Отношенията между световните силови полюси в периода 1985-1991 г. през призмата на геополитиката

Периодът от втората половина на 80-те и началото на 90-те години е време на постепенни, но значими геополитически промени в Европа и света. Последиците се усещат и днес и затова историческата наука продължава да търси причините. Независимо от различните пристарстия и нюанси, все повече изследователи както на Запад, така и на Изток достигат до общия извод, че безпрецедентните пространствени трансформации през посочения период не биха били възможни, без прекратяването на идеологическото и военно-политическо противопоставяне между световните силови полюси САЩ и СССР и активизирането на дипломатическия диалог между тях. Именно този процес създава необходимите предпоставки за установяването на нов световен ред и нова система за международна сигурност, основана на принципа на взаимните глобални интереси. 
         Към средата на 80-те години на века развитието на отношенията между суперсилите САЩ и СССР вече е навлязло в период на продължителен застой. Враждебността и подозрителността се дължат на натрупаните в десетилетията след края на Втората световна война стереотипи. След обнадеждаващите успехи на «разведряването» от 70-те години, когато са сключени важни споразумения за ограничаване на системите за противоракетна отбрана, контрол над стратегическите настъпателни оръжия и установяване на паритет в съотношението между стратегическите носители на Изток и на Запад от «желязната завеса»[1], през 1979 г. началото на съветската военна кампания в Авганистан се превръща в повод за възраждането на междублоковата конфронтация. Новият президент на САЩ Роналд Рейгън (1981-1989 г.) не приема принципа за «мирно съвместно съществуване», залегнал в основата на подписания през 1975 г. Заключителен акт от срещата на СССЕ в Хелзинки, впуска се в настъпателна антисъветска риторика и издига глобалното противопоставяне до равнище, което дава повод на противниковата страна да го обвини в иницирането на „втора Студена война”[2]. През 1983 г. Рейгън впечатлява и стряска световната общественост с два мащабни проекта във военно-политическата област – разполагането на американски ракети със среден радиус на действие на тариторията на Западна Европа и Инициатива за стратегическа отбрана (ИСО), предвиждаща изграждането на противоракетен щит в открития космос. Но, въпреки че в духа на холивудското кино нарича СССР „империя на злото”[3], по различни поводи в мемуарите си, както и пред доверени лица президентът споделя своето желание да установи на пряк диалог със съветската страна[4]. Постепенно идеята за лична среща с лидера на СССР се превръща в обвинение в неконструктивност към Москва, на което ръководството в Кремъл така и не отговаря[5]. До момента, когато на политическата сцена се появява Михаил Горбачов.

         Горбачов е избран за генерален секретар на КПСС и ръководител на съветската държава веднага след смъртта на Константин Черненко на 11 март 1985 г. В сравнение със своите предшественици той е млад, има висше юридическо образование, израстнал е и е възпитан при доста по-различни условия в десетилетията след Втората световна война. Затова неговият подход в сферата на съветско-американските отношения е по-различен от този на генералните секретари преди него и официален Вашингтон много скоро е принуден да признае това. За Горбачов нормализирането на контактите със САЩ е важно преди всичко от вътрешнополитическа гледна точка. Към 1985 г. съветската икономика е изправена пред сериозни проблеми, рецидив от лошото управление през предходните десетилетия[6]. Ето защо първостепен приоритет на външната политика при Горбачов става подобряването на международния образ на СССР и прекратяване на надпреварата със САЩ във военната област, която коства на Москва значителни финансови ресурси[7]. За тази цел новият съветски лидер не само не отказва, а и сам търси възможност за установяване на контакт с Вашингтон и лично с американския президент[8]. Настина, в началото кореспонденцията между двамата ръководители може да се характеризира по-скоро като обмяна на взаимни обвинения, отколкото като истински диалог. Горбачов и Рейгън си разменят дълги писма, в които излагат своите позиции по основните проблеми между СССР и САЩ като проекта ИСО, съкращаването на въоръженията, регионалните конфликти, защитата на правата на човека. Тези въпроси стават обект на обсъждане и по време на зачестилите двустранни контакти на различни равнища, включително срещата на държавния секретар Шулц и външния министър Андрей Громико през май 1985 г.

         За първи път държавните ръководители на двете суперсили се срещат лично на неутрална територия в Женева от 19 до 21 ноември 1985 г. Рейгън отива на срещата, все още изпълнен с резерви[9], докато Горбачов я възприема като форум, на който му се отдава възможност да демонстрира пред света съветското желание за нормализиране на отношенията с десетилетния идеологически противник САЩ[10]. За целта към момента на срещата той вече е направил няколко конкретни външнополитически жеста към американската страна, обявявайки мораториум върху съветските опити с ядрено оръжие до 1 януари 1986 г., както и отказ от прилагане на ответни мерки срещу разполагането на американски ракети в Западна Европа[11]. От своя страна Рейгън проявява значителна консервативност, придържайки се стриктно към обявената през 1984 г. концепция за силов натиск с цел постигане на максимални отстпъки от страна на СССР, известна като „Дневен ред от четири части”[12]. Нито единият, нито другият очакват конкретни резултати от срещата. Тя има по-скоро опознавателен характер, но международната общественост остава с впечатлението, че е постигнат голям дипломатически успех. В своите изявления пред журналистите двамата държавни ръководители се усмихват, стискат си ръцете или си говорят приятелски преди да се захванат за работа. Когато срещата приключва, те се появяват пред камерите, за да обяват, че са били постигнати значителни резултати и разговорите ще продължат. От геополитическа гледна точка това означава издигане на двустранните контакти между световните силови полюси на качествено нов етап, което дава повод за положителни изводи и оценки  и от двете страни на «желязната завеса».[13]

