София сред неформалните групи в периода на подготовката и провеждането на Екофорума. Гоцев споменава за участието на американски дипломати в събиранията и пресконференциите на тези групи организирани в частни квартири, настоява, че те са давали инструкции за провеждане на мероприятия и дори са поемали конкретни ангажименти, излизащи извън рамките на официалните функции на посолството и неотговарящи на постигнатото относително добро състояние на българо-американските отношения през изминалите няколко години. – ДА на МВнР, оп. 46-4, а. е. 134, л. 131.

[vi] Манифест за демократичен социализъм в България. Политическа декларация. Утвърден на XIV извънреден конгрес на Българската комунистическа партия, 30 януари – 2 февруари 1990 г., Програмно развитие на БСП. Сборник документи (1990-2005). Принципни програмни документи., С., 2008, Център за исторически и политологически изследвания, 11-30; Кандиларов, Е., От „реален” към „демократичен” социализъм. Из зиг-загите на идейното и праграмното развитие на БКП след Втората световна война, Изследвания по история на социализма в България 1944-1989 г., Том 2, Център за исторически и политологически изследвания, С., 2010, 153-157.

[vii] След като на 8 февруари 1990 г. Андрей Луканов е избран от Народното събрание за министър-председател, той оглавява първото еднопартийно правителство на БСП в историята на България. Желанието му за широка коалиция с участието на СДС не се реализира. Дори и сателитният БЗНС отказа своята подкрепа. – Ананиева, Н., Андрей Луканов в парламента, С., 1997, 23-24; Баева, И., БСП на власт и в опозиция в годините на прехода, Изследвания по история на социализма в България. Преходът. Том 3, Център за исторически и политилогически изследвания към ВС на БСП, С., 2011, 256.

[viii] На 10-11 февруари 1990 г. в България пристига държавният секретар на САЩ Джеймс Бейкър. Дотогава България не е удостоявана с посещение на американец с толкова висок ранг. На 10 февруари Бейкър разговаря с държавния глава Петър Младенов и външния министър Бойко Димитров. Според последния, разговорите са засягали проблема за стъпките, които България трябва да предприеме, за да получи членство в МВФ и Световната банка, за позицията на Вашингтон по отношение на членството на България в ГАТТ. Но от отчета на Бейкър за посещението в България, изнесен пред Сенатскатската комисия на 18 април 1990 г., става ясно, че той е поставил пред българското правителство (към което той самият и американската администрация като цяло запазват своите резерви) условието да бъдат организирани и проведин „честни и свободни избори”. По-подробно за безпрецедентната визита на Джеймс Бейкър в София на 10-11 февруари 1990 г.вж. в неговия доклад, изнесен пред Конгреса на 18 април 1990 г.: Baker’s Testimony to House Ways and Means Committee, April 18, 1990 - Clyatt, O.W., Jr., Bularia’s Quest for Security After the Cold War. Washington, 1993, 37-38. За посещението на Шифтър вж.: Radio Free Europe, Report on Eastern Europe, Volume 1, No. 19, May 11, 1990.

[ix] Тази политика на налагане на допълнителни визови ограничения спрямо България веднага след падането на едноличния режим на Тодор Живков е противоречива, защото се оказва, че демократична България изведнъж е загубила предоставените от страна на своите западни партньори предимства, които е притежавала тоталитарната българска държава. - Външната политика на България..., с. 37-38.

[x] Clyatt, Ibid, p. 38; Radio Free Europe, Report on Eastern Europe, Volume 1, No. 21, May 25, 1990.

