„Битката
за София” е част от военните и дипломатически усилия на българската държава да задържи
своята територия и население извън обхвата на реалните бойни действия по време
на Втората световна война. Тя продължава от октомври 1943 г. до
сепетмеври 1944 г. и е символичен и достоен отговор на опита на западните
съюзници от Антихитлеристката коалиция да принудят Царство България да капитулира
чрез спорни откъм оперативно-тактическа, политическа, а и морална
целесъобразност въздушни удари по предимно цивилни обекти в цялата страна.
Втората световна война и „символичното” участие на
България в нея. Операция „Point Blank” (1943 – 1944)
За първи път територията на Царство България е бомбардирана на 6 април и
13-15 април 1941 г. от югославски и британски самолети, в отговор на
присъединяването на страната към Тристранния пакт месец по-рано. Под прицела са
София, Кюстендил, Петрич и част от разположените около тях села. Тези бомбардировки
обаче са несравними по мащаб с кампанията от 1943 – 1944 г., която се провежда
във вече значително променена международна
геополитическа обстановка.
На 22 юни 1941
г. Вермахтът пристъпва към изпълнението на операция Барбароса за настъпление
срещу СССР. На 7 декември 1941 г. Япония атакува американската военоморска база
Пърл Харбър. На следващия ден САЩ и Великобритания обявявавт война на Япония, а
на 11 декември Германия и Италия обявявавт война на САЩ. По същото време
германското настъпление към Москва е спряно и се появяват първите съмнения в
непобедимостта на Третия райх. За запазването на стабилността на Оста Берлин-Рим-Токио
става особено важно държавите-сателити, подписали Тристранния пакт, да изпълнят
поетите съюзнически ангажименти, като на свой ред обявявт война на
Антихитлеристката коалиция. Ултимативната «покана» е съобщена на българския
министър на външните работи Иван Попов на 12 декември 1941 г. и още същия ден
Министерският съвет я приема с почти пълно единодушие. На следващия ден – 13
декември, Народното събрание гласува «с акламации и без разисквания» скъсването
на отношенията със САЩ и обявява война както на тях, така и на техния съюзник
Великобритания. Министър-председателят Богдан Филов, депутатите и царят се
застраховат с постановката, че тя е само «символична».
На 5 юни 1942 г. САЩ обявява война
на Царство България. Дни по-късно, на 17 юли 1942 г., от територията на СССР, е прочетена програмата на Отечествения фронт,
в която за първи път се говори за «незабавно» оттегляне на българските войски
от Югославия, за «споразумение с
другите балкански народи», както и за установяване на «тясна дружба и сътрудничество» със Съветския
съюз, Великобритания и САЩ.
В началото на ноември 1942 г. Северна Африка постепенно е превзета от
съюзниците след победите при Ел Аламейн и десанта в Алжир. През юли 1943 г. е
извършен успешен десант на о. Сицилия и към началото на сепетември съюзниците
нализат във вътрешността на Италия. Това развитие на стратегическата ситуация
улеснява достъпа до Балканския полуостров за съществяването на по-мащабни
военни операции с установяването на нови бази за британската и американската
авиация. При така промененото съотношение на силите между Германия и
Антихитлеристката коалиция британският премиер Уинстън Чърчил настоява пред съюзниците
България, макар и невоюваща срещу никого от съюзниците, да бъде наказана - за
обявената «символична» война, за това, че продължава да поддържа сателитни
отношения с Третия райх, и не на последно място, за разполагането на осем
дивизии в Македония, Западните покрайнини и Беломорието. Препоръката до
главнокомандващия съюзническите войски в Европа, генерал Дуайт Айзенхауер, е да
започнат масирани въздушни удари по военни и цивилни обекти на българска
територия. Като приоритетни цели се очертават главните градове на Царство
България в тогавашните му разширени граници – столицата София, Скопие и Ниш.
