(Статията
е включена в сборника с материали от конференцията "Кюстендилски
четения: Заговори и преврати в историята", 30 май - 1 юни 2008 г.)
Революция, преврат – така анализаторите и политиците
определят случилото се на 19 август 1991 година в Москва. Независимо от
определението, за милиони хора московските събития стават символ на промени.
Според социологически проучвания през 2007 г., около 40% от запитаните
определят събитията от месец август 1991 г. като борба за власт в най-висшето
ръководство на страната; 13% ги оценяват като победа на демократическата
революция, а 12% се затрудняват да отговорят на поставения въпрос[1].
Предпоставките
Как се стига до опита за преврат от 19 август
1991 г.? Отговорът на този въпрос предполага кратко въведение в политическите
процеси, протичащи в КПСС при управлението на Михаил Горбачов (1985 – 1991 г.).
През 1985 г. Горбачов идва на власт с намерението за
мащабни реформи. Такива са необходими както на СССР, така и на целия Източен
блок. Той лансира идеята за „перестройка”, която включва икономически
преобразувания наред с размразяването на отношенията със Запада. Към 1989 г.
обаче кризата в Източния блок и в СССР е очевидна, а негативните резултати от „перестройката”
започват да се проявяват все по отчетливо. По това време в рамките на КПСС вече
започва да се оформя радикално течение, чиито предтавители се ориентират към
икономически и политически либерализъм и са склонни на някои компромиси по
отношение на тлеещите национални противоречия в Прибалтика, Средна Азия и
Закавказието, които съществуват още от началото на ХХ век. Сред привържениците
на реформите е Борис Елцин, представител на партийната номенклатура, който открито
настоява за многопартийната система[2].
След изборите за народни депутати през пролетта на 1989 г., демократичните сили” в рамките на КПСС се
обособяват в политическа опозиция. В Конгреса на народните депутати, който
започва своята работа през май 1989 г., под ръководството на Андрей
Сахаров и Борис Елцин се оформя т.нар. „Междурегионална
група”, която обхваща 380 от общо 2250-те депутата и призовава за „преход
от тоталитаризъм към демокрация”, за „радикална децентрализация на държавната
собственост” и за „икономическа независимост на отделните републики и райони”[3].
Необходимостта от промени
става особенно належаща, когато общата криза в СССР поражда и първите сигнали за дезинтеграция в прибалтийските държави. От
есента на 1988 г. до лятото на 1990 г. парламентите на Естония, Литва, Латвия и
Молдова декларират държавен суверенитет. На 12 юни 1990 г. и парламентът на
Руската федерация приема Декларация за суверенитета на Русия. С учредяването на
т.нар. „Конгрес на Руската федерация” за пръв път след дореволюционните месеци
на 1917 г. в страната се създава фактическо двувластие[4].
Постепенно се оформят два центъра на държавната власт – лагерът на
консервативно настроените сили в КПСС и лагера на „демократите” от създадената
през януари 1990 г. „Демократична платформа” в рамките на комунистическата
партия, чиито лидер, Борис Елцин, както и нейните членове се ползват с широка
обществена подкрепа. Що се отнася до Михаил Горачов, то неговото положение е
много по-сложно. През март 1990 г. той е избран за президент на СССР, но този
ход по-скоро ускорява разпада на системата, тъй като дава допълнително
основание както на „демократите”, така и консервативните сили в КПСС да търсят
отговорността за разрастващите се проблеми лично от него[5].
Междувременно националните
противоречия обхващат Грузия, Узбекистан, Абхазия, Чечня, Армения и
Азербайджан. В опит да овладее обстановката,
президентът Горбачов, съвместно с представителите на 9 съветски републики
подготвят нов Съюзен договор и сключването на Съюз на суверенните държави. Идеята е СССР да бъде заменен от ново
сходно формирование, с оглед по-лесното разрешаване на икономическите и
социално-етническите проблеми, без да се допуска разрушаване на съществуващата
система. Подписването на новия съюзен договор е предвидено за 20 август 1991 г. Но то е възпрепятствано от
несполучливия опит за държавен преврат, придобил популярност в медиите,
спомените и политическта терминология като „августовският пуч” от 1991 г.