[xi] Благодарение на смесената мажоритарно-пропорционална система, на проведените на 10-17 юни 1990 г. парламентарни избори БСП получава абсолютно мнозинство - 52,75% от мандатите (211 депутати), СДС - 36% (144 депутати), Движението за права и свободи, - 5,7% (23 депутати) и БЗНС - 4% (16 депутати). – Избори 1990 г. – Национален център за изучаване на общественото мнение, С., 1991 г. Тези резултати изненадват всички – както управляващите леви, така и дясната опозиция, а също и чуждестранните наблюдатели, тъй като за първи път в постсоциалистическа Източна Европа вотът на гражданите е спечелен не от опозицията, а от управлявалата до момента партия. – Външната политика на България..., с. 39; Баева, И., Източна Европа- алтернативите на прехода. Ново време, кн. 3, 1993, 14-22. Основната причина за слабото изборно представяне на десницата е това, че СДС разчита твърде много на външната помощ, което е естествено при неизградените собствени структури и стриктното следване на чуждия опит още от "кръглата маса" (полския модел на вътрешнополитически консенсус между бившите комунисти и дисидентите след „нежната революция”), заседавала в периода 3 януари-15 май 1990 г. - Конкретно за дейността на българската „кръгла маса” вж. в: Кръглата маса. Стенографски протоколи (3 януари-15 май 1990 г.). Фондация «Д-р Желю Желев», С., 1999. В крайна сметка, чуждите модели за масово въздействие и акцентите върху "ужасите от миналото” се оказват неприемливи за много българи. Наред с острия тон на предизборната кампания, който не се оказва по вкуса на мнозинството, още причини следва да се търсят и във факта, че късното българско дисидентство от края на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век така и не успява да открои запомвящи се харизматични личности. – Glenny, M., The Rebirth of History. Eastern Europe in Age of Democracy. Penguin Books, 1993, 164-182; Калинова, Е., Баева, И., Българските преходи 1939-2002, Парадигма, С., 2002, 265.

[xii] Brown, J.F., Surge for Freedom, The End of Communist Rule in Eastern Europe, Duke University Press, Durham and London, 1991, 197.

[xiii] Radio Free Europe, Report on Eastern Europe, Volume 1, No. 25, June 22, 1990, 39.

[xiv] Непризнаването на изборните резултати от страна на СДС става повод за организирането на първото гражданско неподчинени в историята на постсоциалистическа България. То започва със стачка на студентите от СУ „Свети Климент Охридски” и продължава с изграждане на барикади по софийските улици и кръстовища, както и на палатков лагер на площад „Девети септември/Демокрация” (днес „Александър Батенберг”), наречен „Град на истината”. – Калинова, Е., Баева, И., „Българските преходи...”, 266.

[xv] Програмно развитие на БСП. Сборник документи (1990-2005). Програмни документи на социалистическите правителства. Правителствена декларация, изнесена пред Народното събрание на 8 февруари 1990 г. от председателя на Министреския съвет Андрей Луканов, С., 2008, ЦИПИ, 589-598.

[xvi] Програмно развитие на БСП..., 590.

[xvii] Пак там, 595-596.

[xviii] Пак там, 596.

[xix] Преговорите за присъединяването към ГАТТ започват през ноември 1986 г. в рамките на управлението на предходния партийно-политически режим на държавния социализъм. Те са възпрепятствани през втората половина на 80-те години на ХХ века от Вашингтон с аргумента за липсата на съответствие между централизирания български икономически механизъм и принципите на свободната пазарна търговия, залегнали в устава и работните документи на Световното споразумения за търговията и митата. Информация относно двете последователни заседания на Съвета на ГАТТ, съответно на 27 октомври и 6 ноември 1986 г., когато се разглежда българското заявление за официално членство, може да се открие в: ДА на МВнР, оп. 44-4, а.е. 48, л. 63. Последващото развитие на контактите България-ГАТТ е проследено в справката, изготвена във връзка с организирането на третия семинар „България-ГАТТ” на 2 март 1988 г. – ДА на МВнР, оп. 45-13, а.е. 30, л. 23-25.

[xx] Програмно развитие на БСП..., 596.

[xxi] Седмото ВНС се открива във Велико Търново, но заседава в София от 10 юли 1990 г. с председател Николай Тодоров. На 12 юли 1991 г. приема Конституция на Република България, като след това до 2 октомври 1991 г., когато се саморазпуска, продължава да изпълнява функциите на обикновено народно събрание до избирането на нов парламент. - http://bg.wikipedia.org.

[xxii] Програмно развитие на БСП..., 696-702.

[xxiii] Програмно развитие на БСП..., 697.

[xxiv] Програмно развитие на БСП..., 699.

[xxv] Луканов, А., За кризата. С., 1992, 98-104.

