Разпадане на източноевропейския интеграционен модел през втората половина на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век

(Статията е публикувана в сборника "Collegium Historicum", Том 1, ИК "Гутенберг", София, 2011 г.)

Разпадането на модела на строго централизирана политическа и икономическа интеграция е една от проявите на общата трансформация на отношенията Изток-Запад през втората половина на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век. Развитието на центробежни тенденции в Източния блок може да се обясни с изчерпването на интереса както на Москва, така и на нейните съюзници. Резултатът е саморазпускането на двете интеграционни общности на източноевропейските държави – Съветът за икономическа взаимопомощ (СИВ) и Организацията на Варшавския договор (ОВД).

Началото на структурното преустройство на Източния блок се свързва с името и личността на  Михаил Горбачов, застанал начело на КПСС и СССР през март 1985 г. Като политик от по-младото поколение, израстнал в периода след Втората световна война, за Горбачов основен двигател на развитието не е идеологията, а икономическата ефективност. Когато поема поста на държавен ръководител, той си поставя две основни цели – да подобри влошения образ на СССР пред света и да реформира съветската икономика така, че тя да започне да регистрира печалби. В този контекст неговата икономическа, а оттам и политическа платформа е ориентирана по-скоро навътре, към проблемите на самия СССР и това много скоро се проявява в отношението към източноевропейските сателити.

В многобройните си речи, интервюта и публикации новият съветски лидер под различна форма често посочва като основни принципи на променящата се политика на Москва по отношение на държавите от Източния блок „уважителното отношение към съюзниците”, отчитането на техните интереси и опит. Той говори за необходимостта от иницативност, подчертавайки, че „съгласуваната външна политика може да бъде ефективна само, ако се отчита и наслагва приносът на всяка страна в общото дело”[1]. Тези и други подобни цитати очертават контурите на една значително по-либерална идея за социалистическия интеграционен модел, в сравнение със съществуващото към 1985 г. положение, при което Москва определя насоките и следи строго конкретните практически стъпки на съюзниците в провеждането на техните външноикономически и политически контакти[2].

Михаил Горбачов бърза да приложи вижданията си на практика, като наред с традиционните двустранни срещи утвърждава и допълнителна форма на многостранно сътрудничество в рамките на блока – институционализирано е периодичното провеждане на работни заседания на ръководителите на социалистическите страни. Първата подобна среща се провежда непосредствено след погребението на К.Черненко през 1985 г. в Москва. На нея прозвучава новата официална съветска позиция, изразена в призива за ”пълна отговорност на всяка партия за положението в своята страна”[3]. Това доста по-категорично от думите за равноправен диалог показва посоката на промените в политиката на съветското ръководство. Около месец по-късно, на 26 април 1985 г., във Варшава по време на второто съвещание на висшите държавни ръководители на Източния блок е решено срокът на Варшавския договор да бъде удължен с още 20 години. Сътрудничеството наглед продължава по старому, но в тесен кръг Горбачов „отваря вратичка”, намеквайки, че всяка държава ще може сама да вземе решение по въпроса за по-нататъшното си участие в пакта[4].

Така е поставено началото на процеса на фактически отказ от доктрината „Брежнев”[5]. Неговото развитие в стопанската сфера е обосновано сравнително изчерпателно в изказването на Горбачов пред секретарите на централните комитети на комунистическите и работнически партии по икономическите въпроси и постоянните представители на страните-членки на СИВ в Москва на 20 и 21 май 1985 г. В контекста на констатацията, че започващата петилетка е повратен период, Горбачов говори за „изоставането на жизненото равнище на населението в СССР” в сравнение с европейските социалистически страни и отправя директна критика към съюзниците: „много хартия е изписана, а необходимите резултати не се виждат”[6]. „За това състояние има редица причини” - твърди Горбачов, като посочва конкретно „разходите които съветската страна отделя за отбраната на целия лагер, както и високата относителна тежест на капиталните вложения, поглъщани от топлинно-енергийните отрасли”[7]. Цитираният текст е показателен за нежеланието на Москва да продължава да подпомага със суровини и да издържа финансово сателитите. Горбачов отива още по-далеч със заключението, че възможностите на традиционния обмен и търговия между социалистическите страни в значителна степен са изчерпани[8].

Дискусията за необходимостта от предприемането на реформи продължава и на съвещанието на Политическия консултативен комитет на ОВД, което се провежда през октомври 1985 г. в София. Записаните в протокола от срещата постановки са достатъчно показателни за зараждането на тенденция, която източноевропейските държави не познават до момента – открива се широка публична дискусия по въпроси, чието повдигане не е присъщо на затворените комунистически режими. В докумените от заседанието се споменава по-активното ангажиране със защитата на човешките права и проучването на възможностите за едностранно съкращаване на войските и военните разходи на пакта[9].