         Началото на следващата 1986 г. затвърждава положителната тенденция в развитието на диалога между суперсилите с новогодишните телевизионни обръщения на генералния секретар на ЦК на КПСС към американския народ и на американския президент към съветските граждани.[14] Ключов ефект за намаляването на международното напрежение оказва провеждането на XXVII-мия конгрес на КПСС (февруари-март 1986 г.), в чиито рамки за първи път са  формулирани доктриналните основания на новата външнополитическа стратегия на Съветския съюз в съответствие с изискванията на актуалната международна обстановка. Те включват призив към западните държави да се откажат от стремежа за силово превъзходство над СССР и неговите съюзници, така, както СССР се разграниава от идеята за «износ на революция» по света[15]. Много скоро обаче става ясно, че реалното отхвърляне на натрупалия се с годините негативизъм в двустранните отношения не е толкова лесно. Само след два месеца световната общественост става свидетел на поредната обмяна на остри реплики от двете страни на „желязната завеса”. Този път поводът е аварията в атомната електроцентрла в Чернобил от 26 април 1986 г.

         На Запад бързат да обвинят СССР в „престъпно мълчание” и отказ от предоставяне на информация[16]. Обвинението е съпроводено от ново засилване на антисъветската пропагандна риторика[17]. От своя страна Горбачов отговаря с морален упрек срещу САЩ. В телевизионно интервю от 14 май 1986 г., чийто текст е публикуван в броя на вестник „Правда” от следващия ден, той критикува Вашингтон затова, че се опитва да извлече максимални политически дивиденти от сложната ситуация в Украйна. През септември избухва и поредният шпионски скандал, в който този път е замесен американски журналист[18].

         Изострянето на напрежението след аварията в Чернобил няма как да не се отрази върху развитието на разговорите по време на втората официална среща между Горбачов и Рейгън в Рейкявик, Исландия на 11-12 октомври 1986 г. Въпреки че съветската страна приема американското предложение за съкращаване на ракетите с далечен радиус на действие с 50 %[19], разговорите почти излизат от рамките на добрия дипломатически тон, когато Рейгън споменава Инициативата за стратегическа отбрана. Към края на 1986 г. идеята за практическо осъществяване на инициативата вече се е превърнала в символ на управлението на Рейгън. Но Горбачов настоява САЩ да се откажат от проекта, подчертавйки, че той противоречи на договора от 1972 г., налагащ ограничения на разгръщането на противоракетни системи на американска и съветска територия. В допълнение лидерът на СССР открито се опитва да противопостави на американските планове съветските програми за т.нар. «асиметричен отговор». За тях той споменава и преди това, по време на срещата в Женева, но за първи път в Рейкявик става ясно, че Москва възнамерява да се позовава на тези програми с цел непосредствено оказване на натиск върху президентската администрация във Вашингтон[20].

         Ръководителите на двете суперсили се обвиняват взаимно за неразбирателството в Рейкявик[21]. Срещата остава в историята с разочарованата реплика на Горбачов: «Направих всичко, което можах»[22] и с куриозната, от дипломатическа гледна точка, реакция на Рейгън, който прекратява острата дискусия като просто става и излиза от залата[23]. Всъщност, първоначално смятана за «провал»[24], по-късно, когато политическите страсти избледняват, срещата в Рейкявик е оценена единодушно като „повратен пунк в отношенията между Изтока и Запада”, „положил фундамента” за края на „Студената война”[25]. Подобно на Женевската, тази втора среща между Горбачов и Рейгън също не носи конкретни резултати. Но тя, отново, както и предходната, има силен международен ефект. Дипломатите и от двете страни, а също и международната общественост на Изток и на Запад се убеждават, че постигането на траен компромис между суперсилите все пак е възможно в обозримо бъдеще, ако диалъг продължи. Това е от особено значение за политическата кариера на Михаил Горбачов, който в края на втората година от управлението си все още не е постигнал по-значим външнополотически успех[26]. От блестящ успех на международната арена се нуждае и Роналд Рейгън в залеза на своята политическа кариера.

            Въпросите на разоръжаването са основен предмет на контактите САЩ - СССР през цялата 1987 г. През декември 1987 г. Рейгън посреща Горбачов във Вашингтон[27]. На 7 декември двамата подписват Договора за унищожение на ракетите със среден и малък радиус на действие - първият в историята на международните отношения случай на постигане на договореност за реално съкращаване на налични въоръжения и с него всъщност е поставено началото на съветското военно изтегляне от източната част на европейския континент. Самият Рейгън твърди в своите мемуари, че през декември 1987 г. е провел своята «най-успешна» среща с Горбачов[28]. Съветската оценка също е много положителна[29].