[xxvi] Външната политика на България..., 44.

[xxvii] На 6 юли 1990 г. президентът Петър Младенов е принуден да подаде оставка, заради т.нар. "танкова реплика", приписвана му във видеозапис със спорна автентичност, направен по време на опозиционния митинг пред сградата на Народното събрание, проведен на 14 декември 1989 г., за отмяната на чл. 1 от Конституцията, регламентиращ ръководната роля на БКП в обществено-политическия живот. - Калинова, Е., Баева, И., „Българските преходи...”, 266-267; Семерджиев, А., Преживяното не подлежи на обжалване. С., 1999, 387-401.

[xxviii] Изборът на д-р Желев променя съотношението между БСП и СДС във властовите структури, води и до разместване в подредбата на външнополитическите приоритети, а също и до нови нюанси в отношението на главните външни партньори на България. Така е поставено началото на същинската прозападна преориентация в международната политика на страната. – Външната политика на България...., 43.

[xxix] Става дума за германския философ Едмунд Густав Албрехт Хусерл, живял в периода 8 април 1859 г. – 28 април 1938 г.

[xxx] Александров, Е., Българската външна политика след 1990 г. като психологически феномен, Международни отношения, кн. 5-6, 1995.

[xxxi] Желев, Ж., България и НАТО, Слово пред Атлантическия клуб, София, 17 април 1995 г., Международни отношения, кн. 5-6, 1995.

[xxxii] До 1989 г. границите на Европа, определени след края на Втората световна война в Ялта през 1945 г. и потвърдени в Хелзинки през 1975 г, изглеждат окончателни и непроменими. С разпадането на социалистическата система обаче, се възраждат заглушаваните преди това етнически противоречия и сблъсъци. Подклаждани от различни вътрешни и външни интереси, както и от суетенето на Запада пред умножаващите се искания за етническо и национално обособяване в нови самостоятелни държави, те доведоха до пълзящ процес на разпадане на съществували с десетилетия и столетия държавни структури. Ярък пример в това отношение от 1991 г. става Югославия. – „Външната политика на България....”, 42; Баев, Й., Системата за европейска сигурност и Балканите в годините на Студената война, С., 2010, 417.

[xxxiii] Мненията на различни източноевропейски икономисти, отричащи необходимостта от съществуването на СИВ, се появяват към лятото на 1990 г. под влияние на еуфорията около подписването на споразумения за сътрудничество чрез премахване на търговските ограничения между повечето държави от съветската сфера и ЕИО, както и тяхното включване в програмата ФАР. - ДА на МВнР, оп. 46-4, а. е. 127, л. 37; The European Union in a Europe in the throes of change. The end of the Cold War and geopolitical change in Europe. The Eastern Bloc in the throes of change. European Community aid to the former Eastern Bloc - http://www.ena.lu/. Показателно за рязко спадащата заинтересованост от поддържане на социалистическия интеграционен модел в периода 1990-1991 г. става отлагането на 45-тото заседание на Сесията на Съвета за икономическа взаимопомощ и намаляването на бюджета на организацията за 1990 г. - ЦДА, ф. 1Б, оп. 68, а. е. 3781, л. 11. Решението за окончателното саморазпускане на СИВ е взето в Будапеща на неговото 46-то заключително заседание на 28 юни 1991 г.