Решението за
разгръщане на мащабни въздушни удари срещу България, с подчертан акцент върху
преките атаки срещу столицата София, е взето на 18 октомври 1943 г. на
заседание на Имперския комитет по отбраната на Великобритания под
председателството на Чърчил и е формално протокнтролирано на заседанието от 19
октомври 1943г. Кампанията трябва да се осъществи в рамките на операция
"Point Blank” („Прицел от упор”),
одобрена на срещата Чърчил-Рузвелт в Казабланка на
14-24 януари 1943 г. Операцията е част от въздушните акции за създаването на площи под т.нар. „бомбен килим” в региона
обхващащ София, Скопие и нефтените полета около Плоещ. Целта е да се разстрои
снабдяването с гориво на германската авиационната промишленост. Очакванията на
съюзниците са, че въздушните удари, обявени открито като «терористични», ще принудят
България да капитулира и да излезе от войната, или поне ще демобилизират населението и ще предизвикат антигермански
и антиправителствени настроения и смутове вътре в страната. Осъществяването на
кампанията започва
на 18 октомври 1943 г. със знакова бомбардировка на два от
главните градове на Вардарска Македония - Скопие и Велес. Цялостното планиране и
провеждане на въздушните удари е само по себе си показателно, защото демонстрира
на практика, че към онзи исторически момент САЩ и Великобритания фактически
признават българското национално обединение и акта на установяване български
държавен контрол над т.нар. „новоосвободени земи” на Югославска територия.
На 14 ноември
1943 г. е предприето първото директно нападение срещу българската столица с 91
самолета B-25 "Митчел", Wellington и Blenheim. Те хвърлят 563 бомби с
общо тегло 141 т. Разрушени са 47 сгради, загиват 59 граждански и военни лица,
ранени са 128. Срещу противника излитат 17 български изтребителя Ме-109, във
въздушния бой загива фелдфебел Йордан Славов. Предупредителната служба
закъснява да сигнализира за приближаваща опасност, но ПВО, макар да не сваля
противников самолет, успява да отклони нападателите от центъра на града.
Следващата вълна
идва на 24 ноември, когато 60 бомбардировача B-24 Liberator се целят основно в
района на жп гарата. На 10 и 20 декември следват още два налета, отново срещу
жп гарата, откъдето се извършва евакуацията на града, срещу летището и столичния
център. До края на 1943 г. в резултат на тези нападения загиват над 100 души и
са разрушения над 300 сгради.
След като на 4 януари 1944 г. е бомбардирана Дупница, на 10-11 януари срещу българската столица е предприето
невиждано до тогава по мащабите си нападение на две вълни – през деня и през
нощта. Около 12,30 ч. на обед над София прелитат около
200 американски бомбардировача В-17 и В-24 и 100 съпровождащи двукорпусни
изтребителя Р-38 “Лайтнинг”, а в 22 часа през нощта 80 британски бомбардировача
“Уелингтън” повтарят удара и хвърлят нови 1000 бомби предимно в източните
квартали. Убити са 750 души, ранени са около 700. Напълно са разрушени 3304
сгради, частично – 427. По време на тази операция за пръв път от началото на
кампанията настъпва сериозен хаос в организацията по своевременното
предупреждаване и защитата на цивилното население, тъй като са нарушени напълно
електроснабдяването и съобщителната мрежа и сирените спират да работят.
Общественият живот в столицата е разстроен и правителството взема решение да
започне евакуация. До 16 януари 300 000 жители напускат града. Това е почти
цялото население на тогавашна София. Красноречиво звучи коментарът на Вира
Бритън, кореспондентка на лондонския Evening Standard в Анкара: "Още две
такива бомбардировки ще заличат София от картата... София вече не е град."
На 24 януари 1944 г. над 300 съюзнически бомбардировачи не успяват да
стигнат София, заради лошото време. Цялото Софийско поле е потънало в дебел
слой мъгла, а самолетите на 15-а въздушна армия на САЩ не разполагат с уреди за
сляпо бомбардиране, каквито имат нощните бомбардировачи на британските Кралски
военновъздушни сили. Те се въртят над Витоша в продължение на 45 минути, след
което поемат в различни посоки. Една
група бомбардира Скопие, тогава на територията на Царство България. Друга
формация от 84 бомбардировача удря Враца. Загиват 124 и са ранени 250 врачани.
Бомбардирани са и други селища в Северна България. Общо над страната са пуснати
около 800 бомби.
След известно затишие бомбардировките са подновени в нощта срещу 16 март от
британска тактическа бомбардировъчна група. Тя спуска върху централната част на
София около 4000 запалителни магнезиеви бомби, които предизвикват над 70
пожара. През нощта следва втори удар по цели в района на Централна гара и в
района на кв. Лозенец. Разрушени са 45 и са засегнати 13 сгради и постройки,
като жертвите се изчисляват на 19 убити и 76 ранени.