Идеята за усъвършенстване на механизма на функциониране на организацията е доразвита от новоназначения съветски външен министър Едуард Шеварнадзе по време на поредната среща на Комитета на министрите на външните работи на Варшавския договор на 19-20 март 1986 г. Шевернадзе подчертава, че осигуряването на сигурността в Европа е преди всичко политическа задача, поради което трябва да се решава с политически, а не с военно-технически средства. Това е сигнал, че Москва е склонна да възприеме нова външнополитическа стратегия, чиито доктринални основания се оформят в хода на състоялия се през февруари - март 1986 г. в Москва XXVII конгрес на КПСС[10]. Всъщност,

самите решения на конгреса едва ли биха могли да се определят като революционни. В тях обаче се съдържат нови оценки на международната обстановка. В терминологично отношение те напомнят материалите от XXIV конгрес на КПСС, легализирал разведряването  през 70-те години на века. Смята се обаче, че именно през ранната пролет на 1986 г. в Москва е поставено началото на разработките на система от взаимно свързани тезиси, които стават основа на бъдещата концепция за т.нар. „новото политическо мислене”. Един от главните акценти в тази концепция в сферата на външната политика става осъществяването на икономическо и политическо сближение със западноевропейските страни[11]. За оттегляне на съветския контрол официално не се споменава. Неговото запазване на този етап все още се възприема като аксиоматична предпоставка.

Новата съветска външнополитическа стратегия започва постепенно да придобива практически измерения с постановките във водещия доклад на Михаил Горбачов по време на съвещанието на ПКК на ОВД на 10-11 юни 1986 г. в Будапеща. Предвид динамичната международна обстановка – световния отзвук от срещата на Горбачов и Рейгън в Женева (ноември 1985 г.)[12] и икономическите и екологични проблеми на СССР след аварията на атомната електроцентрала в Чернобил през април същата година, акцентите в изказването на съветския ръководител са разбираеми. Той говори за необходимостта от рязко активизиране на диалога Изток-Запад, търсене на начини за прекратяване на надпреварата във въоръженията и коренно преустройство на цялата система на международните отношения на основата на обща и равна за всички сигурност. През август 1986 г. е поставено началото на реформата във външноикономическите отношения в рамките на Източния блок. Тя отрича дотогавашната система, според която съюзниците на СССР получават съветски суровини, а връщат задълженията се в готова продукция, независимо от качеството й. Говори се за въвеждане на пазарни механизми в отношенията между държавите от СИВ. Но повратният момент, от който започва практическото осъществяване на „радикалното преустройство на дейността на СИВ”, настъпва по време на  работната среща на ръководителите на „братските“ комунистически партии, проведена на 10-11 ноември 1986 г. в Москва, когато е решено на предстоящата сесия да бъде внесен за разглеждане проект на постановление за цялостно преустройство на механизма на сътрудничеството и социалистическата икономическа интеграция.

След Януарския и Юнския пленум на ЦК на КПСС през следващата 1987 г. по думите на самия Горбачов започва „нов етап“ на неговите реформи[13]. С въвеждането в официална употреба на термина „перестройка“, включително в областта на съветската външна политика и отношенията на СССР със сателитите, зачестяват и контактите между източноевропейските лидери. Същевременно обаче в Източния блок явно възприемат противоречиво идеите на „перестройката“. Те се опитват да използват декларациите за либерализация, които идват от Москва, но всеки за своите цели и според своите разбирания.

Подтиквани все по-определено към реформи, водещи към установяване на пазарни отношения и отказ от строгия партиен политически контрол, към средата на 1987 г. всички европейски съюзници на СССР започват да демонстрират открита прозападна ориентация. Тя е заявена от отделните режими по различен начин, проявява се в някои сфери на конкретните двустранни отношения, без да засяга други. Все по-смело на Запад започват да гледат Полша и Унгария[14]. В Чехословакия, ГДР, България и Румъния, напротив, партийните ръководства заемат консервативни позиции, като се опитват или да забавят прилагането на новия курс, задаван от Кремъл, или да заобиколят неговите рамки със самостоятелни и несъгласувани инициативи с цел да запазят собствената си власт[15]. В отговор Горбачов възприема своеобразен „диференциран подход” към отделните държави от блока, въпреки официалните твръдения за липса на сериозни разминавания със съюзниците[16].

На 7 декември 1987 г. във Вашингтон Михаил Горбачов и американският президент Роналд Рейгън подписват Договора за унищожаване на ракетите със среден и малък радиус на действие в Европа. С този акт е поставено началото на съветското военно изтегляне от сателитната орбита в източната част на континента[17]. Независимо от това обаче, блокът като цяло все още изглежда единен, а съветската сфера на влияние – относително стабилна. На този етап зараждащите се тенденции на явна децентрализация остават ограничени предимно в икономическата област.