[xxxiv] През втората половина на 80-те години на ХХ век България предприема конкретни стъпки за активизиране на контактите с ЕИО едва след като на равнище СИВ е взето решение за установяването на официални отношения между двете идеологически противостоящи си интеграционни общности. Отношенията СИВ-ЕИО се превръщат в основен предмет на обсъжданията по време на 127-то заседание на Изпълнителния комитет на СИВ, проведено от 17 до 19 май 1988 г. Тогава от Москва е спусната директива към съюзниците от Изтона Европа да завършат възможно по-скоро процедурата по установяване на дипломатически контакти с ЕИО до края на месез юни 1988 г., предвид предстоящото подписване на обща декларация. България своята вербална нота до Брюксел на 13 юни 1988 г. - Вербална нота на Министерството на външните работи на Народна република България за установяване на официални отношения с Европейските общности. - ДА на МВнР, оп. 45-12, а. е. 104, л. 5. След получаването на ответната нота на Комисията на ЕИО на 9 август 1988 г. в МВнР, процесът приключва от протоколна гледна точка. Свъместната декларацията за взаимното признаване на СИВ и ЕИО е подписана официално на 25 юни 1988 г. в Люксембург. - Совместная Декларация об установлении официальных отношений между Советом экономической взаимопомощи и Европейским экономическим сообществом. – http://docs.cntd.ru/document/1900787. Но сключването на Споразумение за търговия, търговско и икономическо сътрудничество с България се забавя, поради негативния образ на страната в представите на Запада до края на управлението на Тодор Живков. След смяната на режима на държавния социализъм на 10 ноември 1989 г. и обявяването на офицалиня край на Студената война в Малта на 2-3 декември с.г., се създават благоприятни предподставки за подновяване на преговорите София-Брюксел. На 7-9 май 1990 г. в белгийската столица е сключено отдавна подготвяното търговско-икономическо споразумение, подписано от една страна от Андрей Луканов като български премиер, а от друга – от председателя на Съвета на ЕО Дж. Колинс и заместник-председателя на Комисията на Общността Франс Андрийсен. През цялата 1991 г. развитието на контактите с Европейските общности е подчертано динамично. - През април министър-председателят Попов е на посещение в Брюксел, където обсъжда състоянието на контактите България-ЕО с председателя на Комисията Жак Делор. Явно по време на тази среща Димитър Попов получава уверения, че страната му няма да бъде третирана дискриминационно, в сравнение с по-напредналите централноевропейски държави. Разговорът се фокусира около стартирането на процедура за предоставяне на България на статут на асоцииран член, но във форма, която „да не обременява нейната икономика”. - Декласифицирана информация, получена от Брюксел в Посолството на САЩ в София, април 1991 г. – Цитат по Clyatt, Ibid., 67; Radio Free Europe, Report on Eastern Europe, Volume 2, No. 17, April 26, 1991, 27. На 31 юли БТА излиза с официалното събщение, че Европейската комисия възнамерява да започне разговорите по същество за приобщаването на България през втората половина на 1991 г. - „Бяха насрочени разговори за интегриране с ЕО”, БТА София, Емисия за англоговорящите страни, 31 юли 1991 г.

[xxxv] Стоянов, П., Мястото на България в Европа и света, Международни отношения, кн. 3, 1996.

[xxxvi] Според американския учен и дипломат Оскар Клайът, разпускането на структурите на източноевропейския интеграционен модел и окончателното разпадане на СССР като втори полюс на глобално пространствено влияние впоследствие в края на 1991 г., от геополитическа гледна точка, поставя за България началото на нов период на съществуване в условията на „нестабилна независимост”. - Clyatt, Ibid, p. 29.

[xxxvii] Лондонската декларация съдържа предложения за развитие на сътрудничеството с Източна Европа в много и различни форми. Държавните ръководители и други представители на страните от Централна Европа получават покана да посетят Главната квартира на НАТО в Брюксел. Постепенно тези срещи стават регулярни и са постигнати договорености за осъществяването на редовни контакти на дипломатическо равнище. – НАТО. Справочник. Актуализирано издание за България, посветено на петдесет-годишнината на НАТО, със съдействието на Атлантическия клуб в България и Фондация «Отворено общество», С., 2000, 66.

[xxxviii] На тази среща на СССЕ, проведена във френската столица през номври 1990 г., едновременно с подписването на Договора за обикновените въоръжени сили в Европа (ДОВСЕ) и приетата и обнародваната от всички държави-участнички в СССЕ Парижка харта за нова Европа, е подписана и Съвместна декларация между СССР и САЩ (НАТО и ОВД), съдържаща задължение за взаимно ненападение. Така е поставен окончателният край на враждебните отношения и междублоковата конфронтация на Стария конинент. Страните по декларацията потвърждават намерението си да се въздържат от употребата на сила или заплаха със сила срещу териториалната цялост и политическата независимост на която и да е държава, в съответствие с целите и принципите на Устава на ООН и Заключителния акт от Хелзинки. – Пак там,67.