Най-мощното и разрушително нападение е на 30 март 1944 г. Бомбардировъчната
формация е от около 450 бомбардировача Б-24 - “Либерейтър”, Б-17 - “Флайнг фортрес”, Б-25 - “Митчел” и “Халифакс”. Придружават ги 150 изтребителя
“Лайтнинг”. Хвърлени са около 3000 фугасни и запалителни бомби, предимно над историческия център на София.
Този път жертвите не са толкова многобройни, тъй като по-голямата част от
населението е евакуирано по селата и в по-малките градове по-далече от
столицата. Разрушенията обаче са големи – между 3575 – 3600 (според различните
данни) жилищни и обществени сгради. Пламват над
2000 пожара. Тази бомбардировка е
сравнима по план на операцията, начин на провеждането и мащаб на разрушенията с
бомбардировките на Дрезден на 13-15 февруари 1945 г.
На 17 април 1944 г. следва мащабна като акция бомбардировка с по-ниска
ефективност, при която 350 самолета разрушават 749 сгради и убиват около 200
човека. Същата вечер 30
самолета атакуват и Пловдив, където загиват 44 човека. Бомби са пуснати при
Асеновград, Перущица и околните села. Дата
остава в историческата памет като «Черният Великден».
До 1 септември
1944 г., когато въздушните удари срещу България окончателно са прекратени, следват
още няколко значително по-ограничени по мащаб бомбардировки над Пловдив, Ниш,
Охрид, Скопие, гара Прилеп, Русе, Свищов, Лом, Казанлък, Сопот, много села в
района на Нареченски минерални бани, Велико Търново и Горна Оряховица, летище Карлово.
На 24 май 1944 г. при поредната бомбардировка на София е унищожена Зала
България, точно на празника на българската култура. На 17 август 1944 г.
завръщащите се от Румъния бомбардировачи отново правят опит да стигнат до столицата,
но са отклонени от пресрещналите ги български изтребители.
Битката за София
Въпреки
това може да се каже, че българската столица е доста добре подготвена за
военно-временните условия. Ефективно работи
оповестителната служба, като самолетите биват засичани още над Албания и Охрид.
В града действа Гражданска мобилизация, в която цивилни са участвали в организириането
на укриването, спирането на градския транспорт и насочването на хората към
най-близкото скривалище. Когато въздушните
удари зачестяват от началото на 1944 г., е предприета и масова евакуация на
населението. Прието е също полицейско разпореждане да се върви само по
средата на улицата, за да се предотвратят инциденти при внезапно срутване на
засегнати от бомбите сгради, като на полицията е дадено право да застрелва на
място мародерите. Не е ясно дали това право е употребено или не.
Освен
системата за наземна противовъздушна отбрана, чиито зенитни постове са
разположени на различни места в и около столицата, задачата за непосредствена
въздушна защита на София е поверена на около 80 български и 30 германски летци
изтребители, базирани на столичните летища Божурище и Враждебна, както и в
Карлово, Ниш и Скопие. София и Западна България пазят орляците 3/6 (базиран
в Божурище) и 2/6 с командир капитан Николай Бошнаков (пребазиран от
Карлово във Враждебна). Пловдив и Тракия се охраняват от 1/6 (пребазиран
от Божурище на Марно поле до Карлово) и 4/6 орляк, които оказват
съдействие и при защитата на столицата. Всяко от тези формирования се състои от
40 машини, организирани в няколко «ята» по 10-16 самолета и командно крило
(четворка изтребители).
Под
командването на генерал Димитър Айранов и командира на 6-ти
изтребителен авиополк полковник Васил Вълков българските летци храбро се бият
срещу обичайно седемкратно превъзхождащият ги противник. Със саможертвените си
действия те успяват почти напълно да отбият поне две въздушни нападения над
София, успешно разстройват линията на английските и американски самолети, често ги отклоняват от курса им и ги принуждават да
хвърлят бомбите в полето, извън столицата и населените места. Списъкът на героите
е дълъг. Освен името на легендарния поручик Димитър Списаревски, той включва още
имената на поручик Стоян Стоянов, Петър Бочев, Николай
Бошнаков, Неделчо Бончев, Христо Илиев, Чудомир
Топлодолски, Любен Кондаков, Христо Костакев.