Какво се случи на 19-22 август 1991 г.[6]
За трите августовски дни на 1991 г. е
изписано значително количество спомени, анализи, коментари и разкази. Всичко започва още на 18 август 1991 г. със задържането на президента
на СССР Михаил Горбачов в резиденция “Форос” на Кримския полуостров. При
Горбачов е отиват членове на току-що сформирания Държавен комитет за извънредното положение (от руски език - ГКЧП),
в който влизат вицепрезидентът Генадий Янаев, председателят на министерски
съвет Валентин Павлов, министърът на отбраната Дмитрий Язов, председателят на
КГБ Владимир Крючков, министърът на вътрешните работи Борис Пуго, президентът
на Асоциацията на държавните предприятия Александър Тизяков и др. На Горбачов е
предложено да се оттегли доброволно от поста си като се откаже от заплануваното
за 20 август 1991 г. подписване на новия съюзен договор за сключване на Съюз на
суверенните държави между 9 от републиките, влизащи в състава на СССР. Горбачов
отхвърля предложението.
Рано сутринта на 19 август 1991 г. вицепрезидентът на СССР Генадий Янаев издава указ за отстраняване от длъжност на Михаил
Горбачов, поради "невъзможността да изпълнява служебните
си задължения по здравословни причини" и за въвеждането на извънредно
положение в някои райони на страната за срок от 6 месеца. Рано сутринта на същия
ден Генадий
Янаев разпространява съобщение, че поема функциите на президент
на СССР. Няколко колони танкове тръгват към центъра на Москва.
Към 12.00 часа на 19 август, след като се е барикадирал в руския парламент, президентът
на РСФР Борис Елцин излиза от сградата, покатерва се на танк и призовава
многочисленото множество, събрало се пред парламента, към гражданско
неподчинение. Той определя създаването на ГКЧП като опит за държавен преврат, а
членовете му – за държавни престъпници. От резиденцията в Крим на 20
август с подобна декларация, адресирана до Конгреса на народните депутати, към
обществото се обръща и Горбачов.
От 19 до 21 август масови демонстрации в
защита на идеята за повече демокрация и
либерализъм в управлението на страната обхващат Москва и Санкт Петербург.
Нараства напрежението и в много от съветските републики. На този фон се откроява
личността на Борис Елцин. В своите декларации към протестиращите граждани той успява
да представи случващото се като опит за преврат на консервативните сили в СССР
и така налага свой контрол над сложната обстановка. До края на деня на 21
август отделни армейски части преминават на страната на демонстрантите. Провалът
на пуча става очевиден.
В нощта на 22 август Горбачов се връща в
Москва. Организаторите на несполучливия опит за преврат – Владимир Крючков,
Дмитрий Язов и Александър Тизяков - са арестувани. На сутринта в Кремъл е
арестуван вицепрезидентът на СССР Генадий Янаев, а министърът на вътрешните
работи Борис Пуго е открит прострелян в квартирата си.
По-късно е обявено разпускането на КПСС и
започва разпадът на СССР.
Какво
всъщност представляваше «пучът»
Днес със сигурност може да се твърди, че на 19 август
1991 г. група заговорници –извършват опит за преврат срещу Михаил Горбачов. Опитът
се проваля, но негова пряка последица са разпадането на СССР и възходът на Борис
Елцин и демократичните сили при променената политическа обстановка.
Това не е класически опит за военен преврат[7],
тъй като в него участват лица, заемащи високопоставени постове в съветската
държава. Ето защо някои анализатори говорят за политическа акция, за интрига,
но не и за сериозен стремеж към завземане на властта. Остава въпросът за целта
на интригата. И до днес точен отговор не може да бъде даден. Самото ръководство
на КПСС демонстрира изненада от опита за преврат не по-малко от всички
останали. След време министърът на отбраната Язов твърди: «Нашата конспирация
нямаше план... Ние не бяхме обмислили нищо предварително»[8].
Самият Горбачов категорично отрича да е допринесъл със
свои активни или пасивни действия за организирането на акцията. В множество
интервюта пред руски и чуждестранни медии той обвинява за случилото се
«номенклатурчиците», които се страхуват от перестройката, защото властта се
изплъзва от ръцете им[9].
Липсата на достатъчно ясни сведения води до появата на поне
четири версии[10] за
характера на случилото се на 19-22 август:
- Версия 1 (най-масово разпространената версия): Пучът от 19 август 1991 г. е организиран от твърдолинейните комунисти в КПСС с цел свалянето на Горбачов и затягането на режима на управление в страната.