[xxxix] Събщение за срещата между Вьорнер и Гоцев, Радио „София”, 15 ноември 1990.

[xl] След внасянето му за обсъждане в парламента, въпросът за присъединяването на към НАТО е включен в дневния ред на специална работна комисия. След няколко месеца тя излиза с положително решение, което е показателно за наличието на принципен парламентарен консенсус по темата, независимо от разноцветните политически украски. През април 1991 г. комисията приема проект на документ, който да бъде внесен за гласуване в пленарна зала. Впоследствие обаче неговите автори не успяват да доведат докрай процедурата, тъй като по това време цялото внимание на депутатите от Великото народно събрание е съсредоточено върху изработването на новата конституция. – Bulgaria for NATO 2002, Bulgaria’s Way to NATO, Institute for Regional and International Studies, Open Society Foundation Sofia, Sofia, 2002, 325.

[xli] В началото на 90-те години на ХХ век идеята за изграждане на общоевропейска система за колективна сигурност стои в основата на т.нар. «евроатлантизъм». Този термин се оказва изключително удобен ефемизъм за избягване на политически заредената абревиатура «НАТО». Съвсем скоро обаче, неговата употреба става и пречка за по-нататъшното изясняване на отношенията, защото за "евроатлантическа структура" може да се смята и миролюбивото формирование СССЕ. В крайна сметка, именно тази обща формула се приема като единственото нормативно основание за официалната молба за приемане на България в НАТО, връчена в Брюксел от служебното правителство на Стефан Софиянски през февруари 1997 г. – Външната политика на България след 10 ноември 1989 г., Вътрешна борба по въпросите на международната ориентация на България, Национален институт за международни изследвания, Фондация „Фридрих Еберт”, С., 1997, 124.

[xlii] За създаването и дейността на Атлантическия клуб в България вж. по-подробно на следния електронен адрес: http://www.atlantic-club.org/index.php?bg_history.

[xliii] Москва ще заяви конкретно недоволство по отношение на българския курс на ускорено приобщаване към НАТО малко по-късно, след официалното разпадане на СССР в края на 1991 г. и формирането на самостоятелни институции на новата Руска федерация. – Външната политика на България след 10 ноември 1989 г., Вътрешна борба..., 126.

[xliv] По въпроса за евентуалното бъдещо разпускане на НАТО по-конкретни разсъждения могат да се открият, например, в: Пейчев, А., Външна политика на бъдещето, Международни отношения, кн. 3, 1991, 19-25; САЩ и НАТО в обединена Европа, Пак там, 35-46; Боев, И., Общоевропейският процес и националната сигурност на България, Международни отношения, кн. 2, 1991, 53-55; Милков, Н., Северноатлантическият съюз и външната политика на Република България, Международни отношения, кн. 3, 1991, 55-56.

[xlv] Дума, 16 март 1996 г.

[xlvi] Външната политика на България след 10 ноември 1989 г., Вътрешна борба..., с. 129.

[xlvii] Впоследствие, тези личности ще излязат от структурите на БСП, за да сформират през 1997 г. т.нар. „Евролевица”. „Евролевицата” възприе тезата, подкрепяна и от някои военни, че със своето историческо русофилство, като член на НАТО България ще бъде полезна и за северноатлантическия блок, и за руските интереси. - Евролевица, кн. 2, 1997.

[xlviii] Много показателно в това отношение е изказването на близкия до СДС генерал Люцканов, бивш командващ сухопътните сили, който през 1996 г. продължава да настоява, че единствената международна заплаха за сигурността на България идва от Босна и бившия Съветски съюз. - Люцканов, Л., Къде да търсим гаранции за националната сигурност, сп., Международни отношения, кн. 2, 1996.

[xlix] Министърът на външните работи Бойко Димитров и президентът Петър Младенов редовно участваха в срещите на представителите на страните от Варшавския договор – на 4 декември 1989 г. в Москва, на 17 март 1990 г. в Прага. На 5 декември 1989 г. Бойко Димитров се срещна със съветския министър на външните работи Едуард Шевернадзе, като двамата потвърдиха общия подход по основните въпроси на международната политика. На 4 май 1990 г. вече като президент Петър Младенов разговаря по телефона и с Михаил Горбачов. – Външната политика на България..., 42.