По това време в духа на своите либерални идеи, Горбачов започва да променя основните принципи на социалистическата икономическа интеграция, подчертавайки, че СИВ не е наднационална организация и ако държавите-членки нямат конкретен интерес, те са свободни да не участват в даден проект[18]. На съюзниците е предоставена широка свобода на действие и на тази основа много скоро се появяват първите по-сериозни разминавания в становищата в хода на обсъжданията по преустройството на механизма на сътрудничеството. Така, например, на поредното заседание на Изпълнителния комитет на СИВ в Москва на 4-5 юни 1987 г.[19] прозвучават смели предложения за свободно движение между страните-членки на стоки, услуги и други производствени фактори, както и създаване в перспектива на обединен социалистически пазар. Съществени различия, а по някои аспекти на въпроса и противоположни схващания, се очертават при доуточняването на текста в раздела относно усъвършенстване на начина на определяне на цените[20]. Заседанието на ИК от юни 1987 г. остава в историята на СИВ с предложението за поетапното създаване на зона за свободна търговия, а в перспектива и на митнически съюз[21] на държавите-членки – модел, много близък до основните принципи на икономическата интеграция в рамките на ЕИО.

През 1988 г. реформирането на функционалния механизъм и организационната структура на ОВД също са обект на критични обсъждания, в хода на които се наблюдава  своеобразна надпревара кой първи да излезе с с по-нестандартно предложение. Като пример може да се посочи една от най-радикалните идеи за реорганизация на ОВД, направена в навечерието на поредното заседание на ПКК през юли 1988 г. във Варшава[22]. Предложението идва от румънския лидер Николае Чаушеску и включва извеждането на Политическия консултативен комитет извън структурите на организацията с цел отнемане на политическите функции на пакта и превръщането му във строго военно формирование. Към това се добавя и идеята за възприемане на ротационен принцип на неговото ръководство между представителите на всички съюзни държави със срок от една година. Инициативата на Румъния не получава подкрепа и е отхвърлена със забележката, че цели отслабване на съществуващата система на военна организация на съюза. Вместо това Горбачов издига други предложения за „изменение в течение на две-три години на организационната структура на въоръжените сили на ОВД” и едностранно разформироване на части и съединения на ОВД в Централна Европа. Аргументът е финансов. Като основен принцип за изграждане на отбранителната политика на Съюза се формулира тезата за „минимум необходими разходи – максимум необходими резултати”[23]. На последвалото заседание на Комитета на министрите на външните работи предложението за извеждане на ПКК от рамките на Варшавския договор е оценено като нецелесъобразно с оглед на новата линия за едновременно разпускане на военнополитическите съюзи в Европа след по–нататъшно засилване на политическия елемент в тяхната дейност и установяване на взаимоотношения на неконфронтационна основа.

Междувременно са дефинирани етапите на преустройствотото на СИВ[24]. Отчетено е, че началният етап трябва да продължи до 1990 г.[25] със създаването  на необходимите условия за развитие на преки връзки между стопанските организации, както и на предпоставки за изграждане на обединен пазар. Посочено е, че формирането на новия интеграционен механизъм трябва да продължи по време на втория етап от 1991 г. до 1995 г., когато се очаква да се осъществят конкретни мероприятия за усъвършенстване на сътрудничеството в областта на плановата дейност и укрепването на стоково-паричните инструменти[26]. След началото на третия етап през 1995 г. се очаква да се пристъпи към окончателно изграждане на обединения пазар, създаване на действаща колективна валутна система и единна външна митническа тарифа, за да се стигне в крайна сметка до образуване на митнически съюз между държавите-членки на СИВ[27].

Впечатление при анализа на тези обсъждания правят два момента. Първо, постановката за обединен социалистически пазар вече се регламентира официално. Второ, явен признак за несъгласие и незаинтересованост стават особените позиции на ГДР и Румъния, чиито представители призовават усилията да се концентрират върху решаването на задачите, засягащи изрично периода до 1990 г. Представителите на ГДР  дори считат, че определянето на цели за следващите етапи е преждевременно, а Румъния отива още по-далеч, посочвайки, че дискусията по тези въпроси е нецелесъобразна[28].

            На  фона на засилването на тенеденциите на либерализация в международните политически и икономически отношения в контекста на поредната среща на Горбачов и Рейгън в Москва (май-юни 1988 г.), на 1 и 2 юни 1988 г. в Будапеща се провежда поредното съвещание на секретарите по икономическите въпроси на централните комитети на комунистическите и работническите партии на страните-членки на СИВ. На съвещанието са отчетени проблеми при реализацията на двата основни интеграционни документа с решаващо значение за преустройството на механизма на интеграция и дейност на Съвета - Комплексната програма за научно-технически прогрес и проекта на Колективна концепция за международно  социалистическо разделение на труда. Констатираните проблеми са свързани преди всичко с проявата на „незаинтересованост“ на стопанските организации[29]. За тяхното преодоляване са направени различни препоръки, включително за разработването на „качествено нов интеграционен механизъм”, съответстващ на изискванията на прехода към интензивно стопанско развитие. Целта е да се създадат условия за широко взаимно „отваряне“ на икономиката, де факто регламентиращо съществуването на смесени предприятия като форма на сътрудничество между социалистическите и капиталистическите страни[30].

