Революционният водач

(ученическо есе)

 

Развитието на събитията в революционна Франция през целия период от избухването на първите искри на революцията през 1789 г. до възстановяването на абсолютната монархия след 1821 г. дава може би най-ярките примери в новата история на европейския континент за това как онези популярни народни водачи, които успяват да увлекат масите след себе си, завършват сякаш по правило политическата си кариера като провалени държавни лидери. 

Защо това е така? Отговорът може да се открие, ако се направи кратко аналитично сравнение между пътя в държавното управление на Франция от късния ХVІІІ век на двама от нейните най-изтъкнати революционни водачи – Максимилиан Робеспиер и Наполеон Бонапарт.

В политическите портрети на двамата видни представители на якобинските кръгове могат да се открият много сходни черти. И единият, и другият се издигат до висините на държавната власт, тръгвайки от подобно изходно социално положение, при сходни обстоятелства и пак повече или по-малко идентични фактори водят до тяхното отстраняване от властта. И двамата са „хора от народа”, представители на огромното Трето съсловие и владеят умението да слизат до равнището на широките и не толкова образовани френски маси. Основният фактор, на който разчитат, е нестабилността – вътрешна и външна. Робеспиер използва необходимостта от силна фигура, която да обедини обществото и да въведе така желаният от всички ред във френската държава. Наполеон, от своя страна, разчита на подкрепата на армията, чието влияние нараства изключително много след периода на „Големия терор”. Затова, логично, и двамата се задържат на власт дотогава, докато нестабилността е овладяна в определени рамки, макар и с различен подход.  

Робеспиер избира непосредствения терор като средство за налагане на едноличен контрол в Якобинския клуб, Конвента и Комитета за обществено спасение, преди да бъде обезглавен след преврата от 9-ти термидор (27 юли 1794 г). Демонстрирайки поука от действията на якобинците, военачалникът Наполеон Бонапарт се опитва да избягва откритите форми на терор и диктатура. Това задържа общото доверие в него сравнително дълго – от 1794 г. до към 1812 г. и му позволява да превърне изтощената от революцията Франция в първата империя от модерен тип в тогавашна Европа. Като виден представител на якобинците и проводник на техните радикални управленски идеи, Робеспиер залага на репресивните методи, които скоро пораждат надигащо се недоволство. Наполеон, напротив, разчита приоритетно на „износа на революция”, с което се стреми да вдъхне на французите ново самочувствие на разпространители на лозунгите за „свобода, равенство и братство”, като идеи със световна значимост. Политическият подход на Наполеон обаче, също има своят съществен недостатък – а именно, че той залага прекалено много на външната експанзия и бляскавите мащабни военни победи. Ето защо, не случайно, неговата императорска власт се оказва уязвима, загубвайки своята социална подкрепа, когато започват пораженията – при Бородино (1812 г.), при Лайпциг (1813 г.), при Ватерло (1815 г), също толкова мащабни и запомнящи се както победите.

Известна е репликата, че революцията изяжда своите деца. Тя важи напълно както за Робеспиер, така и за Наполеон Бонапарт. Но това все пак не може да бъде нито изчерпателно обяснение, нито оправдание. Наистина, в условията на продължаваща под различни форми революционна трансформация на съществуващата система, политическото поведение на революционния лидер се определя от множество обективни обстоятелства. Едно от тях е фактът, че за да улегнат в общественото съзнание, дори и най-прогресивните идеи се нуждаят от време. А времето, в крайна сметка, може да избере за практическото им осъществяване обществен водач, съвсем различен от техния автор.