[l] Пак там, 59-60; Калинова, Е., Баева, И., „Българските преходи...”, 268-274.

[li] Става дума за подновения на 12 май 1967 г. договор със СССР под същото наименование, сключен на 18 март 1948 г. Съгласно чл. 10 от документа, двадесетгодишният срок на неговото действие може да бъде многократно автоматично удължаван за нов период от пет години, ако нито една от страните не вземе решение до дванадесет месеца предварително за неговото денонсиране. - http://vbox.bg/watch?v=3485094. На този принцип договорът е продължен еднократно през 1987 г. Допълнителният пет-годишен срок изтича на 4 август 1992 г., което означава второ автоматично удължаване, при наличие на съгласие както на СССР, така и на България. Лятото на 1991 г. обаче, изправя Москва пред проблеми, които поставят на съвсем заден план въпроса за българо-съветския договор. Така се оказва, че решението за първи път зависи изключително от депутатите от Народното събрание в София. – Външната политика на България..., 59.

[lii] Мнение на президента Желев относно Варшавския пакт и отношенията със СССР, БТА София, Емисия за англоговорящите страни, 8 октомври 1990 г.

[liii] Маринов, Л., „В основата е нашият национален интерес”, Антени, 29 май 1991, 9.

[liv] На 22 януари 1991 г. президентът Джордж Буш обявява отмяната на търговските ограничения спрямо България, с което пътя към предоставянето на статут на „най-облагодетелствана нация”. Статутът е предоставен със специален закон, внесен за разглеждане в Конгреса на 29 януари 1991 г., след като САЩ отчитат задоволителен напредък процеса на демократизация и осъществяване на правото на свободна емиграция в българската държава. Така е разрешен един от най-сложните проблеми в двустранните българо-американски отношения от времето на Студената война. Законът влиза в сила от юни 1991 г., когато в София отваря врати новото американско търговско представителство. - Radio Free Europe, Report on Eastern Europe, Volume 2, No. 5, February 1, 1991, 42; Radio Free Europe, Report on Eastern Europe, Volume 2, No. 24, June 14, 1991, 39.

[lv] През 90-те години на ХХ век, на фона на динамичните промени в международното геополитическко статукво, САЩ повече от всякога разглеждт отношенията си с постсоциалистическа България от позициите на своята глобална стратегия. По това време Вашингтон има принципен интерес от поддържането на вътрешната и външна стабилност на българската държава и въобще, на Балканите, тъй като имат нужда от сигурен тил за пренасочването на бъдещите си военно-политически операции към региона на Близкия Изток. – Външната политика на България, България в политиката на големите държави..., 146-148; Системная история международных отношений в двух томах. Том второй. События 1945-2003 годов. Москва, 2009, 501.

[lvi] Clyatt, Ibid., 22-24.

[lvii] Калинова, Е., Баева, И., „Българските преходи 1939-2002 г. ”, 273.

[lviii] Clyatt, Ibid., 29.

[lix] Engelbrekt, K., “Redefining National Security in the New Political Environment,” Radio Free Europe Report on Eastern Europe, Vol. 2, No. 30, July 26, 1991.

[lx] Якимова, И., Августовският пуч в СССР през 1991 г. Поглед зад кулисите, С., 2012 г. - http://lib.sudigital.org/record/18924/files/SUDGTL-BOOK-2012-029.pdf, 188-195.

[lxi] Якимова, И., Цит.съч.; Путч. Хроника тревожных дней. Электронная публикация – Русский журнал, 1997, http://old.russ.ru/antolog/1991; Горбачов, М., Августовският преврат. Причини и следствия., С., 1992, 8; Киърън, Р., Кени, Т., Предаденият социализъм. Разрушаването на съветската система. Вътрешни обществено-икономически фактори 1917 – 1991, С., 2006, 313-315.