         Настина безпрецедентно подобряване на отношенията между суперсилите настъпва през следващата 1988 г. Международно-правното урегулиране на авганистанския конфликт със споразуменията от пролетта на 1988 г.[30] създава благоприятна атмосфера за първото официално посещение на президента Рейгън в съветската столица през месец май[31]. Разговорите, чиято цел е подготовка на окончателен вариант на договор за съкращаване на стратегическите настъпателни оръжия, протичат доста по-гладко в сравнение с Рейкявик и създават впечатлението за почти приятелски взаимоотношения. В Москва Рейгън се среща свободно със съветски дисиденти, обсъжда с тях възможностите за публикуване на някои забранени до този момент книги, като например „Архипелаг ГУЛАГ” от Александър Солженицин. Президентът на САЩ разговаря с представители на православната църква и държи реч пред студенти от Московския държавен университет, в която говори за „свободата” и „светлото демократично бъдеще”[32]. Речта е посрещната с бурни аплодисменти и изиграва ролята на публично признание на промените в СССР в резултат на политиката на преустройство на системата. Това е висока оценка лично за Михаил Горбачов[33]. Но тя носи дивиденти и за самия Роналд Рейгън.

За съветския лидер успешното домакинство при Москвоското посещение на американския държавен глава означава затвърждаване на вътрешнополитическите позиции[34]. За Рейгън то маркира достойния финал на активното му участие в голямата политика[35]. От определена гледна точка визитата поставя самия Рейгън в ситуация на известна историческа ирония. Ако се съди по написаното в мемуарите му, неговата най-голяма политическа мечта винаги е била да впечатли лидера на СССР с добрите условия на живот за обикновените граждани на Америка[36]. Но през пролетта на 1988 г. той самият трябва да признае изненадата си от променения СССР през втората половина на 80-те години на ХХ век. По време на протоколната разходка с Горбачов по Червения площад един от журналистите го пита: „Все още ли смятате СССР за империя на злото?” Отговорът на Рейгън е много показателен: „Не, онова беше друго време, друга епоха.”[37]

Краят на глобалната идеологическа и политическа конфронтация между двете суперсили САЩ и СССР изглежда съвсем реален в стенограмите, снимките и спомените на очевидците на срещата между Роналд Рейгън, вече избраният за негов приемник на президентския пост Джордж Буш и Михаил Горбачов, която се провежда на Губернаторския остров на река Хъдзън през декември 1988 г.[38] Срещата се провежда на 7 декември 1988 г.[39], в същия ден, в който съветският лидер обявява пред пленарното заседание на 43-тата сесия на Общото събрание на ООН отказа на Москва от идеята за «класова борба» във външната политика и потвърждава намеренията на СССР да пристъпи към едностранно съкращаване на своите контингенти и конвенционални въоръжения в Европа[40]. Всъщност, първото официално заявление относно настъпващия край на Студената война не е направено нито от Рейгън, нито от Горбачов. То прозвучава по време на медийна пресконференция на британския министър-председател Маргарет Тачър още през ноември 1988 г.[41] Напротив, самият Рейгън до края на своя втори мандат, независимо от публичните демонстрации на американо-съветско приятелство, остава вътрешно уверен в неспособността на «Съветите» за истински качествени промени и необходимостта от поддържане на високи военни бюджети с цел борба срещу «комунистическата заплаха»[42].

            Началото на 1989 г. маркира поредната смяна на президентските администрации във Вашингтон. Политическият наследник на Рейгън Джордж Буш бърза да демонстрира предпочитания към по-умерен подход в отношенията Изток-Запад. Още през януари 1989 г. в отговор на изявление на президентския съветник по националната сигурност Брент Скаукрофт, Буш заявява, че би желал да избягва употребата на термина «Студена война», запазвайки превантивна въздържаност по съветския въпрос[43]. В своята програмна реч пред Конгреса на 9 февруари новоизбраният президент изтъква значението на продължаване на диалога с Москва, като същевременно подчертава, че СССР си остава мощна военна машина, с която САЩ трябва да се съобразяват при воденето на преговорите по въпросите на мира и сигурността[44]. Но позицията на изчакване, която администрацията във Вашингтон изглежда склонна да възприеме през първите месеци от своето управление, се оказва само привидна. Всъщност Буш не изоставя линията на антисъветски натиск. Напротив, неговият екип я доусъвършенства, но се стреми да я прилага в значително по-завоалирана форма.

            През 1989 г. основна тема в двустранните отношения между суперсилите е въпросът за „съветското наследство” в Източна Европа. Юридическите основи за неговото разрешаване са поставени още в самото начало на годината, на 15 януари, с приемането на Заключителния документ от Виенската среща на СССЕ, регламентиращ новата роля на проблема за човешките права във вътрешнополитическия ред на социалистическите държави. Приемането на документа е голям успех за САЩ, тъй като  неговите разпоредби предоставят свобода на действие не само на недоволните от управлението в съветската държава, но и на дисидентите в  социалистическите страни в Източна Европа[45]. Сдържана до 1989 г. от партийно-идеологическите постулати, след приключването на Виенската среща на СССЕ опозицията срещу режимите в целия Източен блок получава основание да се позовава пряко на международното право в случай на евентуално преследване по политически причини. Така се създават изключително благоприятни предпоставки за засилване на вече съществуващите центробежни настроения.