- Версия 2: Опитът за преврат представлява акция, съгласувана с Михаил Горбачов. Привържениците на тази версия допускат както уговорка общо между превратаджиите и президента на СССР, така и някакво споразумение между президента и само някои от участниците в преврата. Тази теза обаче има един недостатък – тя изхожда от явните демонстрации на политическа неприязън между Горбачов и Елцин и разглежда опита за преврат като коз на президента за сплашване на новопоявилата се «демократична» опозиция. Поведението на Горбачов, както и на Елцин обаче в хода на августовските събития от 1991 г. и впоследствие по-скоро опровергава такава версия.
- Версия 3: Акцията от 19 август 1991 г. е лъжепреврат, организиран от демократичната опозиция с помощта на буферна група от висши политици, които биват жертвани в името на победата на силите на десницата.
- Версия 4: Опитът за преврат е резултат от политическа игра срещу Горбачов и номенклатурните кръгове, поддържащи идеите на «перестройката» при запазването на системата на социализма, организирана от представители на т.нар. «нова номенклатура», в чийто интерес е рухването на съществуващата система и установяването на капиталистически отношения. При такъв сценарий целта е създаването на хаос и нанасяне на удар както срещу Горбачов, така и срещу Елцин, в зависимост от това доколко и в кой момент единият, а впоследствие и другият, престават да бъдат удобни.
Августовският преврат от 1991 г. изиграва ролята на
катализатор на процеса на разпадане на съветската държава и система. През есента на 1991 г. под натиска на демократичната
опозиция и лично на Борис Елцин, генералният секретар на КПСС забранява
партията и нейните структури. КГБ също е разпусната. На 8 декември 1991 г. с
подписването на споразумението за създаване на Общността на независимите
държави (ОНД), СССР като субект на международното право и геополитическа
реалност също прекратява своето съществуване[11].
Но и до момента остава въпросът кой всъщност печели от този
опит за преврат. Може би е най-точно да се посочи, че печелят онези, от чийто
интерес е една радикална и бърза промяна на статуквото. Кои са те – днес все
още не може да се отговори еднозначно.
В интервю пред електронното руско издание «Утро», генерал Валентин
Варенников, подобно на много свои
съвременници, търси причината за разрушаването на системата в предателството
и на Горбачов, и на Елцин, откривайки в тяхно лице проводници на американското
влияние[12]. За Горбачов със сигурност може да се каже, че още от
момента, в който поема властта в КПСС и СССР, той изпада в своеобразна
политическа изолация. Той успява да спечели подкрепата на интелигенцията и на
малка част от партийния апарат. Останалата част се страхува от идеите за
реформи, а дисидентите са на мнение, че Горбачов иска да създаде нов вид
по-ограничен социализъм, но не и демокрация от западен тип.
За Горбачов и неговото време е показателно мнението на
руския историк Димитрий Волкогонов. Според Волкогонов не Горбачов разрушава
системата - той просто не пречи на нейното саморазрушаване[13].
В определен момент Горбачов престава да бъде удобен – както
за консервативния партиен елит, който иска да я запази, така и за
„демократите”, които са готови да жертват СССР в името на конкурентния пазар. Моментът
на отстраняването на Горбачов настъпва, когато на фона на общата криза и
разпадането на основните институции на Източния блок - СИВ и ОВД, „перестройката”
окончателно затъва в омагьосания кръг на широко пропагандираните човешки права
и разоръжаването, вътрешните икономически проблеми и междунационалните
противоречия в рамките на Съюза. Тогава Горбачов е заменен от Елцин.
Политическата кариера на Борис Елцин е бърза и
целенасочена. Привърженик на по-радикалните идеи в средите на КПСС, той официално
напуска КПСС през юли 1990 г. по време на ХХVIII - ия ѝ конгрес.
През юни 1991 г. е избран за Президент на РСФР – пост, учреден през месец април
същата година в резултат на политическа сделка с Горбачов, с която Елцин поема
ангажимента да подкрепи неговия проект за нов Съюзен договор[14].