[lxii] Първите сигнали за дезинтеграция на СССР идват от Прибалтийските държави. От есента на 1988 г. до лятото на 1990 г. парламентите на Естония, Литва, Латвия и Молдова декларират държавен суверенитет. За справяне с положението Москва употребява военна сила, която предизвиква силна негативна международна реакция. На 12 юни 1990 г. и парламентът на Руската съюзна федеративна република приема Декларация за суверенитета на Русия. С учредяването на т.нар. „Конгрес на Руската федерация” за пръв път след дореволюционните месеци на 1917 г. в страната се създава фактическо двувластие. Постепенно се оформят два центъра на държавната власт – лагерът на консервативно настроените сили в КПСС и лагера на „демократите” от създадената през януари 1990 г. „Демократична платформа” в рамките на комунистическата партия, чиито лидер, Борис Елцин, както и нейните членове се ползват с широка обществена подкрепа. Що се отнася до Михаил Горачов, то неговото положение е много по-сложно. През март 1990 г. той е избран за президент на СССР, но този ход по-скоро ускорява разпада на системата, тъй като дава допълнително основание както на „демократите”, така и консервативните сили в КПСС да търсят отговорността за разрастващите се проблеми лично от него. Междувременно националните противоречия обхващат Грузия, Узбекистан, Абхазия, Чечня, Армения и Азербайджан. В опит да овладее обстановката, президентът Горбачов, съвместно с представителите на 9 съветски републики подготвят нов Съюзен договор и сключването на Съюз на суверенните държави. Идеята е СССР да бъде заменен от ново сходно формирование, с оглед по-лесното разрешаване на икономическите и социално-етническите проблеми, без да се допуска разрушаване на съществуващата система. Подписването на новия съюзен договор е предвидено за 20 август 1991 г. Но то е възпрепятствано от несполучливия опит за държавен преврат, придобил популярност в медиите, спомените и политическта терминология като „августовският пуч” от 1991 г. - Мирчева, Хр., Съвременна история. Светът в историята на ХХ век, С., 1999, 601-606.

[lxiii] Пучът в Москва преди 16 години и отражението му в България, http://e-vestnik.bg/1975.

[lxiv] Българска армия, Интервю с Филип Димитров относно ролята на армията, 21 август 1991 г., 1,3.

[lxv] Дългият процес на разпадане на Югославия започва през пролетта на 1990 г., след като дилемата «федерация или самоопределение» е поставена в контекста на организираните избори в Словения и Хърватско през април. Началото на гражданската война идва непосредствено след обявяване независимостта на двете републики на 25 юни 1991 г., но то е посрещнато с предпазливи и неангажиращи заявления в Западна Европа. В среща с югославския и републиканските президенти през май 1991 г. президентът на Комисията на Европейската общност Жак Делор настоява за ненарушаване на вътрешните и международните граници и продължаващ интегритет на Югославската федерация. Съвсем в духа на Заключителния акт от Хелзинки на сесията на Съвета на НАТО в Рим през ноември 1991 г. в заявление по ситуацията в Югославия се отбелязва, че опитите да се променят съществуващите граници чрез употреба на сила или с политика на свършените факти са неприемливи. Междувременно, провалът на българо-румънско-гръцките дипломатически усилия за свикване на общобалканска конференция, която да разгледа Югославския проблем, допълнително налага в българските политически среди виждането, че само Западна Европа и световната общност биха могли да съдействат за успешното разрешаване на възникналата криза на сигурността в региона. Ден след като на 19 септември 1991 г. Радио «София» съобщава за отмяната на предстоящата среща в Атина между министрите на външните работи на балканските държави, от Вашингтон, в рамките на пресконференция, организирана в централата на ООН, президентът д-р Желю призовава ООН и Европейската общност да окажат по-сериозен натиск върху правителството в Белград за прекратяване на конфликта. Презумпцията за подобно заключение се основава върху становището, че Югокризата е неразрешима с ограничените дипломатически средства и влияние на съседните балканските държави и затова се налага да се намесят външни геополитически сили, които да са „освободени от балканските комплекси”. – «Президентът призовава ЕО и ООН да окажат натиск върху Сърбия», София, Радио «Хоризонт», 20 септември 1991; Баев,Й., Системата за европейска сигурност..., 427-428.