Именно акцентът върху съдбата на Източна Европа е повод САЩ да трансформират своята пасивна външнополитическа позиция в ангажимент на „активен наблюдател”[46]. Такова поведение оправдава посещението на президента Буш в Полша и Унгария през лятото на 1989 г.[47], но същевременно цели да подчертае възприетата от Вашингтон нова линия за избягване на самостоятелното обвързване с конкретни обещания към източноевропейските държави[48]. От друга страна обаче, много показателен за наличието на скрити нюанси в американските действия е фактът, че  САЩ така и не отговарят с реципрочен дипломатически акт на съветския отказ от следвоенните „сфери на влияние”, прозвучал за първи път в речта на Горбачов пред Съвета на Европа[49]. Ако се съди по тона на отделни публикувани документи на ЦРУ, във Вашингтон са доволни от „капитулацията” на Москва, определена като фактическа размяна на геополитически позиции[50]. Разбира се, подобни изводи не достигат до световната общественост. През октомври 1989 г. медиите насочват вниманието към поредното сензационно изявление на съветското ръководство, направено под формата на шега в рамките на официалното посещение на Горбачов във Финладния. Тогава говорителят на делегацията на СССР обявява пред журналистите новата „доктрина за ненамеса”[51] във вътрешните работи на източноевропейските съюзници с думите: „Нали знаете песента на Франк Синатра „Вървя по пътя си”? Унгария и Полша тръгнаха по своя път”[52].

            На фона на еуфорията от революционните събития в Източна Европа след разрушаването на Берлинската стена през късната есен на 1989 г. съществуващият до тогава геополитически баланс между суперсилите е окончателно унищожен. Усещането за рязко изменени пространствени позиции прозира в стенограмите от срещата между Михаил Горбачов и Джордж Буш на остров Малта на 2-3 декември 1989 г., където Буш вече преминава в подчертано дипломатическо настъпление[53].

            В Малта за първи път съветската страна проявява видима пасивност, докато Буш, демонстрирайки протоколно приятелство, си позволява открито да поставя ултимативно звучащи изесквания за стриктно спазване на правото на свободна емиграция от страна на СССР, както и на принципите на икономическата и политическата либерализация по западен образец[54]. Равносметката от срещата е синтезирана в подписаната съвместна декларация, възприемана  днес като първия официален документ, който обявява края на Студената война[55]. На фона на оттеглянето на американските обвинения към Москва в незаконни доставки на оръжие за Никарагуа[56], в Малта държавните ръководители на САЩ и СССР се споразумяват още да пристъпят към общо международно-правно урегулиране на тлеещите регионални конфликти[57]. В допълнение към останалите договорености, това решение променя изцяло характера на геополитическата ситуация вече не само в Европа, но и в световен мащаб. Така срещата в Малта всъщност поставя началото на постепенното установяване на един нов световен ред, в който пространственото влияние вече се разпределя по съвсем различен начин.

            След срещата на високо равнище в Малта най-сложните проблеми в отношенията Изток-Запад изглеждат решени. Остава само да бъде облечено в законови рамки осъщественото през есента на 1989 г. фактическо единство на двете германски държави. На 12 септември 1990 г. в Москва е подписан Договорът за окончателното урегулиране на отношенията с Германия[58]. Разрешаването на „Германския въпрос” открива широко поле за преговори в областта на разоръжаването между двата военно-политически блока НАТО и ОВД, които приключват на 19 октомври 1990 г. в Париж със сключването на Договора за ограничаване на обикновените въоръжени сили в Европа (ДОВСЕ)[59]. Процесът на първоначално правно-нормативното регулиране на променената геополитическа обстановка на Стария континент през 1990 г. завършва с приемането на «Парижката харта за нова Европа» [60]. Тя е подписана на поредната среща на СССЕ, започнала два дни след подписването на ДОВСЕ във френската столица.

            Участието в тази среща на СССЕ е последната мащабна външнополитическа проява на Михаил Горбачов. В следствие от усложняващата обстановка вътре в съветската държава, към края на годината, въпреки безпрецедентната си международна популярност[61], новоизбраният президент на СССР[62] стремително да губи властови позиции. Решаваща роля за това изиграват не толкова икономическите проблеми на съветското общество, колкото противоречията на национална основа между Москва и отделните съюзни републики[63]. През 1990 г. те придобиват интернационална окраска, след като общосъюзното правителство взема решение да приложи икономически санкции в отговор на декларациите за суверенитет на прибалтийските държави. В САЩ, които така и никога не признават законността на включването на Прибалтика в състава на СССР през 1940 г.[64], се появяват опасения от евентуално потушаване на революционните настроения там със сила, а американските вестници недвусмисленото предупреждават, че Западът би изтълкувал подобен сценарий като «край на петгодишната програма за икономически и политически реформи на Горбачов»[65].

         Все пак интересите в сферата на глобалната сигурност, които през преходните няколко години вече трайно са обвързали Москва със Вашингтон чрез сключените договори за разоръжаване, са достатъчно основание за Джордж Буш да не бърза да оттегля своята подкрепа за Михаил Горбачов[66]. През юли 1991 г. американският президент отново е в Москва. Двамата с Горбачов излизат със съвместни заявления за дипломатическо взаимодействие в Централна Америка, по избухналата война в Югославия, по Близкоизточния конфликт и полагат подписите си под дълго подготвяния Договор за съкращаване на стратегическите настъпателни оръжия (СТАРТ I). Непредсказуемо развиващите се събития в СССР обаче на практика не позволяват на Горбачов да играе съществена роля в по-нататъшното урегулиране на последиците от разпадането на Ялтенско-Потсдамската международна система[67]. След като още през февруари 1991 г. набиращият обществена подкрепа опозиционен лидер Борис Елцин открито настоява за неговата оставка[68], на 19 август 1991 г. срещу съветския лидер е извършен опит за държавен преврат[69]. Именно в контекста на официалните реакции във връзка с т.нар. «Августовски пуч» (от руски език) нюансите в отношението на Вашингтон за първи път проличават ясно забележимо. Така, например, Джордж Буш с възмущение заявява, че неговата държава отказва да «извършва действия, способни да придадат легитимност на случващото се в СССР, както и да поддържа програми за оказване на икономическа помощ на Москва[70]. Втората част от заявлението буди интерес, тъй като репликата на американския президент веднага се превръща в аргумент за противниците на Горбачов и всъщност изиграва значителна роля за допълнителното подкопаване на политическите му позиции пред съветските граждани, за сметка на тези на Елцин[71], който по това време вече разчита на славата на демократично избран президент на РСФСР и защитник на съветските реформи.