Няколко
големи въздушни боя маркират хода на
«битката за София» и за небето над България в периода 1943 – 1944 г. Първият от
тях е на 24 ноември 1943 г., когато загива пилотът Мито Дисов. Самолетът
му пада след като успява да отсече с крилото си опашката на бомбардировач -
„летяща крепост“. Свалени са 10 противникови самолета, 3 от които от зенитната
артилерия и 7 от българските изтребители.
Следващото
мащабно сражение е на 20 декември 1943 г. – т.нар. “Черен Никулден“. Българите се изправят
с едва 36 машини срещу 200 вражески. Противникът е посрещнат от 17 изтребителя
Ме-109 на орляк 3/6, излетели от Божурище и от 24 изтребителя «Девоатин» D.520
на орляк 2/6, излетял от Враждебна. Задачата на първия е да започне бой с
противниковите самолети, а на втория –да ги удари «в тил» и да ги принуди да
хвърлят бомбите си извън София. Съотношението на силите е 1:6 в полза на
нападателите и българските пилоти няма как да унищожат противника, но успяват
да спечелят време за мирното население да се укрие в скривалищата. Основната им
тактическа цел е да разстроят противниковата формация и да не позволят на бомбардировачите
да нанесат точен удар по столицата. Тази цел е постигната на висока цена. Във
въздушния бой загиват подпоручик Георги Кюмюрджиев и поручик Димитър
Списаревски. Списаревски прострелва тежко една от «летящите крепости»,
след което се врязва и сваля водача на американската ескадрила. В този ден
българските пилоти и ПВО свалят 5 самолета - 2 бомбардировача и 3 изтребителя.
Лейтенант Едуард Тинкър, пилот на «Лайтнинг» от изтребителното прикритие,
участник във въздушния бой на 20 декември 1943 г., ще признае по-късно: "Българските летци се бият с
ожесточение, като че ли защитават най-скъпата светиня на света. За мен те надхвърлят
понятието ненадмината ярост в авиацията.”
При дневното нападение на 10 януари 1944 г. в небето над София се разразява жестока
битка. Срещу около 200 американски
бомбардировачи и изтребители от Божурище, Враждебна и Марно
поле край Карлово излитат общо 43 български самолета от 6-ти авиополк. Участват
2/6 изтребителен орляк с 23 Dewoitine D.520 и 3/6
изтребителен орляк с 16 Me-109G ; от Карлово излита едно крило (ято
от четворка изтребители) Dewoitine D.520 от състава на 4/6 изтребителен орляк. В
защита на София излита и германската ескадрила I./JG 5 „Eismeer“ с 30 изтребителя
Me-109G, водени от своя командир капитан Герхард Венгел. От ПВО са
изстреляни 1958 снаряда. Свалени са общо 9 „летящи крепости” и 5 изтребителя. В
резултат на фронталните български атаки на първата вълна американски
бомбардировачи не издържа и обръща курса към Италия, като увлича след себе си и
останалите екипажи. Бомбите са хвърлени без необходимото прицелване с явното
желание да се напусне небето над София колкото се може по-бързо. Радио «Би Би
Си» съобщава, че общо 31 американски самолета не се завръщат в базите си след
«мисията» над Царство България. Защитниците
на столицата дават 2 жертви – загива подофицер Симеон Михайлов и капитан Герхард
Венгел, загинал край Радомир в бой с няколко вражески самолета.
Ранени са още трима германски летци.
Големи въздушни сражения над София има и на 30 март
1944 г. и 17 април 1944 г. –
«Черният Великден». На 17 април загиват и най-много български военни пилоти –
четирима от 2/6 изтребителен орляк: подпоручик Веселин Рачев,
поручик Христо Арнаудов, поручик Димитър Попов и
подофицер Атанас Кръстев и трима пилоти от 3/6 орляк:
поручик Любен Кондаков, подпоручик Иван Стефанов и
подпоручик Виктор Атанасов. Смята се, че причината е както огромното
неравенство в съотношението на силите, така и приликата между германските самолети „Месершмит”, използвани
от българските въздушни войски и нововъведените на въоръжение американски
изтребители P-51 „Мустанг”, което усложнява разпознаването на противника.