[lxvi] През есента на 1991 г. гладната стачка на 39-те „сини” депутати, чиято цел е да осуети приемането на конституцията, изработена с участието на бившите комунисти, поляризира обществото и създава незначителен електорален превес от 1.5 % в полза на СДС. Затова се налага парламентарният баланс да бъде осигурен и правителството да се състави с подкрепата на Движението за права и свободи (ДПС). – Калинова, Е., Баева, И., „Българските преходи...”, 282-283.

[lxvii] По-подробно за Доктрината „Брежнев”, наречена още Доктрина за ограничения суверенитет на съветските съюзници от Източния блок, включително що се отнася до възможността да вземат самостоятелно външнополитически решения, вж. в: Системная история..., 326-328; Горбачев, М., Жизнь и реформы, Книга 2, М., 1995, http://www.gorby.ru/gorbachev/memoirs/, Глава 30. Начало поворота, 2; Горбачев, М., Собрание сочинений, Том № 8, М. Горбачев - Фонд, 2009, 592.

[lxviii] Вътрешна борба по въпросите на международната ориентация на България. Външната политика на България..., 135.

[lxix] В условията на междублокова конфронтация и тясна обвързаност със стриктни координационни механизми на България със структурите на ОВД, контаките с НАТО на практика са невъзможни. През втората половина на 80-те години на века български официални лица имат само далечен досег с представители на Северноатлантическия съюз единствено в рамките на преговорите в глобален формат Изток-Запад по въпросите на разоръжаването. Вж. по-подбробно в: Баев, Й., Повратът в преговорите за европейска сигурност. Системата за европейска сигурност..., 380-406.

[lxx] Дума, 16 март 1996 г.

[lxxi] През 1991 г. НАТО демонстрира обща решимост за активизиране на контактите с държавите от Централна и Източна Европа. Международната активност на НАТО се изразява в размяната на посещения и осъществяването на дипломатически контакти между представители на организацията и официални лица от Централна и Източна Европа, в съответствие с решенията, взети в Лондон от държавните и правителствени ръководители на Северноатлантическата организация. През ноември 1991 г. е приета т.нар. Римска декларация на НАТО, която създава необходимите юридически условия за по-нататъшното институционализиране на тези отношения. Непосредствен резултат от съдържащите се в нея решения става учредяването през декември 1991 г. на Северноатлантическия съвет за сътрудничество (САСС), обединил в нов консултативен форум страните-членки на НАТО и, първоначално, девет държави от Централна и Източна Европа. Датата на неговото учредително събрание е символична – 20 декември 1991 г. или само няколко дни след като СССР прекратява своето съществуване като субект на международното право и геополитическа реалност с подписването на Споразумението за създаване на Общността на независимите държави (ОНД) на 8 декември 1991 г. До края на 1991 г. и през следващата 1992 г., под влиянието на динамичните събития на международната арена - разпадането на СССР, приемането на актуализирана стратегическа концепция на НАТО в Рим, както и вече съвсем директни внушения от някои западни столици, СДС възприема решителен про-натовски курс. Български държавници и общественици (президентът Желев, премиерите Димитър Попов и Филип Димитров, министрите Виктор Вълков и Стоян Ганев и др.) осъществяват различни срещи с ръководни лица от НАТО, преди всичко с генералния секретар Манфред Вьорнер. Присъединяването на България към НАТО обаче, е обявено за конкретна задача на нейната външна политика едва, когато във Вашингтон и Брюксел е взето официално решение за разширяването на НАТО на Изток. Това става чак през зимата на 1993-1994 г. - Bulgaria for NATO 2002,..., 326; Системная история..., 575-576.

[lxxii] По-подробно за това как позицията "за" и "против” НАТО се превръща постепенно повече в белег за самоличност, отколкото в ясна формула за сигурност на България, вж. в: България и НАТО - недовършеният дебат, С.,1997, 15.

[lxxiii] Вж. по-подробно за процеса на постепенното изтласкване на БСП от структурите на висшето държавно управление в периода 1990-1991 г. в: Баева, И., БСП – на власт и в опозиция , 251-271.

История и политика

Няма коментари:

Публикуване на коментар