Както подчертават в своето
изследване, озаглавено «Предаденият социализъм», Роджър Киърън и Томас Кени, Елцин
съумява да прояви находчивост и политическа смелост, които му помагат да
спечели на своя страна както значителна част от работниците, така и много
представители на интелигенцията. Елцин издига оказалото се изключително
популярно знаме на «радикалната перестройка», без да се обвързва със строги
предварителни определения и граници на конкретното ѝ съдържание. Елцин проявява
и все по-засилен интерес към т.нар. «партньори» от западния бизнес, с което
печели и тяхната подкрепа. Именно готовността на Елцин да жертва СССР като
единна общосъюзна държава и да доведе «радикалната реформа» в Русия до логичния
ѝ край – реставрацията на капитализма, го превръща в признат лидер на
контрареволюционните сили както в страната, така и в чужбина[15].
Може да се направи изводът, че социалната база на
«елцинската революция на демократите»[16]
е съчетание на два компонента: стихията на революционния бунт срещу стария
режим и кадровата бюрокрация на същия този стар режим, която бързо се
преориентира към новите условия[17].
В контекста на посоченото, версията за
политическата игра в хода на постепенното трансформиране на висшия
политически елит в СССР от комунистически в капиталистически и разглеждането на
пуча от 19-22 август 1991 г. като пряка проява и средство за ускореното
осъществяване именно на този процес, изглежда най-вероятна[18].
Към 1991 г. презадоволеният
от власт държавен и партиен апарат на СССР, който все още функционира като
„съветски”, започва все повече да клони към преобразуване в капиталистически. Може
би не е случайно, че само около два месеца след преврата от август 1991 г. Робърт
Максуел[19]
– човекът, за когото се смята, че стои зад кулисите на трансферите на милиарди
долари от Русия към западните държави, мистериозно пада от яхтата си, а трупът
му е открит чак след три дни. Трансферът вече е приключил, от партийното
имущество е останала незначителна част, която е национализирана веднага след
овладяването на преврата.
В заключение може да се обобщи, че опитът за преврат от
19 август 1991 г. представлява политически театър, средство за ускоряване хода
на мащабните политически, икономически и социални промени, които в крайна
сметка водят до разпадането на СССР. Интересно е да се отбележи, че, според
социологическите проучвания[20], днес, 17 години след Августовския пуч, около
половината от руснаците не си спомнят водачите му. Но са единодушни, че опитът
за преврат е бил прелюдия към мащабни политически, икономически и социални
промени. В следствие на преврата в една огромна част от света се установяват
нови геополитически отношения, които нямат прецедент. Участниците в анкетите не
са убедени, че политическият завой е бил положителен за Русия. Повечето от тях,
напротив, смятат, че биха живели по-добре при едно по-различно развитие на
Августовските събития.
[1] Пучът
в Москва преди 16 години и отражението му в България, http://e-vestnik.bg/1975
[2] Мирчева,
Хр., Съвременна история. Светът в историята на ХХ век, С., 1999 г., стр.
599-601
[3] Киърън,
Р., Кени, Т., Предаденият социализъм. Разрушаването на съветската система.
Вътрешни обществено-икономически фактори 1917 – 1991, С., 2006, стр. 311
[4] Мирчева,
Хр., Цит. съч., стр. 601
[5] Пак там
[6] По-подробно
описание на събитията от 19-22 август 1991 г. – вж.: Мирчева, Хр., Цит. съч.,
стр. 606-607
[7] Путч.
Хроника тревожных дней. Электронная публикация – Русский журнал, 1997, http://old.russ.ru/antolog/1991
[8] Авторски сайт на Люба Манолова, http://lubamanolova.info/210807-a.html
[9] Горбачов,
М., Августовският преврат. Причини и следствия., С., 1992, с. 8; Мирчева, Хр.,
Цит.съч., с. 606
[10] Путч. Хроника..., http://old.russ.ru/antolog/1991/kurginyn.htm
[11] Мирчева,
Хр., Цит.съч., стр. 607-608
[12] Интервю
с генерал Валентин Варенников, http://ladno.ru/interview/7584.html
[13]
Авторски сайт на Люба Манолова, http://lubamanolova.info/210807-a.html
[14] Киърън, Р., Кени, Т., Цит. съч., стр.313
[15] Пак
там, стр. 314-315
[16] Мирчева,
Хр., Цит. съч., стр. 607
[17] Путч. Хроника..., http://old.russ.ru/antolog/1991/vite.htm
[18] Авторски
сайт на Люба Манолова, http://lubamanolova.info/200807-a.html
[19] Биографична
справка за Робърт Максуел, http://bg.wikipedia.org/
Няма коментари:
Публикуване на коментар