            Наред с обсъжданията за изработване на цялостна концепция за преустройството на механизма на социалистическата икономическа интеграция, на проведеното в Прага на 5-7 юли 1988 г. 44-то заседание на Сесията на СИВ, като особено актуален е повдигнат и още един въпрос - за възможните насоки, форми и методи на сътрудничество с Европейската икономическа общност (ЕИО)[31]. Механизмът за отношенията между двете интеграционни обединения се обсъжда в контекста на очакванията за създаване на единен пазар на западноевропейските държави през 1992 г. Прието е решение да бъде ускорена работата по създаването на условия за провеждане на необходимите консултации със съответните органи на ЕИО. Извън дневния ред ръководителите на делегациите обсъждат степента на реализация на Комплексната програма за научно-технически прогрес на страните-членки на СИВ до 2000 г. Отново са констатирани редица недостатъци, което е показателно за все по-високите изисквания към работата на СИВ[32]. Общото впечатление е, че съществуващите трудности и центробежни настроения сред държавите-членки се задълбочават.

Очертаващият се край на Студената война и перспективата за скорошно изграждане на „общ европейски дом”[33], която предполага не само икономическо, но и политическо „откриване към света”[34], демотивира допълнително идеите за по-тясно обвързване в рамките на СИВ, което започва да става все по-неизгодно за членуващите в него източноевропейски държави. Към чувството за неудовлетвореност хода на взаимното сътрудничество между СССР и неговите съюзници се прибавя и още един фактор. През 1988 г. ЕИО проявява все по-голям интерес към диалог със страните от Източна Европа, като през юни 1988 г. се стига до подписване на декларацията за установяване на официални отношения между ЕИО и държавите-членки на СИВ[35]. Това обстоятелство допълнително разширява възможностите и задава параметрите на бъдещото икономическо сътрудничество в западноевропейското направление.

            През периода 1988-1989 г. на фона на опитите за икономически реформи нараства политическата нестабилност в Източния блок. Полша и Унгария поставят все по-решително искането за значително съкращаване и изтегляне на съветските войски от тяхна територия. Въпросът е повдигнат скоро след Варшавското съвещание на ПКК, на 8 септември 1988 г. и извежда на дневен ред належащата необходимост от разработване на актуална концепция за взаимоотношенията на Москва със социалистическите страни. Върху тази тема пада акцентът на заседанието на Политбюро на ЦК на КПСС от 21 януари 1989 г., когато Горбачов отбелязва: „Унгария е в навечерието на сериозен избор... Аз мисля, че всяка страна трябва да има свое собствено лице... Пътищата на нашето развитие ще бъдат много различни... Ние се нуждаем от механизъм, който да осигури нашето взаимно разбиране и взаимодействие. Ще възникнат твърде много политически, икономически и военнополитически въпроси... Например, как бихме реагирали,  ако Унгария ни напусне и отиде в Европейската общност.”[36]

През февруари 1989 г. по поръчение на Александър Яковлев, който оглавява Комисията за Източна Европа, са изготвени стратегически анализи, разработени от Института за икономика на световната социалистическа система, Международния отдел на ЦК на КПСС, Министерството на външните работи на СССР и КГБ[37]. В материалите се описват няколко възможни сценария за бъдещото развитие на страните от Източна Европа и се изброяват очакваните последици от политиката на преустройство в тези страни. Коментира се вероятността от „ръст на инфлацията“, „понижаване на жизнения стандарт“, „нарастващо недоволство от съществуващата ситуация в сферата на снабдяването със стоки“, „морална криза“[38]. Правят се и заключения за намаляващото значение за СССР на източноевропейския „пояс на сигурност”.

Официалният съветски отказ от сателитната орбита идва в контекста на демонстративното разграничаване на Кремъл от доктрината „Брежнев” и следвоенното разделяне на Европа на „сфери на влияние”. Той прозвучава за първи път в речта на Горбачов пред Съвета на Европа през юли 1989 г.[39], когато Горбачов твърди: „Социалният и политическият ред в една или друга страна са се променяли в миналото и могат да се променят и в бъдеще. Но тази промяна е изключителна право на народа на тази страна и е негов избор... Всяка намеса във вътрешните работи и всеки опит да се ограничи суверенитетът на държавите – приятелски, съюзници или други – са недопустими... Време е да положим в архивите постулатите на Студената война, когато Европа бе смятана за арена на конфронтация, разделена на сфери на влияние.” Това изказване става основа на новата „доктрина за ненамеса” на СССР във вътрешните работи на източноевропейските съюзници, обявена в шеговит стил през октомври същата година по време на посещението на лидера на СССР във Финландия. Тогава, по повод на случващото се в Полша и Унгария[40], говорителят на съветската страна се обръща към журналистите с думите: „Нали знаете песента на Франк Синатра „Вървя по пътя си”? Унгария и Полша тръгнаха по своя път.”[41]