         През лятото на 1991 г. политическата съдба на Горбачов, а с него и на съветската страна, вече е окончателно предопределена. СССР прекратява своето съществуване на 8 декември 1991 г., когато лидерите на РСФСР, Украйна и Белорусия сключват Споразумението за създаване на Общността на независимите държави (ОНД). Създава се изцяло нова политическа структура на мястото на разпадналото се геополитическо пространство под контрола на СССР.  На 25 декември 1991 г. Горбачов подава оставка като президент. Западните средства за масова информация излизат с емоционални статии, в които го сравняват с цар Александър II и Никита Хрушчов[72]. Самият Джордж Буш нарушава традициите на коледните празници в САЩ и вечерта на същия ден излиза с изявление, съдържащо благодарности към Горбачов за неговото смело управление. Но в официалния текст на речта може да се открие и откровеното признание, че всичко случило се в крайна сметка е било от полза за американските интереси[73].

         Изказването на Джордж Буш дава повод за обща равносметка от развитието на отношенията между суперсилите през целия период от началото на управлението на Михаил Горбачов през 1985 до неговото падане от власт след разпадането на СССР. Като първостепенна последица от активизирането на контактите от двете страни на «желязната завеса» трябва да се отчете, разбира се, трайният спад на международното напрежение, свързан с новите надежди, че човечеството би могло да се освободи от ядрените оръжия и да общува свободно, без изкуствени идеологически и военни бариери. Но «разведряването» от втората половина на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век има и своите негативни последици, в което от определена гледна точка може да се открие известен исторически парадокс. Вследствие от възприетата линия на антисъветски натиск, формирала стратегическите разбирания за външната политика както на Роналд Рейгън, така и на Джордж Буш, СССР не само, че не успява да проведе реформите по западен образец, но в крайна сметка изчезва от световната геополитическа сцена.

         Все пак, въпреки разпадането на съветската държава във вида, в който тя съществува в продължение на 70 години, емоционалните оценки за «победа» или «поражение» в Студената война днес са неуместни[74]. В тази връзка е необходимо да се акцентира върху акта на доброволно «саморазпускане», не «разрушаване» на СССР, а също и върху факта, че общата трансформация на евразийското геополитическо пространство всъщност е предварително планирана от Москва[75]. Както показва последвалото развитие на събитията, в случая не може да се говори и за нова криза в отношенията Изток-Запад. Постигнатото равнище на контактите между САЩ и Руската федерация като правоприемник на СССР се запазва, макар и вече да става дума за диалог от различни и по-скоро неравностойни позиции[76].

         Изчезването на втория световен геополитически полюс в края на 1991 г. на практика не нарушава общата стабилност на международната система. Но в отношенията между държавите в световен мащаб обаче започват да се проявяват тенденции и стремежи към сближаване и унифициране на развитието на по-изостаналите бивши социалистически и по-напредналите технологично капиталистически страни. А това изправя и едните, и другите пред нови проблеми.

             

---

[1] Посочените мерки в областта на контрола над въоръжанията са закрепени в договорите САЛТ I и САЛТ II, подписани съответно през 1972 г. и 1979 г. Договорът САЛТ II така и не влиза в сила. Конгресът на САЩ отказва да го ратифицира, поради съветското нахлуване в Авганистан в края на 1979 г.

[2] Съветският министър на отбраната Дмитрий Устинов критикува САЩ в „подкопаване на военно-стратегическия баланс” и „подновяване на Студената война”.  Речта на Дмитрий Устинов е публикава в: Правда, 7 ноября 1981 г. По този въпрос вж. също: Matlock, Jack F, Jr., Reagan and Gorbachev. How the Cold War Ended, New York, 2004, рр. 40; Баева, И., Отношенията в годините на Студената война., сп. „Международни отношения”, 2003 г., кн. 4, с. 91.

[3] Remarks at the Annual Convention of the National Association of Evangelicals in Orlando, Florida. March 8, 1983, The Public Papers of President Ronald W. Reagan, Simi Valley, California: Ronald Reagan Presidential Library, accessed February 1, 2011, Mode of access: http://www.reagan.utexas.edu/archives/speeches/1983/30883b.htm.

[4] Matlock, Jack F, Jr., Opt.cit. pр. 121-122.

[5] След смъртта на Леонид Брежнев през ноември 1982 г. често сменящите се възрастни съветски лидери не желаят да участват в каквото и да било обсъждане със САЩ на належащите международни проблеми. - Ознобищев, С.К., Потапов, В.Я., Скоков, В.В., «Как готовился «Асимметричный ответ» на «Стратегическую оборонную инициативу Роналда Рейгана», М., 2008, с. 5.

[6] Белоусов, Р., Экономическия история Росси: ХХ век. Книга V. Драматический кризис в конце столетия., М., 2006, с. 11-34.

[7] Системная история международных отношений в двух томах. Том второй. События 1945-2003 годов, М., 2009, с. 420-422.