На
дипломатическо равнище неофициалните сондажи за излизане на България от войната
и предотвратяване на въздушни удари по нейната територия започват още от
пролетта на 1943 г. Първите съмнения в цебесъобразността от плътното обвързване
с Германия идват след разгрома на Вермахта при Сталинград и се засилват след
съветската победа при Курската дъга и съюзническия десант на о. Сицилия през лятото.
Страхът от реално въвличане на страната в реални военни действия и
„болшевизация” при евентуално настъпление на Червената армия Югозапад кара на
цар Борис III и управляващите среди в София да предприемат внимателни стъпки
към постепенно преориентиране към САЩ, но все още без да се допуска скъсване на
отношенията с Третия Райх. Българските дипломати установяват контакт с
представители на американските разузнавателни служби, първоначално в Женева, а
впоследствие и в Истанбул. От страна на САЩ в разговорите са ангажирани полк.
Анжело Куюмджийски и бившия директор на Американския колеж в София Флойд Блек.
От българска страна участва известният индустриалец Георги Киселов. От тези сондажи става ясно, че САЩ не са
чужди на стремежа да си осигурят известни позиции на влияние, но не предвиждат
широкомащабни операции в Югоизточна Европа. През есента на 1943 г. за пряка
военна кампания срещу България най-упорито настоява британският премиер Уинстън
Чърчил. По това време в световните дипломатически централи усилено се обсъжда
идеята за откриване на втори фронт на Балканите и въздушната кампания срещу
България се вписва напълно в съюзническата стратегия за нейното принудително
изваждане от Остта Берлин-Рим-Токио. За Чърчил е особено важно българо-германският
политически разрив да стане не доброволно, а да бъде наложен именно по външна
принуда. Въпросът опира до съображения, свързани с британската военна чест, но
и до планове за бъдеща окупация на страната.
След
разгръщането на въздушната офанзива срещу България от януари 1944 г.
правителството на Добри Божилов се обръща с официално предложение към Вашингтон
за започване на преговори за примирие. Съюзниците обаче оценяват това само като
опит да бъдат прекратени бомбардировките, а Чърчил е цинично категоричен, че «след като лекарството е свършило толкова
добра работа», българите трябва «да продължат да получават допълнителни дози от
него.» Все пак през март 1944 г. Европейската консултативна комисия в Лондон
се заема с разработването на клаузите на примирието с България. Междувременно с
постъпки на неофициално равнище се включва и задграничното бюро на Българската
работническа партия в Москва. След голямата бомбардировка на 17 април Васил
Коларов и Георги Димитров протестират пред Сталин с искане за неговото
съдействие за прекратяване на операция «Point Blank”. По това време Червената
армия на Източния фронт вече е преминала в контранастъпление и Сталин има
всички основания да настоява пред Рузвелт за спиране на въздушните удари по
българската територия, която все по-определено бива разглеждана като бъдеща
зона на съветско влияние. Рузвелт няма интерес да противоречи на Сталин само, за
да угоди на Чърчил, а и военно-политическата полза от кампанията започва да
изглежда доста съмнителна, предвид официално заявеното намерение на България да
приеме условията на съюзниците за излизане от войната. Затова от Вашингтон
заповядват рязко намаляване на интензивността на бомбардировките. Те са окончателно прекратени към 1 септември
1944 г., когато България вече е обявила неутралитет, започнала е частично
изтегляне от Югославия и Гърция, а ходът на преговорите за примирие е поставен
в пряка зависимост от скоростта на придвижването на Червената армия към река Дунав.
Независимо
от определящата значение на външнополитическия фактор, следва да се подчертае
безспорният чисто военен принос на българските летци-изтребители, които не
само, че не се огъват под огромното неблагоприятно числено съотношение на
силите, но успяват в значителна степен да демобилизират противника,
принуждавйки го на няколко пъти да се оттегля от българското небе с големи
загуби в личен състав и бойни машини, без да е изпълнил постовените
оператвино-тактически задачи. В резултат на действията на малочислената, но
изключително храбра българска авиация, наземна ПВО и съюзните немски сили, в
периода 1943 – 1944 г. във въздушните боеве над България в тогавашните ѝ
граници на противника са нанесени тежки загуби – свалени са 185 военни самолета.