В края на 1989 г. изборната победа на икономическия либерализъм и парламентарната демокрация в Полша и Унгария, успехът на „нежните революции” в Чехословакия, ГДР и България, както и конфликтът в Румъния окончателно променят политическата карта на Източна Европа. Новото статукво в източната част на европейския континент е потвърдено от Михаил Горбачов и Джордж Буш по време на срещата между двамата на 2-3 декември 1989 г. на остров Малта[42]. В хода на разговорите ръководителите на двете световни суперсили декларират официално своя отказ от поддържане на установения след края на Втората световна война Ялтенско-Потсдамски международен ред. В така променения контекст от началото на 90-те години преустройството на цялостния механизъм на икономическата и политическата интеграция в рамките на Източния блок придобива различни измерения. Все пак във формулираната в Кремъл през януари 1990 г. „Концепция за отношенията между СССР и държавите от Централна и Източна Европа” се посочва, че през преходния период в източноевропейските страни продължава да преобладава гледната точка за запазване на ОВД като фактор на европейскатата стабилност[43]. Същевременно, в икономическата сфера, нараства взаимната обвързаност на държавите от СИВ с ЕИО. Ангажиментът на ЕИО към бившите съветски сателити от Източния блок в началото на 90-те години придобива все по-конкретни измерения. След подписването на първите търговски споразумения на индивидуална основа, сключени с Унгария през септември 1988 г. и с Чехословакия през декември 1988 г., акцентът в дискусията е поставен върху степента на готовност на държави-членки на СИВ да участват в Единния западноевропейски пазар. От септември 1989 г. до май 1990 г. в договорни отношения с ЕИО за премахване на търговските ограничения влизат Полша, СССР, ГДР и България[44]. Това все повече обезсмисля източноевропейската ингерация в рамките на СИВ. Показателно за рязко спадащата заинтересованост от поддържане на съществуващия икономически интеграционен модел в периода 1990-1991 г. става отлагането на 45-тото заседание на Сесията на Съвета[45] и намаляването на бюджета на организацията за 1990 г[46]. Появяват се и крайни мнения, които по същество отричат необходимостта от нейното съществуване.       

            В началото на 90-те години на века процесите на трансформация на отношенията Изток-Запад навлизат в своя решителен етап. Развитието на международните политически контакти в Европа окончателно предопределя съдбата на ОВД. На фона на безпрецедентното разведряване на международната обстановка през юли 1990 г. на Лондонската сесия на Съвета на НАТО е приета декларация, което  поставя началото на диалога между НАТО и ОВД. През есента на 1990 г. са сключени споразумения за обединението на Германия и за постепенното извеждане на съветските войски от германска територия до края на 1995 г.[47] На 19 октомври 1990 г. в Париж се провежда среща на 22-те държави-членки на НАТО и ОВД. Подписан е Договорът за ограничаване на обикновените въоръжени сили в Европа. Това означава демилитаризация на централната част на Европа, включваща Бенелюкс, Унгария, Германия, Полша и Чехословакия, т.е държавите, които до момента са се намирали точно на „фронтовата линия” между двата военно-политически блока[48]. С ДОВСЕ е ликвидирано огромното превъзходство в конвенционални въоръжения, с което СССР разполага в Европа през десетилетията  на Студената война. Два дни след сключването на ДОВСЕ в Париж започва съвещанието на държавните и правителствени ръководители на страните, участващи в СССЕ. Срещата е свикана по инициатива на Горбачов, който по същото време вече притежава Нобелова награда за мир и продължава да се радва на безпрецедентна международна популярност. В рамките на срещата е подписан исторически документ – „Парижката харта за нова Европа”, с която краят на междублоковата конфронтация е потвърден формално. Документът провъзгласява началото на ерата на демокрация, мир и единство на европейския континент. Взето е решение за институционализирането на СССЕ и превръщането му в постоянно действаща международна организация, придаващо на обшоевропейския процес траен и непрекъснат характер. Едновременно с Парижката харта е подписана и „Декларация на 22-те”. Декларацията представлява съвместно заявление на представителите на ОВД и НАТО, което има за цел да подчертае, че държавите-членки на всяка от двете организации повече не се смята за потенциални врагове.

С решението за придаване на СССЕ на конкретни правомощия и отговорност за решаването на определени дългосрочни задачи, СССР се опитва да запази известна форма на влияние върху процесите в Европа, но вече не самостоятелно, а в рамките на по-общи колективни действия. Това е подходът, който Горбачов избира, за да може да се оттегли по-безболезнено и окончателно от своя доскорошен пряк военно-политически ангажимент в Европа. През 1990-1991 г. проблемите на източноевропейската сигурност окончателно са свалени от външнополитическия дневен ред на Кремъл на фона на усложняващата се вътрешна ситуация в СССР, свързана с разрастването на инфлацията, стоковия дефицит, зачестилите прояви на агресивен национализъм и желание за отцепничество на съюзните републики по съветската периферия. При тези условия, изправени пред предизвикателствата на своето самостоятелно постсоциалистическо развитие, източноевропейските държави и техните нови ръководители също загубват всякакъв интерес към участие в общи интеграционни обединения.