[8] Горбачев, М., Жизнь и реформы, Книга 2, М., 1995. - http://www.gorby.ru/gorbachev/zhizn_i_reformy2/page_2/#1

[9] Matlock, Jack F, Jr., Opt.cit. рр. 141-2.

[10] Горбачев, М.С., Собрание сочинений. Том 3, М., 2008, с. 119.

[11] Добрынин А.Ф. Сугубо доверительно. Посол в Вашингтоне при шести президентах США (1962-1986 г.), М., 1996, с. 653.

[12] Matlock, Jack F, Jr., Opt.cit. рp. 84-85.

[13] Горбачев, М., Жизнь и реформы.  Книга 2, М., 1995, http://www.gorby.ru/gorbachev/memoirs/, Глава 19. Поворот в советско-американских отношениях. Начало ядерного разоружения, с. 13-14.  New Year’s Message to the People of Japan, December 31, 1985, The Public Papers of President Ronald W. Reagan, Simi Valley, California: Ronald Reagan Presidential Library, accessed February 7, 2011. Mode of access: http://www.reagan.utexas.edu/archives/speeches/1985/123185a.htm.

[14] Matlock, Jack F, Jr., Opt.cit. рр. 174.

[15] Тези идеи са доразвити от Михаил Горбачов през 1987 г. в неговата популярна книга „Перестройка и новое мышление для нашейстраны и для всего мира”  – Горбачев, М.С., Собрание сочинений. Том 8. Перестройка и новое мышление для нашейстраны и для всего мира, М., 2009, с. 206, 208-209.

[16] Черняев, А.С., Шест лет с Горбачевым: По дневниковым записям, М., 1993, с. 86-88.

[17] Вж. например: White House Statement on the Release of Anatoly Shcharanskiy From the Soviet Union. February 11, 1986, The Public Papers of President Ronald W. Reagan, Simi Valley, California: Ronald Reagan Presidential Library, accessed February 7, 2011. Mode of access: http://www.reagan.utexas.edu/archives/speeches/1986/21186a.htm;

[18] Matlock, Jack F, Jr., Opt.cit. рр. 199 – 202.

[19] Архив Горбачев-Фонда. Фонд № 1, опись № 1. Из переговоров с Роналдом Рейганом, Рейкявик, 11-12 октября 1986 года.

[20] Matlock, Jack F, Jr., Opt.cit. рр. 154; АГФ. Фонд № 10, опись № 2. Заседание группы по подготовке к встрече в Рейкявике, 4 октября 1986 года; В Политбюро ЦК КПСС... По записям Анатолия Черняева, вадима Медведева, Георгия Шахназарова (1985-1991), Горбачев-Фонд, 2008, с. 79-81; Ознобищев, С.К., Потапов, В.Я., Скоков, В.В., Как готовился „Асимметричный ответ” на „Стратегическую оборнную инициативу” Роналда Рейгана, М., 2008, с. 3-26.

[21] Reagan, Ronald, Opt.cit., рp. 679; Волкогонов, Д., Семь вождей: Галерея лидеров СССР в двух книгах, М., 1996, кн. 2, с. 307.

[22] Matlock, Jack F, Jr., Opt.cit. рр. 235.

[23] Системная история международных отношений в двух томах........, с. 467.

[24] The New York Times, October 16, 1986.

[25] Mikhail Gorbachev, On My Country and the World, New York, 2000, p. 195; Отвечая на вызов времени. Внешняя политика перестройки: документалные свидетельства. По записям бесед М.С. Горбачева с зарубежными деятелями и другим материалам, М., 2010, с. 181; Reagan, Ronald. Opt.cit. рp. 683.

[26] Кисинджър, Х., Дипломацията, С., 1997, с. 694.

[27] Визитата на Горбачов е в пълно съзвучие с обявената на Януарския пленум на ЦК на КПСС, проведен в началото на същата година, официална ревизия на външнополитическия курс на СССР в посока към нормализиране и активизиране на отношенията Изток-Запад.

[28] Reagan, Ronald, Opt.cit. рp. 701.

[29] Об итогах визита в США, АГФ. Фонд № 10, опись № 2. На Политбюро, 17 декабря 1987 года; В Политбюро ЦК КПСС..., с. 278-280.

[30] На 14 април в Женева министърът на външните работи на СССР Едуард Шевернадзе, държавният секретар Джордж Шулц и техните колеги от Авганистан и Пакистан поставят подписите си под пет отделни, но взаимносвързани споразумения. Така от  дневния ред на двуполюсната конфронтация е свален най-спорният въпрос, който в продължение на почти цяло десетилетие възпрепятства нормалното развитие на отношенията Изток-Запад. Фактическото изтегляне на военните части на СССР от Авганистан започва месец по-късно и продължава до 15 февруари 1989 г.

[31] Американският президент пребивава в столицата на СССР от 29 май до 2 юни 1988 г.

[32] Remarks and a Question-and-Answer Session With the Students and Faculty at Moscow State University. May 31, 1988, The Public Papers of President Ronald W. Reagan, Simi Valley, California: Ronald Reagan Presidential Library, accessed  March 21, 2011. Mode of access: http://www.reagan.utexas.edu/archives/speeches/1988/053188b.htm .

[33] Горбачов акцентира върху този момент в своите мемуари – Горбачев, М.С., Жизнь и реформы, Книга 2, М., 1995, http://www.gorby.ru/gorbachev/memoirs/, Глава 21. К новому миропорядку, с. 29.