На българска територия оставят костите си 256 противникови летци. В български
плен попадат над 333 британци, американци и представители на други 7 държави от
Британската общност, които са затворени предимно във военопленническия лагер в
Шумен. За сравнение, в цялата кампания България губи 22-ма свои летци и 27
самолета. Загубите нанесени от българската изтребителна авиация и ПВО на
Коалицията в техника и изваден от строя личен състав (убити, ранени и пленени),
наред с политическите съображения, са допълнителен сериозен аргумент за
спадането на интензивността на въздушните нападения, намаляването и оттеглянето
на участващите в това направление сили и, в крайна сметка, за фактическото
прекратяване на операция «Point Blank”.
Тези
данни и сведения показват, че през 1943 – 1944 г. в «битката за София» и
българското небе България печели една фактическа забележителна и изстрадана победа, която за
съжаление не успява да изиграе своята полагаща се роля. В настъпващия
към есента на 1944 г. развой на войната събитията отново се направляват във все
по-голяма степен от глобални международни обстоятелства, независещи от волята
на малките геополитически играчи, сред които за пореден път се оказва
българската държава.
София след войната
Бомбардировките
по време на Втората световна война разрушават грижливо изграждания през 20-те и
30-те години на ХХ век „сецесионов” облик на София като унищожават напълно или
повреждат сериозно обществени и жилищни сгради, които са уникални архитектурни
произведения, дело на чешки, австрийски и български творци, завършили
най-известните школи в Западна Европа. Централната и делова част на столицата,
която преди войната е смятана от съвремениците за един от най-красивите и чисти
европейски градове, се превръща в поле от развалини. „Хубава София изгоря!”
възкликва в дневника си министърът на
правосъдието Васил Митаков, а писателката
Яна Язова сравнява картината след бомбардировките с Дантевия ад. Автентични кадри,
показващи мащабите на разрушенията и човешката трагедия, са запечатани в архивите
на Отечествения кинопреглед, както и от фотокамерите на Цанко Лавренов, личния
фотоархив на аташето на германските военно-въздушни сили (Луфтвафе) в България
полк. Карл-Аугуст фон Шьонебек.
Британският
военен кореспондент Станкоб Смит и историкът Ричард Крамптън признават, че
София е била „любима цел” на британските и американски пилоти, поради своята
градоустройствена компактност и лесна разпознаваемост от въздуха, както през
деня, така и през нощта. В хода на цялата операция “Point Blank” градът е
бомбардиран 11 пъти с общо 4275 разрушителни и
запалителни бомби. Цивилните жертви в
столицата са 2477 души. Напълно разрушени са 12 657 сгради, което е
приблизително 1/4 от столичния сграден фонд. Материалните щети достигат
огромната сума от 24 млрд. лева.
Целите на
бомбардировките далеч не са само „военни” или „индустриални” обекти. Както
София, така и останалите бомбардирани български градове и селища са без
съществено военно-опреративно значение. Атакувани са безогледно най-вече
хуманитарни пунктове, духовни и културни паметници. По данни от
Статистическия годишник на София за 1958 г., само 5,4% от разрушените сгради са
обществени. Най-тежко е засегната е централната
и делова част на София, разположена в периметъра между днешните бул. «Витоша»,
пл. «Света Неделя», пл. «Руски паметник», бул. «Александър Стамболийски», бул.
«Мария Луиза», бул. «Княз Александър Дондуков», пл. «Александър Батенберг», бул.
«Георги Раковски», ул. «Леге», бул. «Цар Освободител», пл. «Народно събрание» и
кварталите около Софийския университет и Централна гара.
В така очертания
широк столичен център са сериозно повредени знакови сгради, част от културно-историческото
наследство на София - Народния театър "Иван Вазов", БАН,
Природонаучния музей, хотел «Централ» (до Президентството), хотел «Юнион палас»,
сградата на Застрахователно дружество «Феникс» (по-късно Държавна планова
комисия, днес Държавна агенция по заетостта), хотел и зала «България», Руската
черква, Писателското кафене, днешното Министерство на вътрешните работи, Софийския
университет, Военната академия, Народното събрание, Духовната академия,
Съдебната палата, Първа градска болница, Държавната печатница (днес Галерия за
чуждестранно изкуство). Днес някои от
тях са възстановени в предишния ми вид, други са променени при реставрацията. Тежко
ударени са също Паметникът на Незнайния воин, Руски паметник, Зоологическата
градина. Частично разрушена е извънградската царска резиденция „Врана”.