            На 25 февруари 1991 г. в Будапеща е приет „Протокол за прекратяване на действието на военните споразумения, сключени в рамките на Варшавския договор и за ликвидиране на неговите военни органи и структури“. Организацията на Варшавския договор прекратява преждевременно[49] своето съществуване на 1 юли 1991 г., когато СССР и петте участващи в него европейски държави подписват в Прага специален съвместен Протокол. Малко преди това на 46-то заключително заседание на Сесията на СИВ от 28 юни 1991 г. в Будапеща е сключено споразумение и за неговото саморазпускане. Така се прекратява съществуването на двете основни структури на съветския социалистически интеграционен модел. Източният блок се разпада. Това променя коренно геополитическата ситуация в Централна и Източна Европа. Влиянието на Москва е изтласкано от региона, който започва своя преход към пазарна икономика, парламентарна демокрация и многостранно сътрудничество, възприемайки принципите на западноевропейския интеграционен образец.

            Процесът на разпадане на източноевропейския интеграционен модел през втората половина на 80-те и началото на 90-те години на ХХ век е обусловен преди всичко от динамичната международна обстановка, в която съществуването на обединителни формирования на държавите от Източна Европа постепенно загубва своята актуалност. СИВ и ОВД, които представляват структурна основа на изградения след  края на Втората световна война под контрола на Москва военно-политически блок, изчерпват своите функции и са разпуснати с две последователни единодушни решения на участващите в тях държави. До този краен резултата се стига, след като нежеланието за продължаване на сътрудничеството става двустранно съизмеримо. От една страна, СССР, налагайки умишлено по-голям либерализъм в отношенията с източноевропейските държави, в определен момент, под влияние на различни фактори, взема решение да се откаже доброволно от правото да направлява тяхното развитие. От друга страна, самите съветски съюзници постепенно загубват интерес от институционалното си обвързване със СССР, предвид създалите се нови възможности за активизиране на диалога със западноевропейските интеграционни общности ЕИО и НАТО.

            Но все пак е необходимо да се отбележи, че определяща роля за зараждането на центробежни тенденции в Източния блок има постепенното отслабване на икономическите и политически позиции на обединителния център в Москва в периода на управлението на Михаил Горбачов (1985-1991). В този смисъл разпадането на модела на източноевропейската социалистическа интеграция се дължи в значителна степен на стремежа на ръководения от него управленски екип да преформулира в по-либерален дух основните интеграционни принципи. Всъщност, високата степен на централизация на модела, която се запазва до самия край на съществуването му, се оказва решаващият негативен фактор, възпрепятстващ неговото успешно реформиране.

---

[1] Горбачев, М., Перестройка и новое мышление для нашей страны и для всего мира.// Собрание сочинений, Том № 8, М., Горбачев - Фонд, 2009, с. 153.

[2] Тошкова, В., Директивная дипломатия Кремля и ее проекции в Восточной Европе. 1945-1989 гг.: болгарский «адресат».// Россия-Болгария: векторы взаимопонимания. XVIII-XXI вв.// Российско-болгарские научные дискусии, М., 2010, с. 515

[3]Горбачев, М., Жизнь и реформы. Книга 2, М., 1995, http://www.gorby.ru/gorbachev/memoirs/, Глава 30. Начало поворота, с. 1. В различни свои пуликации Горбачов изтъква необходимостта отношенията между Москва и нейните съюзници да бъдат поставени на „нова, съвременна основа”, на принципа на суверенното право на всяка партия да решава възникващите въпроси в своята страна и да носи отговорност пред собствения си народ – Горбачев, М., Перестройка..... , с. 152-153.

[4] Горбачев, М., Жизнь и реформы.  Книга 2, М., 1995, http://www.gorby.ru/gorbachev/memoirs/, Глава 30. Начало поворота, с. 4

[5] „Доктрината за ограничения суверенитет“, известна още като „Доктрината Брежнев“ всъщност никога не е провъзгласявана официално като ръководен принцип на съветската външна политика. Нещо повече. Тя е формулирана по-скоро в изказванията и анализите на западните политически дейци и изследователи на Студената война, за да послужи като определение на подхода на Москва към съюзните държави, който се налага в практиката на отношенията в Източния блок след намесата на войските на Варшавския договор за потушаване на „Пражката пролет“ в Чехословакия през 1968 г. – Горбачев, М., Жизнь и реформы, Книга 2, М., 1995, http://www.gorby.ru/gorbachev/memoirs/, Глава 30. Начало поворота, с. 2; Горбачев, М., Собрание сочинений, Том № 8, М. Горбачев - Фонд, 2009, с. 592.

[6] ЦДА, ф. 1Б, оп. 68, а. е. 691, л. 12.

[7] Пак там, л. 7.

[8] Пак там, л. 8.

[9] ЦДА, ф. 1Б, оп. 68, а. е. 1025, л. 1-12.

[10] Горбачев, М., Политический доклад Центрального комитета КПСС XXVII съезду Коммунистической партии Советского союза. - В: Избранные речи и статьи, Т. 3, 180-280.

[11] Системная история международных отношений. Том второй. События 1945 - 2003 годов. М., 2009, 459-460; Горбачев, М., Жизнь и реформы, Книга 2, М., 1995, http://www.gorby.ru/gorbachev/memoirs/, Глава 30. Начало поворота, 5-6.