[34] В Политбюро ЦК КПСС..., с. 391-399.

[35] След президентските избори в края на същата 1988 г. Роналд Рейгън предава поста на държавен глава на своя доскорошен заместник Джордж Буш.

[36] Кисинджър, Х., Цит.съч, С., 1997, с. 677.

[37] Matlock, Jack F, Jr., Opt.cit. рр. 302.

[38] Подробна информация относно атмосферата на американо-съветско доброжелателство, в която протича срещата, може да се открие в: АГФ. Фонд № 1, опись №1, Беседа с Р. Рейганом и Дж. Бушем, Нью-Йорк, 7 декабря 1988 года; Продолжение беседы на Губернаторском острове в широком составе, 7 декабря 1988 года. Вж. също: Matlock, Jack F., Jr., Opt.cit. рр. 308-309.

[39] Датата е знакова, тъй като на този ден САЩ отбелязват годишнината от своето включване във Втората световна война на 7 декември 1941 г.

[40] Речта на Михаил Горбачов предизвиква световна еуфория, а журналистите масово започват да говорят за него като за „международен феномен” - Oliver D., Polese R. Toward a World That Works Together/ Gorbachev M. A Road To The Future: Address by Mikhail Sergeyevich Gorbachev, General Secretary of the Central Committee of the Communist Party of the Soviet Union, Chairman of the Presidium of the Supreme Soviet of the USSR, at the plenary meeting of the Forty-third Session of the United Nations General Assembly, In New York, Wednesday, December 7, 1988, p. 6-7.

[41] Press Conference for Washington Post and Newsweek. November 17, 1988. Margaret Thatcher Foundation. Speeches, Interviews and Other Statements. Accessed February 10, 2011. Mode of access: http://www.margaretthatcher.org/document/107390.

[42] Изказванията на Рейгън в последните месеци на неговото управление – декември 1988 г. и януари 1989 г., въпреки общия дипломатичен тон, продължават  да съдържат определени антисъветски елементи. Вж. например: Statement on the Ninth Anniversary of the Soviet Invasion of Afghanistan. December 27, 1988.  The Public Papers of President Ronald W. Reagan, Simi Valley, California: Ronald Reagan Presidential Library, accessed February 10, 2011. Mode of access: http://www.reagan.utexas.edu/archives/speeches/1988/122788a.htm.

[43] The President’s News Conference. 1989-01-27. The Public Papers of President George Bush. George Bush Presidential Library and Museum, Archives, accessed February 11, 2011. Mode of access: http://bushlibrary.tamu.edu/research/public_papers.php?id=20&year=1989&month=01. 

[44] ДА на МВнР, оп. 46-4, а.е. 112, л. 3.

[45] Системная история международных отношений в двух томах............. с. 474.

[46] Всъщност, промяната започва да се усеща още от пролетта на 1989 г., след официалното посещение на държавния секретар Джеймс Бейкър в Москва през май. Визитата маркира формално края на периода на първоначална «пауза с цел стратегически анализ» във външната политика на президентскат администрация на Джордж Буш - Отвечая на вызов времени. Внешняя политика перестройки: документальные свидетельства. По записям бесед М.С. Горбачева с зарубежными деятелями и другим материалам, М., Горбачев-Фонд, 2010, с. 224.

[47] ДА на МВнР, оп. 46-4, а. е. 127, л. 41-42.

[48] От Вашингтон изрично подчертават, че помощта, която САЩ смятат да предоставят на страните от съветския блок ще бъде в рамките на мащабна международна програма (Програмата ФАР), в която са привлечени като финансови донори ЕИО,  ФРГ, Франция, Великобритания и Япония. - 1987 – 1997 The European Union in a Europe in the throes of change. The end of the Cold War and geopolitical change in Europe. The Eastern Bloc in the throes of change. European Community aid to the former Eastern Bloc - http://www.ena.lu/.

[49] Кисинджър, Х., Цит.съч., с. 696; Откъси от речта на Михаил Горбачов пред Съвета на Европа в Страсбург, 6 юли 1989 г. в The New York Times, July 7, 1989, p. A6.

[50] Beschloss, M.R. and S. Talbott. At The Highest Levels. The Inside Story of The End of the Cold War., London, 1994, p. 43-44.

[51] Системная история международных отношений в двух томах..............., с. 479.

[52] Поводът за шегата е напредналото и вече необратимо развитие на процесите на икономическа и политическа либерализация в Полша и Унгария. Заради направената асоциация с песента на Франк Синатра, докрината придобива популярност като „Доктрината Синатра”. - “Gorbachev, in Finland, Disavows Any Right of Regional Intervention”, The New York Times, October 26, 1989, p. A1.

[53] Отвечая на вызов времени. Внешняя политика перестройки:............., с. 234.

[54] ДА на МВнР, оп. 46-4, а.е. 134, л. 157-158.

[55] Баев, Й., Системата за европейска сигурност и Балканите в годините на Студената война, С., 2010 г., с. 390.

[56] Remarks of the President [Bush] and Soviet Chairman Gorbachev and a Question-and-Answer Session With Reporters in Malta. 1989-12-03. The Public Papers of President George Bush. George Bush Presidential Library and Museum, Archives, accessed March 18, 2011. Mode of access: http://bushlibrary.tamu.edu/research/public_papers.php?id=1291&year=1989&month=12.  

[57] ДА на МВнР, оп. 46-4, а.е. 134, л. 162-163.