Специфичният
сецесионов архитуктурен облик на столицата завинаги е нарушен със загубата на средновековната
черква «Св. Стефан», католическата катедрала «Св. Йосиф», Градската библиотека,
сградата на Министерството на народното просвещение, сградата на застрахователно
дружество «Балкан», с цялостното нарушаване на централна градска инфраструктура.
Прекъсната е градската железница (околовръстната жп линия), трамвайната мрежа, напълно
заличени са ул. «Търговска» и пасажът «Св. Никола». Знакови централни булеварди
като „Княд Александър Дондуков” и „Мария Луиза” и околните квартали се превръщат
задълго в занемарени гета.
Войната
променя социално-икономическата характеристика на столичния град. Първата вълна
на трайно напуснали го представители на едрата и средна буржоазия идва веднага
след бомбардировките. Създава се т.нар. «жилищен проблем», който засяга
предимно по-нисшите социални слоеве - бедни работници, занаятчии и дребни
търговци. Показателна в това отношение е класификацията на пострадалия сграден
фонд: 54% от постройките са едноетажни, 22% са на два етажа, 12% са на три
етажа и едва 12% са масивни многоетажни сгради, с железобетонна конструкция и
вътрешни асансьори, немалка част от които са кооперативна собственост.
Войната
нарушава сериозно снабдяването на София и създава сериозна продоволствена
криза. За справяне със сложната ситуация правителството на Отечествения фронт
издава наредби-закони за доставките на хранителни продукти и стоки от първа
необходимост, включително чрез специални наряди и допълнително финансово
стимулиране на земеделските производители. За първи път на дневен ред е
поставен официално въпросът за социалната опозиция «селяни-граждани» и дава
повод на новата лява власт да пропагандира широко темата за «изравняването
между селото града». През следващите години това ще доведе до отпадането на съществуващите
довоенни и военно-временни забрани, ограничаващи притока на население към
столицата. Под лозунга за социалното равенство и в резултат на системата за
раздаване на партийни привилегии, само за краткия период от 1945 г. до края на
50-те години броят на жителите в града нараства двойно. София променя изцяло
своя стар романтично-бароков вид и дух с настъпването на новата социалистическа
епоха.
От политическа
гледна точка атаката срещу София и другите
по-големи български градове и селища, включително в «новите земи» на Вардарска
Македония и Поморавието, не успява да доведе до разгръщането на сериозна
западно ориентирана съпротива срещу обвързването с Германия вътре в страната.
Напротив, въздушната кампания предизвиква масово възмущение сред населението и
създава опасни настроения срещу Великобритания и САЩ, а оттам и срещу цялата
Антихитлеристка коалиция. Може де се каже дори, че бомбардировките през 1943 –
1944 г. са един от водещите фактори и аргументи за засилването на
комунистическата идея, на подкрепата за партизаните и за по-лесното налагане на
следвоенното външнополитическо обръщане към СССР.
Разрушаването на столицата на
Царство България в рамките на военната кампания
от 1943 – 1944 г. има огромен психологически ефект. Неговите измерения са
по-дълбоки от личната човешка трагедия, тъй като целенасочената демонстрация на
сила, граничеща с военно престъпление, нанася поредния директен удар по
идеалите на «възрожденското» поколение българи, израснали в края на XIX и
началото на ХХ век. След
войната София никога не възстановява своя някогашен «виенски» блясък. До края
на 40-те години, през 50-те, а и по-късно се строи хаотично, в различни
архитектурни стилове в зависимост от честите промени в политическата
конюнктура. Възстановяването на столичния град преминава през отхвърлянето на
няколко архитектурни проекта, като концепцията
за това как трябва да изглежда българската столица се оказва изцяло повластна
на външнополитическия фактор, свързан с налагането на „съветския модел” в
следвоенното градоустройство. Представителният облик на София се променя
завинаги, като в съвременният архитектурен вид на много места в централната
градска част и до днес може да се разпознае белегът на отминалата световна
война.
Как войната преобразява София, вижте в клипчето по-долу:
Няма коментари:
Публикуване на коментар