[12] Съветско-американската среща на високо равнище в Женева се провежда от 19 до 21 ноември 1985 г. Разговорите не завършват с конкретни резултати и различията в позициите на Михаил Горбачов и Роналд Рейгън по въпросите на разоръжаването и общото развитие на международните отношения на този етап се оказват непреодолими, но днес се счита, че в Женева е поставено началото на безпрецедентен диалог между СССР и САЩ, който допринася през следващите години за намаляване на напрежението и междублоковата конфронтация и в крайна сметка, за края на Студената война.

[13] Изказване по време на срещата с ръководителите на правителствата, участващи в 43-та сесия на СИВ, Горбачов, М., Собрание сочинений, Т. 8, М. Горбачев-Фонд, 2009, с. 317.

[14] В началото на 1987 г., оценявайки унгарския икономически напредък, съчетаващ ясно изразени капиталистически елементи и частичната либерализация на режима на ген. Войчех Ярузелски в Полша, САЩ предоставят на двете държави статут на „най-облагодетелствана нация”. Двете държави са удостени и с височайши западни посещения. От 12 до 14 май 1987 г. в Будапеща гостува Збигнев Бжежински, а от 26 до 29 септември 1987 г. е осъществена безпрецедентна по своя характер визита на американския вицепрезидент Джордж Буш във Варшава. - ДА на МВнР, оп. 44-4, а. е. 55, л. 27, 93, 97.

[15] След потушаването на «Пражката пролет» през 1968 г. с намесата на войски на Варшавския договор, режимът в Чехословакия гледа на опцията за реформи «внимателно». През декември 1987 г. извършена смяна на ръководството на Комунистическата партия на Чехословакия, при която Густав Хусак отстъпва поста генерален секретар на ЦК на Милош Якеш. Това обстоятелство обаче не променя особено партийната линия по отношение на промените. - “East Bloc’s Wind of Change Now Blows in From Moscow” - The New York Times, January 5, 1988, p. A12; С оглед сложното геополитическо положение на ГДР в Източна Европа, изключително показателно звучи репликата на източногерманския писател Щефан Хайм, който заявява, че ако страната възприеме западните идеи за либерална демокрация, въведе мандатност на партийните секретари и на нейните граждани бъде предоставено свободно избирателно право, „цялата конструкция ще се разпадне“. Развитието на историческите събития показва, че опасенията на писателя се потвърждават само година по-късно. - “East Bloc’s Wind of Change Now Blows in From Moscow” - The New York Times, January 5, 1988, p. A12; “Soviet Letting Trade Partners Shop Around in Hard Times” - The New York Times, January 4, 1988, p. A8. Що се отнася до Румъния, през 1987 г. Николае Чаушеску е далеч от идята за реформиране на своя личен режим. Напротив, неговите мерки срещу зараждащите се опозционни прояви стават изключително рестриктивни и включват дори прилагане на груба сила, поради опасенията от развитие на тенденции към отцепничество сред унгарското население в Трансилвания и Банат. - ДА на МВнР, оп. 44-4, а. е. 65, с. 992. В сравнение с Густав Хусак, Ерих Хонекер и Николае Чаушеску, българският партиен и държавен ръководител Тодор Живков излиза с най-смели намерения за реформиране на системата. Юлската концепция, приета от БКП през лятото на 1987 г., предвижда изработване на нова конституция, с която да бъде въведен ограничен политически и икономически плурализъм. Поради радикалния си характер, българската инициатива предизвиква остра реакция от страна на СССР и става повод за пряк сблъсък между Живков и Михаил Горбачов. – ЦДА, ф. 1Б, оп. 68, а.е. 3368, л. 10-43; 110-116; Живков, Т., Мемоари, С., 1997 г., с. 349-353; Горбачов, М., Жизнь и реформы, Книга 2, М., 1995, http://www.gorby.ru/gorbachev/memoirs/. Глава 34. Тодор Живков и другие: кризис доверия в социалистическом содружестве, с. 6-8; Живков, Т., Срещу някои лъжи, Русе, 1993 г., с. 38.

[16] Горбачев, М., Перестройка..., с. 154.

[17] На 7 декември 1987 г., по време на официалната визита на Михаил Горбачов във Вашингтон, той и американският президент Роналд Рейгън подписват Договора за унищожаване на ракетите със среден и малък радиус на действие в Европа, съгласно който в течение на три години двете страни се задължават да унищожат всички подобни ракети на територията на Европа, както и разположените в азиатската част на СССР.

[18] Горбачев, М., Перестройка..., с. 155.

[19] ЦДА, ф. 1Б, оп. 68, а. е. 2952, л. 23-35.

[20] ЦДА, ф. 1Б, оп. 68, а. е. 3009, л. 16.

[21] ЦДА, ф. 1Б, оп. 68, а. е. 2952, л. 31; а. е. 3009, л. 18.