[58] АГФ. Фонд № 1, опись № 1, Переговоры с Джорджем Бушем (в широком составе) 31 мая 1990 года.

[59] С подписването на ДОВСЕ е ликвидирано значителното превъзходство в обикновени оръжия, което Съветския съюз притежава в Европа през целия период след Втората световна война.

[60] «Парижката харта за нова Европа» от есента на 1990 г. провъзгласяваща настъпването на епохата на демокрация, мир и единство на Стария континент. С нея краят на Студената война е потвърден официално и окончателно.

[61] Заради проявената дипломатическа активност, конкретният принос за осъществяването на обединението на Германия и придържането към клаузите на ДОВСЕ, в края на 1990 г. Михаил Горбачов получава Нобелова награда за мир.

[62] Михаил Горбачов е избран на този новоучреден пост през март 1990 г.

[63] След като още през 1988-1989 г. Армения, Азърбейджан и Грузия излизат с декларации за държавен „суверенитет”, до края на 1990 г. примерът им бързо е последван от парламентите на Естония, Литва, Латвия, Руската федерация, Узбекистан, Молдова, Украйна и Белорусия. В историческата литература тази „верижна реакция” е наречена „парад на суверенитетите” – Системная история международных отношений в двух томах. ........., с. 492.

[64] От 18 ноември 1983 г. започва работа новият „Прибалтийски отдел” на Радио „Свобода”. Целта, на неговата пропагандна дейност е недвусмислено определена - оказване на „подкрепа” на прибалтийските държави и „отделянето им от останалите републики на СССР” -  Statement on the Establishment of the Baltic States Service of Radio Liberty. November 18, 1983. The Public Papers of President Ronald W. Reagan, Simi Valley, California: Ronald Reagan Presidential Library, accessed February 11, 2011. Mode of access:  http://www.reagan.utexas.edu/archives/speeches/1983/111883a.htm.

[65] Feldmann L. Soviets Soften Stance on Use of Force in Baltic Republics //The Christian Science Monitor, March 22, 1990// Chronicle of the Soviet Coup 1990-1992: A Reader in Soviet Politics/Articles reprinted from The Christian Science Monitor, Oxford, 1993, p. 17.

[66] Системная история международных отношений в двух томах............., с. 504-519.

[67] По време на специално свиканата мирна конференция за урегулиране на Близкоизточния конфликт в Мадрид на 29 октомври 1991 г. съветската страна заема необичайно пасивна позиция, което също е показателно за сложното положение на Горбачов като ръководител на разпадащия се СССР. – Системная история международных отношений в двух томах........, с. 501;  Отвечая на вызов времени. Внешняя политика перестройки:........., с. 293-297.

[68] Призивът към Горбачов да си подаде доброволно оставката е отправен в интервю на Борис Елцин по централната съветска телевизия, в което той обвинява президента на СССР в неспособност да намери адекватно решение на възникналите проблеми между отделните съюзни републики. – Системная история международных отношений в двух томах........, с. 502.

[69] Путч. Хроника тревожных дней. Электронная публикация – Русский журнал, 1997, http://old.russ.ru/antolog/1991, http://old.russ.ru/antolog/1991/kurginyn.htm, http://old.russ.ru/antolog/1991/vite.htm.

[70] Statement on the Attempted Coup in the Soviet Union. 1991-08-19. The Public Papers of President George Bush. George Bush Presidential Library and Museum, Archives. http://bushlibrary.tamu.edu/research/public_papers.php?year=1990&month=8. Към момента на изготвяне на настоящото изложение – март 2011 г. - до цитираното изказване на президента Джордж Буш няма публичен електронен достъп.

[71] Системная история международных отношений в двух томах........., с. 502 -503.  

[72] Sneider D. Fare Well Reformer, Mikhail Sergeyevich…//The Christian Science Monitor, December 26, 1991.//Chronicle of the Soviet Coup 1990-1992…, p. 250.

[73] Address to the Nation on the Commonwealth of Independent States. 1991-12-25. The Public Papers of President George Bush. George Bush Presidential Library and Museum, Archives, accessed March 21, 2011. Mode of access: http://bushlibrary.tamu.edu/research/public_papers.php?id=3791&year=1991&month=12.

[74] Представителите на т.нар. „триумфалистино направление” в съвременната американска историография защитават тезата за „триуфма” на стратегията за „сдържането на комунизма” през 1989-1991 г. Кратко обобщение на вижданията по този въпрос на бившия директор на ЦРУ Робърт Гейтс, президентския съветник по националната сигурност Брент Скаукрофт, на самия Джордж Буш и др. може да се открие в: Zubok, V. New Evidence on the “Soviet Factor” in the Peaceful Revolutions of 1989. // Cold War International History Project, Woodrow Wilson International Center for Scholars, Washington, D.C., Bulletin, Issue 12/13, Fall/Winter 2001, рр. 5-23.

Доста емоционално за „поражение” на СССР в Студената война говорят някои съвременни руски изследователи. Вж. например: Шевякин, А., 8 ступеней к разгрому советской державы, М., 2010, с. 271-272.

[75] Тошкова, В., Дирижираният крах на европейския социалистически  Изток в края на ХХ век, В: Сб. "Проблемът Изток - Запад. Историческа перспектива.", 2003 г., с. 547-556.

[76] Системная история международных отношений в двух томах. Том второй. События 1945-2003 годов, М., 2009, с. 519-522.