[22] Заседанието на ПКК на ОВД се провежда на 15 и 16 юли 1988 г. Дни преди неговото начало Централният комитет на Румънската комунистическа партия излиза с предложение «за усъвършенстване на организацията и демократизиране на дейността на органите на Варшавския договор» - ЦДА, ф. 1Б, оп. 68, а.е. 3464, л. 4, 5, 7, 11-13.

[23] Пак там, с. 4 (според номерацията на информацията, която министърът на външните работи Петър Младенов изпраща до Политбюро на ЦК на БКП).

[24] Обсъждат се в рамките на 127-то заседание на Изпълнителния комитет на СИВ, което се провежда от 17 до 19 май 1988 г.  

[25] Съдържанието на всеки от етапите е описано подробно в доклада за становището на НР България по въпросите, включени в предварителния дневен ред на 44-то заседание на Сесията на СИВ. Конкретно за съдържанието на първия етап вж. ЦДА, ф. 1Б, оп. 68, а. е. 3451, л. 6.

[26] Пак там, л. 7.

[27] Пак там.

[28] ЦДА, ф. 1Б, оп. 68, а. е. 3440, л. 5-6.

[29] ЦДА, ф. 1Б, оп. 68, а. е. 3456, л. 7.

[30] Пак там, л. 11-12.

[31] Пак там.

[32] Пак там, л. 12.

[33] ДА на МВнР, оп. 44-1, а. е. 11, л. 49-50.

[34] ЦДА, ф. 1Б, оп. 68, а. е. 3591, л. 327.

[35] ЦДА, ф. 1Б, оп. 68, а. е. 3435, л. 8-9.

[36] АГФ, Ф. 2, Оп. 1, Материаллы А. С. Черняева.

[37] Материалът, изготвен от Международния отдел на ЦК на КПСС, е озаглавен „Към стратегията на отношенията на отношенията с европейските социалистически страни“. Вторият документ носи заглавието „Промените в Източна Европа и тяхното влияние върху СССР“. - Баев, Й., Системата за европейска сигурност и Балканите в годините на Студената война, С., 2010 г., с. 372.

[38] Тошкова, В., Дирижираният крах на европейския социалистически Изток в края на ХХ век. - В: Проблемът Изток - Запад. Историческа перспектива. С., 2003, 547-549.

[39] Кисинджър, Х., Дипломацията. С., 1997, с. 696. Откъси от речта на М. Горбачов пред Съвета на Европа в Страсбург, 6 юли 1989 г. вж. и в The New York Times, July 7, 1989, p. A6.

[40] Към лятото на 1989 г. управлението в Полша и Унгария вече само формално може да се нарече социалистическо. Либерализацията на режима на ген. Войчех Ярузелски в Полша навлиза в решителната си фаза, след свикването през февруари 1989 г. на «Кръгла маса» с участието на представители от всички политически движения, действащи в страната. В резултат на своята изборна победа през юни същата година, «Солидарност» вече управлява страната. По същото време в Унгария е разрешена многопартийната система, малко след като Янош Кадър напуска поста генерален секретар на ЦК на Унгарската социалистическа работническа партия. През юли 1989 г. на посещение във Варшава и Будапеща пристига Джордж Буш, който вече е президент на САЩ. Визитата изиграва ролята на международно признание на ясно заявената прозападна икономическа и политическа ориентация на Полша и Унгария. – ДА на МВнР, оп. 46-4, а. е. 127, л. 41-45.

[41] “Gorbachev in Finland, Disavows Any Right of Regional Intervention” -  The New York Times, October 26, 1989, p. A1.

[42] Баев, Й., Цит. съч., с. 388 – 390.

[43] Баев, Й., Цит. съч., с. 376.

[44] През 1990 г. основен инструмент на ЕИО за осъществяване на сътрудничество с бившите съветски сателити от Централна и Източна Европа става т.нар. програма ФАР (от английски език: The PHARE Рrogramme - Poland and Hungary Assistance for the Restructuring of the Economy). Програмата е създадена през лятото на 1989 г. по инициатива на САЩ при активното участие на ЕИО с цел оказване на финансова подкрепа за развитието на демократичните процеси в Полша и Унгария, но през 1990 г. в нейния обхват са включени всички държави от региона - ДА на МВнР, оп. 46-4, а. е. 127, л. 37; 1987 – 1997 The European Union in a Europe in the throes of change. The end of the Cold War and geopolitical change in Europe. The Eastern Bloc in the throes of change. European Community aid to the former Eastern Bloc - http://www.ena.lu/.

[45] Първоначално е предвидено 45-тото заседание на Сесията на СИВ да се проведе през юни 1989 г. в София.

[46] ЦДА, ф. 1Б, оп. 68, а. е. 3781, л. 11.

[47] Тяхното изтегляне приключва предсрочно през 1994 г.

[48] Договорът влиза в сила от 17 юли 1992 г., а самото съкръщаване на въоръжените сили в Централна Европа и тяхното разполагане по периферията на континента, в Норвегия, Турция и Руската федерация, продължава до есента на 1995 г. 

[49] На срещата в полската столица, проведена на 26 април 1985 г., срокът на Варшавския договор е удължен с 20 години с възможност за последващо удължаване с още 10 години.